понеже майсторосваше хамути за турски коне, така беше познат на хората; и грошове му се намираха… Прякорът му по имаше прилика с друго именование, понеже пиеше много, пиянството му беше лудо и тормозеше Халиде непрестанно. От боязън ли, от несвяст ли, булчината цяла година нема отроче, та преди две вечери Сабри я натирил обратно — да си върви в къщи! Не я иска безплодна… Боже мили, Исин уж е баща на децата си, ама мъничко жалост няма у него — и той погнал Халиде по късните нощи, а тази заран… Избута я от копторчето — да върви при мъжа си, да не се връща! Такава — нито мома, нито жена — кой ще я вземе отново? Исля не посмя да вдигне глас, да защити момичето си. Изпращаше Халиде до пътната вратница, когато Анастасия носеше вода от кладенчето и чу кавгата отвъд плета. Момичето на Ковача влезе в одаята, тури на пода бакъра, коленичи сама пред кандилото и сведе глава.
— Боже, Ти, който имаш милост и всекиму страдащ даваш утеха, помогни на клетницата, помилуй я, поведи я — тя е невинна! Господи, ако и да няма Твоята вяра, дай й Твоята обич!
Анастасия стана, излезе от копторчето и пак видя Халиде да стои пред плета с малко вързопче в ръцете — оглеждаше улиците, чудеше се накъде да поеме. Някое време се мая така, после наведе глава и чевръсто се упъти към зидовете на „Св. Параскева“.
Момичето на Ковача облече шаячната дреха, която мама Евгения лани й бе купила от калоферските кираджии; затвори вратата на копторчето и тръгна по калдъръмената пътечка към портата.
— Сийо, накъде тръгна? — Димитър я сподири от ковачницата, а Цвета и Христо носеха сухи дърва да разпалят огнището.
— Кир Тодор докарал солена риба от Ловеч, ще ида да взема — отвърна, без да спира, но не тръгна къде чаршията, а надолу, към градския ров, висок колкото да се скрие дете в него. Отвъд окопа трънаците се чернееха голишави, а подир тях бяха нивите на дядо Беджо Грънчаря; изорани, посети с добри семена, чакаха пролет. На слога му, който криволичеше досами пътя, имаше висока елха и дядо Беджо не даваше дума да я секат, защото дървото се било хванало, когато баба Беджовица му станала булка.
Няколко крачки напред, към опанецкия връх и турските ниви, имаше дълбок сух кладенец. Порутен, изворът вече не даваше никому блага вода, защото беше много стар, турци и българи правеха свади чий е кладенецът, докато най-сетне дядо Беджо тури на гърлото му тежка каменна плоча — да не се шмугне някой на дъното!
Анастасия се снижи до трънаците и както си мислеше, така стана: Халиде вървеше през чернозема на дядо Беджо бързо, окаяно, стиснала вързопа в ръце, спря под елата и като прегърна ствола й, бавно се свлече до него. Малко седя. Вдигна се да огледа къде е геранът и щом стигна до плочата, нададе сили да я отмести, да се хвърли на дъното — друг дом за неволята й нямаше. Ръцете й слаби, краката й тънки и болни, се огъваха над тежестта, но Халиде дърпаше голямата плоча — нужна й беше мъничка цепнатина, през която да провре тялото си.
— Вода ли искаш да пиеш? — Анастасия спря до ръцете й, сведе се над раменете и туркинята трепна.
— Помогни! — сви дланите си за молба, а гласът й откънтя към дъното.
— В този кладенец няма вода, ще те отведа до изворчето на баба Цона — Анастасия вдигна тялото на Халиде, пък то беше леко и тръпно, като самотница-пеперуда, изгубена в тъмното…
Двете се спуснаха покрай рова, прекосиха пред „Св. Николай“, минаха до джамията, та Халиде спря до зидовете й да почака, а Анастасия продължи сама. Каза ли, не каза ли накъде отива, Халиде не я чу в унеса си. Но момичето на Ковача спря пред хубавата двуката къща, до която пазеше заптие. Анастасия се закова пред пищовлията и с малко думи отсече:
— Трябва да видя Фатме ханъм!
— Ханъмата спи, не иска малки момичета да я будят… — отговори хем шеговито, хем ядовито и обърна гръб.
— Искам да говоря с Фатме ханъм! — повтори високо на турски и като бутна леко тялото му, прекрачи през прага.
— Вай, черна гяурко! — сепнат опипа пищова, поиска да го извади, но мютевелийката ненадейно спря до него с няколко мушмула в дланите.
— Коя си? — обърна се към Анастасия.
— Аз съм българка, кира Фатме ханъм — обърка се пред очите на господарката. — Дружка имам и друговерка, ама… Бива ли тъй, кира Фатме ханъм… Тя щеше да скочи в герана! Няма милост нито от баща, нито от мъж…
Ханъмата кое разбра, кое не, понеже Анастасия малко говореше турски, но въведе момичето в двора с вити стари лозници, със ситен каменен калдъръм и шадраван, обиколен с розови храсти. Двете седнаха върху ствола на повалено дърво, хубаво си поприказваха, а по обед… По обед Халиде отнесе писмо в копторчето на Исин. Писанието беше от самата мютевелийка и агата го разглеждаше като заповеден ферман от султана! Разглеждаше листа, обръщаше го нагоре-надолу, но понеже беше безбуквен и не можеше да го прочете, повикаха Анастасия — едничка грамотна в махалата. Макар да беше виждала турски букви само върху каменни плочи, момичето на Ковача взе писанието, вдигна го високо към слънцето и прочете самосъчинително:
— „На Исин Ибрахимов забранявам да пъди момичето си Халиде, понеже тя е негова дъщеря! Сабри акинджията заставям да я приеме в дома си, да не я бие, да не я хули и натирва обратно, защото ще му пратя заптии! Ако двамата не изпълнят…“ — Анастасия сне писмото и каза, че не смее да го дочете до край, понеже били много страшно!
Исин и Сабри наистина много се сплашиха, и не смееха да минат край дома на мютевелийката… Акинджията прие Халиде в дома си и добре, че цяла година беше мирен. След потребното време за рожба невестата му роди момиче. Кръстиха го Фатме — на мютевелийката!
Месец откакто Анастасия остана в Плевен, Чутурката се вдигна! Не от благоухаещата вода и молитвите, а от моминското озарение на девицата, от близостта до нея. Сутрин Анастасия готвеше, шеташе, кърпеше, туряше над огнището котленце с вода и хвърляше стръкове здравец в него — да бъде здрава майка й, да върши шетнята в копторчето, че и в къщата на хаджи Йоца… Христо си беше момче, помагаше край огнището на Ковача и чакаше да се захване в Плевен нова църква, та с наставника си от мирското школо — Московеца, да рисуват стените и…
Тази заран, като излезе сама да подири боя за шаяк, край портата на Гаази-Али бей джамия Анастасия спря пред бяла мраморна плоча с изваяни думи. Не разбра написаното, понеже беше на турски, но вечерта пак се сети за камъка и попита Ковача. Каталясал от преумора на нивата, Димитър едва отвори очи и рече, като да чете:
— „Понеже джамията на Гаази-Али бей беше започнала да се руши, Фатме хамън я поправи, та стана бляскава. Нека бог да увеличи вярата й на живот, а след смъртта да я възнагради в съдния ден“… Добра е до днес мютевелийката, ами трудно се справя с народа…
— Значи ханъмата е недостойна и след добри дела, само защото е в женски дрехи? — Анастасия пристъпи към очернените ръце на Ковача и изговори бавно. — Добре е за водачество да се гледа бистрия ум и човеколюбието на управника…
— Объркани работи — отвърна преди да заспи Ковача. — Не е добро това, че турците погазват жените ей, ама нали от много време живеем върху една земя, неправдата прескача и християнските плетове.
Анастасия обърна глава, вдигна очи към кандилото и въздъхна: „Боже, да беше тук майка Евгений, всички щеше да поумни!“
А благочестивата майка съпровождаше и напътстваше своя син към благонравни дела; насърчаваше го за откриването на светски училища в по-големите градове на епархията; повеляваше му да дава грошове за ограмотяване на децата… Затова Влад Петков и чорбаджи Георги също я чакаха в Плевен — виждаше се, че одаите, които Илия Печигаргов даде да се учат момчетата, отдавна отесняха за много жадни към просвещение. Плевенските първенци и хаджии вече бяха склонили да купят голямата къща на Гачо Бояджйята или да съградят ново двукато училище… Нямаше го вече епископ Методий, пък архидяконът надали щеше да отвърне волята на усърдната си майка…
И както решиха първенците, така направиха. Гачо продаде къщата си със седем одаи на чорбаджи Георги за 800 гроша, а плевенци събраха още грошове, за да стегнат стаите.
Когато воловарски каруци прекарваха камъни да опашат с висок зид училището, Анастасия мина от там и в двора срещна внука на чорбаджи Георги — Пенчо.
