Иларион Мъдри, като видя за пръв път порутената, ниска църква, подпряна със салкъмово дърво от мерата на чорбаджи Георги, не посмя да тръгне към нея, а рече:
— Бог е вездесъщ, затова няма потребност от храм, който за него винаги е невместителен, но човекът е малък и затова винаги има нужда от присъствието божие. Нова църква ще съградим в Плевен и тези дни ще упътя архиереите!
Хората почнаха да се кръстят и да славят църковния си баща за такива думи, а той обърна очи към стобора на Гачо Бояджията, който беше само на двайсетина крачки от черковните зидове.
— Какво е това? — Иларион Мъдри попита, като видя грамадата камъни и варницата в двора.
— Това е новото школо, милостивейши митрополит търновски и наш духовен съслуживец! Тази есен ще го осветим — преклонно и тръпно рече чорбаджи Георги, защото видя дълбокия смут по лицето на отец Агапий, изправен до екзарха.
Иларион Мъдри като че се усмихна:
— Ново не виждам да е, но щом сте се захванали…
— Много грошове са потребни за такова благодеяние — дотури архидякон Агапий така, че да се хареса и на чорбаждията. — Ново училище ще въздигнем подир градежа на новата църква, а сега… — той посоча пътя към къщата на стария вече чорбаджи Георги и хората разбраха, че архиереите няма да отидат у хаджи Йоца, а ще отседнат в голямата одая на плевенския управител.
Всички се стекоха да изпроводят митрополита до портата на чорбаджията и всички хвалеха предрагите му слова. Понесена от тълпата, Анастасия очакваше да види майка Евгения — нетърпеливо искаше да й разкаже за Халиде и Фатме ханъм, за новото школо на Бояджията и за Пенчо, когото все не можеше да забрави, а онази неделя, като го видя с Гергана на хаджи Тодор, цялата нощ плака и никому не каза защо. Тогава и Пенчо се изчерви, но отмина с хаджийската внучка — сигурно вече са ги сгодили? Нищо не се чува из Плевен…
Анастасия обърна глава да види къде остана Ковача, пък очите й срещнаха този, за когото си мислеше — хубавеца на Влад Петков. Погледите им се събраха сякаш сами повикани и Пенчо тръгна към Анастасия.
— Сийо, ела утре вечер в двора на дядо Гънчо, пак ще има седянка… Ще ти доверя нещо за аленото ширитче! — тихо рече в ухото й да не чуят плевенските устатници, че с тях нямаше оправия.
— Ти имаш Гергана, нея повикай! — капки пот излязоха по страните й и искаше да побегне обратно, пък краката й спираха.
— Не обичам Гергана, ти ела довечера на селянката!
Пенчо тръгна по-бързо да настигне архиереите, а майка му вече стоеше пред портата с голяма погача. Мирис на печено агне с много лук се носеше из окрайнината; и на чердака, покрит с висока лозница, скоро насядаха гостите, после цялата чорбаджийска челяд. Мръкваше бавно и денят беше толкова щедър, сякаш всичката благодат на живота в града беше събирана от векове за него.
Чорбаджи Георги се настани до архидякона и започна да кани на воля:
— Вино имам от лани, от по-лани, отпреди пет години…, а една бъклица пазя от Габрово, когато ни се намери Пенчо. Там я напълних за сватбата му — развълнуван от осанката и благородието на митрополита, първенецът беше готов да даде всичко. — Ами… ако речем сега да сгодим Пенчо, та да получи милостивейшата благословия? — хитро погледна към внука си. — Ще го пратим да викне Гергана на хаджи Тодор…
— Още не съм за годеж, дядо… Щом имаш на сърце, отвори бъклицата за негово преосвещенство — предрага е волята ни да го посрещнем! — момчето се надигна да стане, сякаш искаше да целуне ръка за прошка, но пак седна.
— От много години думата ми се чува в града, само внукът ми не ме зачита! — нещо бутна сърцето на стария чорбаджия и той заръча на дъщеря си да донесе агнето, паниците, новите кенарени кърпи и да каже на гайдарджията под чердака да свири хоро!
Никой тази вечер не пи годежарско вино! Ама и това, дето Влад го донесе от избата, не беше по-малко буйно от Пенчо. Посред нощ, като събра толкова веселие от котела с пиенето, колкото и господ не можеше да прати на трезво, даренията на митрополита рукнаха от посивялата му брада.
— Фермана за градежа на църквата оставете на мен! — обещаваше. — Идущия месец имам път към Цариград и там ще измоля нужното позволение. Вие се хванете и с пожертвования кой колкото обича, вижте да съберете грошове… И моята благословия ще имате, и помощ от митрополията…
Кога и как беше свършила гощавката в дома на чорбаджи Георги, не се разбра, но другата заран Влад Петков каза пред гражданството, че идната пролет започва градеж на нова църква! Сега кой-колкото може да направи дарение за божия храм!
Още не тръгнали архиереите по пътя за Враца, хаджи Тодор Начов даде 5000 гроша, Петър Пейоолу — и той чорбаджия търговец — 3860 гроша, щедрата хаджи Йоца, да не остане назад от мъжете, даде 2500, Коста Тончов — 2000… Сиромаси търсеха по кьошетата на ракли и дрехи и търсеха де що намерят кътана от години пара. Туй пък, дето се понесе уж лъжовно, а то било истина, — че Фатме ханъм тайно от Осман бей пратила златна пара — никой не можа да повярва! Пратеникът била жена с фередже и лицето й потулено в тъмнината, та Влад не могъл да я отличи. Неизвестната рекла, че мютевелийката праща златния грош не толкова за градежа на църквата, ами за добиването на султански ферман, което хич не било леко. След време народът разбра, че Фатме ханъм е отсъдила право, защото 15000 гроша епитропите похарчиха само за един лист със султански печат. Митрополитът получи даром 2000 гроша и един хубав кон за ходатайството по фермана; на кадията дадоха 5000 гроша да съчини потребното позволение; на писаря, който написа фермана, дадоха 600 гроша; на бейовете дадоха девет топа копринен плат и други дарения… А на сиромасите българи остана голямата радост да се трепят от сутрин до вечер, че да си вдигнат гиздава и ненагледна църква! Но… това стана идната пролет, когато от заран до мръкнало хората возеха вар, камъни, пясък, жълта лепкава пръст. И още никой не можеше да предрече, че този храм на човешката вяра и дух, ще надживее времето!
Богати и сиромаси, придошли вчера да посрещнат файтона с митрополита, тази сутрин, след службата в старата Светиниколаева църква, дойдоха да изпроводят архиереите. Благочестивата мъдра Евгения не беше дошла от Враца, но чорбаджи Георги и Влад Петков й пратиха хабер и казаха пред самия екзарх, че тази есен в новото школо няма да писне гайда за освещение, ако не пристигне и тя!
9.
След благослова на Иларион Мъдри лятото се изниза забързано като водата по бентовете на тученишката бара, от която плевенци вадеха камъни.
Влад Петков деня и нощя будуваше над онази книга, която хаджи Тодор беше донесъл от Влашко и тайно я даде на Влад да я преведе. В нея бяха изписани виденията на монаха Агатангел, когато бил на остров Сицилия в ордена на св. Василий Велики… В описанията на хищни и благонравни птици чорбаджийският зет виждаше някои днешни държави под небесните светила. И като трепа цяла година ума си, за да разгадае всички животни и тъмни знаци, една нощ той събра листите на тълкуванието си, взе свещта в ръка досущ като човек, объркан в ума от непосилни съновидения, влезе в одаята, където спеше чорбаджи Георги и го бутна.
— Какво става? — старецът се сепна в съня и рече да става.
Влад го натисна върху одъра, укроти го, но в пламъка на свещта очите му бяха уморени и страшни:
— Трябва да стане в 1853-та! — тихо, съзаклятнически изрече, без да туря светилото на пода, защото се плашеше да не избяга видението му.
— Кое? — чорбаджията разтърка очи и се прекръсти.
— Гледаш ли този голям дракон? — Влад опипваше с длан тъмнината. — Видиш ли тези риби, откъснати от гнева му? — посочи празното място в краката си. — Драконът е Империята и след гърци, сърби, румъни, идва ред българите да се откъснат от османското владичество. Ще бъде в 1853 година! — каза като човек, дошъл на себе си и беловласият чорбаджия се успокои.
— Знайш ли, може да стане, може и да се размине. Неук, сиромах народ сам не може да се отърве от ятагана… Иди лягай, че утре ще украсяваме школото!.
Влад се упъти към тъмната одая, пълна с видения, които глухо и съдбовно не даваха покой на съня
