— И коя ще бъде старицата ти? — попита тихо, да не я чуят другите.
— Старица ли? — момичето не я разбра. — Посрещна ме монахиня… млада. Каза, че приела име Софрония, но не разбирам мълчанието й… Как ти е името? — Анастасия се усмихна, защото нещо стопли душата й; непознатата имаше прилика с хаджи Йоца, с щедрата й осанка, с волята да раздава добро…
— Теофания. От Русчук съм, кръщелното ми име е Василиса и Павел, като вапца гемията, написа с големи букви на едната страна ВАСИЛИСА… — монахинята подкани момичето да влезе за вечеря, но като прочете в очите му много въпроси, пак сви длан до ухото. — Не се страхувай от сестра Софрония; тя е усърдна в молитвите, но недостъпна за човешки радости… Утре ще поговорим пак! — и влязоха.
След вечеря Анастасия се прибра в собичката си, легна върху твърдия одър, впери очи в кандилото и въпреки умората от дългия път, не заспа до среднощ. Луната в пълен кръг се търкаляше по билото на Балкана, а когато стигна Каймакчал, свърна към Калофер и сякаш в миг светлината й грейна над Новакова махала, където беше кацнал манастирът „Въведение Богородично“. Анастасия чу въздишка в съседната одая, надигна се, тихо стана, с бавни стъпки се взря в прозорчето на монашеската килия, където трябваше да бъде Софрония. Въздишката — по-силна, по-трайна, дойде от одаята още веднъж и плевенската пратеница не повярва, че вижда добре; опря чело по-близо до стената, взря се, прекъсна дъх… Тялото на Софрония, голо, измъчено, светло, беше проснато на голия под; грапав камък, притегнат към стомаха и с годините носен там, се беше врязал в плътта, тъй както се врязва камъкът в жив корен — с мъчение!
„Господи, помогни й!“ — Анастасия се прекръсти. „Не е ли смъртен грях да убиваме с камък утробата, в която майката трябва да носи дете?“ — помисли, но не посмя да отиде при монахинята; беше чела житията на жени, които чрез усамотение и самоизтезание търсеха равенство с бога… Легна отново, и отново цялата нощ не заспа. Мислеше си дали Ковача е нейде наблизо, късно ли е да го потърси в крайпътен хан, че да се върнат в Плевен двамата…
Сутринта стана, уми лицето и косите си, потърси Теофания сред другите монахини и като я видя, се упъти да я попита за господин Райно Попович.
— Мъдроученият наставник от Карлово? — русчуклийката надигна калимавката с веждите си. — Сестра му беше при нас, но преди месец отиде в самоковския манастир на монахините. Само майка игумения знае тайната за нейното заминаване — русчуклийката се обърна към една от килиите; слънчев лъч падна върху кръста на гърдите й, та освети в изгревна светлина и лицето — беше толкова хубава, че когато на празник в манастирския двор се събираше разнолик народ, мъжките погледи спираха за наслада и някои новодошли питаха коя е, защо е тук…
— Имам заръка да уча при него. — Анастасия въздъхна, зидовете на манастира й се сториха високи, непревземаеми за знания извън богоучението.
Игуменията наистина не напускаше покоите си; несмутима от заран до вечер, тя позволяваше само веднъж на ден сподвижницата й Евдокия да й донесе билков чай, плодове, хляб, вода… Не говореше с никого и никой от духовните чада не разбра какво й е. Преди години гости на манастира само веднъж чули калугерката да казва, че иска да има своя къща и свои деца, но това било преди да почине Евпраксиния, предишната игумения на манастира, която анатемосвала копнежите на всяка монахиня за светски живот!
…В тихи следобеди звънчетата на конете се чуваха отдалече и край къщата на хаджи Вълко Георгигенов, вдигната на чаршията по левия бряг на Тунджа, мъже и жени чакаха да пристигне мъдроученият господин Попович. Файтонът, който всяка сряда хаджията пращаше до Карлово да докара наставника, пристигаше по филибелийския път, та можеха да го видят и калугерките от „Въведение Богородично“… Калофер беше прочут с хубостта на гайтана си чак в Цариград, затова търговци и по-първи хора в управата решиха да дадат на учителя две одаи от къщата на хаджи Вълко, та три дни в неделята да учи калоферските момчета.
Господин Райно беше родом от Жеравна, но след неразбории с тамошните управници се премести в Карлово през 1827 година. С благословията на княз Богориди, също жеравнин, господни Райно беше добил знания в гръцко училище и оттогава малко говореше български с по-простите хора. Дрехите му, съшити по европейски терк, веднага го отличаваха от калоферци, обути в потури; и маниерите на господина бяха по европейския етикет — говореше тихо, с едва доловима усмивка и винаги в речта даваше първенство на другите. В Карлово имаше хубаво уреден дом, където приемаше момчета на богати търговци и известни родове; искаше и България да има достойни наследници на мъдростта, но те да говорят с науката на гръцки. Не беше негов греха, че още нямаше добри български книги за учениците, но родолюбиви българи започнаха да го винят, че не се хваща да превежда от гръцки на роден език. С Негова светлост отец Агапий се запознаха в Търново няколко дена преди ръкополагането на архидякона в сан епископ и тогава надълго си поговориха за потребността от български светски училища. А родолюбивият Васил Априлов написа на господина дълго писмо от Русия и го кореше, че не обявява родния език за основен:
„Ако и да беше катедрата на мъдростта установена в Гърция, завоевателите римляни я задигнаха в Рим и оттам я взеха всички други народи. Кажете ми прочее, ако тези различни народи бяха поддържали, че просветата не може да се предава на друг език освен на гръцки и ако сляпо бяха учили само тоя език до днес, щяха ли да стигнат до днешната просвета? Съвсем не. Народите направиха онова, което здравият разсъдък изисква. Създадоха писменост и преведоха всички елински произведения и с това се развиха и са по-образовани и от гърците. Това трябва да прави и нашият народ, да върви по онзи път, по който са вървели другите народи преди векове и по който нашите прадеди трябвало да вървят през всичките светли дни, като люде, които са приели християнството по-рано от много други народи и са имали и писменост, и просвета…“
Писмовните пререкания между Васил Априлов от Русия и господин Попович дълги години не заглъхваха, но волята на габровския родолюбец взе надмощие, та светейшият от всички отци Неофит Рилски, откри през 1835 година новопросветително училище в Габрово и сложи начало на българското просвещение.
… Господин Райно често идваше в Калофер с госпожата си Анастасия Попович, която вече беше на възраст около петдесетте, но понеже цял живот за нея се грижиха измекярки, тя изглеждаше светла и млада, досущ като дъщеря на наставника. В празнични дни господинът и госпожата често влизаха в църквата „Св. Атанас“, но тази година в деня на слънчевото подмладяване, Еньовден, госпожа Попович тръгна с невестата на хаджи Вълко към църквата на „Въведение Богородично“. Родственикът на епископ Агапий беше казал, че Анастасия вече е в манастира и чака негова ученост. Старата Хадживълковица, възпълничка, заморена от стръмнината, по която се качваше из ръта, подхвана приказка с госпожата:
— Внучките ми са още малки, но ще бъде добре да добият грамотност при негова мъдра ученост. Ще дадем още една одая, че Теодора, Веса и плевенската пратеница да се учат отделно от момчетата — от лицето й се лееше пот и усещаше сърцето си в гърлото.
— Не бива момичетата на Герго Вълков, най-състоятелния търговец в Калофер, да остават неграмотни — госпожата подкрепи Хадживълковица, защото и тя милееше за издигането на девиците. Истина беше, че и калоферските мъже обичаха да са чорбаджии в къщи, но те не туряха в грях женската обич към просветление. Срамота им се виждаше да живеят с неука невеста, затова всички грамотни мъже учеха калоферки на четмо и писмо, та смаяха с деянията си чак Високата Порта. Когато доведоха до знанието на султана, че гяурките тайно се просвещават, той плясна недоумяващо с ръце: „Машалла, машалла, каква неразбория настава във великата ми империя!“ Но не издаде ферман за забрана!
Госпожата и Хадживълковица бавно стигнаха до манастира. Две монахини стояха отстрани на пътната вратница и поливаха вода всекиму, влязъл тук за църква. На малки дървени пейки в двора бяха насядали подранилите гости, а пред вратата на църквата, свила ръце към големия кръст върху гърдите си, игумения Минодора посрещаше благочестивите християни. Анастасия Попович даде път на Хадживълковица и почтително се наведе към духовната майка:
— Драго ми е да видя обична светлост в добро здраве, с чисти надежди. Преди време чух, че дълго сте страдала — колкото загрижено, толкова и проницателно гледаше лицето на монахинята.
— Мина вече страданието… Днес се радваме на деня, в който слънцето се преобръща към нас. Лековитите билки, дето тази нощ ще берем с послушници и монахини, след време ще дават облекчение на всички страдащи — искаше да отклони въпросите за необяснимото си уединение.
— Миналата неделя тук е пристигнала пратеница на врачанския владика, който моли момичето да остане в манастира, но три дни от неделята да го пращате в къщата на хаджи Вълко за ограмотяване в
