Сън срещу събота

посмя да погледне към Ботьо.

Откак вчера взе да й впаметява откъде са дошли първите българе, как са кралствали, как са царували, как са царството си загубили и под иго как са паднали — послушницата по пътя и в манастира си мислеше само за него. Ботьо бе взел духовна прилика с вуйка си — благодетеля отец Кирил Нектариев; а по лице — силно и строго, той беше на майка си Ана.

— След време ще пратя даскал Ботьо в Русия, че щом се изучи там и се върне в Калофер, да вдигне ново голямо училище и да бъде в него пръв наставник! — Райно Попович нарочно каза пред Анастасия. — Добре е, че още няма мома на сърцето и невеста.

— Който се хване с народна управа, трудно събира дом — Анастасия поиска да защити връстника си; беше по-силен от Пенчо и повече милееше за народа. Цяла нощ не я хвана сън върху одърчето в килията, искаше по-скоро да открият училище в Плевен, та да стане равна с младия си учител. Ами… как ще замине тъй далече от него? — питаше се до съмнало и като не намери отговор, стана, взе лист, запали лоената свещ на прозорчето и почна да пише на майка Евгения.

„Свята майчице,

Ако би могла да дойдеш в Калофер, няма да хванеш вяра на очите си. Чувала ли си да хвалят града като Алтън Калофер? То е защото всички калоферци са работни, честни, добрички, окопитени, а свободата им е сладка и свята. Градът наистина няма прилика нито с Плевен, нито с Враца, защото тук не живеят мюсюлмани. Разправят, че турски ага не се задържа, понеже войводата Калифер пръв се заселил на това място с дружината си, когато нашето царство било превзето. Мъжете разположили стан край Тунджа и с бързоноги коне ходили до Сопот да си грабнат по една мома… Султанът научил за тях, зачудил се на такава храброст и издал ферман с големи правдини за градеца. Тук има много грамотни невести и калоферци не мислят, че е срамота момиче да учи с момчета.

Майчице, изповеднице моя, вчера за първи път бях при господин Райно Попович, който ще ме учи на смятане, свещена история, краснопис… Имам и друг наставник, млад, скромен, сладкогласен, с омайваща мощ! Аз го попитах грешно ли е това, че съм момиче на бедни родители, а отец Агапий плаща за моето просвещение. Той ми отвърна сериозно и строго: «Госпожице, знанието е дар за разума, не за кесията! Похвално е делото на преподобния ти отец». Всички тук възхваляват благодеянието на вашата воля, та когато открием училище за момичета в Плевен, нали ще бъдеш доволна, ако повикаме веднъж този наставник, именува се Ботьо Петков…

Майчице скъпа, не разбирам деянията на старицата си, сестра Софрония. Родителите й, бедни карловци, я оставили зад зидовете на манастира едва тригодишна и вече много години живее строг монашески, живот. Тя не може да понася дишането ми в съседната собичка; усамотението я води към мъка, а не към човеколюбие. Не е ли по-велик грехът й като наказва утробата си с камък, вместо да я дари с любов?… Зная, че тези слова са богохулни, но моля владиката, моя духовен баща, ако може да пише на майка игумения и да ме преместят при друга духовна сестра… Нека й спомене Теофания русчуклийката, която се слави с отзивчива душа и ми помага в манастирския живот.

Вечер тъгувам и мисля за теб, мисля и за мама Цвета — знам, че ще намериш думи да утешиш страдащата й душа, тя има нужда от помощница в къщи, а Калофер е тъй далеко.

С благодарност целувам вас всички, които ме пратихте тук. И които ме чакате.

Анастасия“

2.

— Сладка да сиии! Сладка и медена! — извика на двора баба Върба, която живееше с мъжа си и двете си дъщери в ниска къща на Сливака край Карлово. Всички чуха, че чумата е влязла у тях и се затвориха в къщите си. Беше св. Пантелеймон на 1837 година и разгарът на лятото; имаше много земеделска работа и зърното не трябваше да остане неприбрано. Час по час хората се втурваха със страх по нивите и като се кръстеха, молеха черната мор да ги отмине. Пръв дядо Мильо Бабинвърбин — кротък, работлив човек, напипа буцата по слабините си, а като започна да се тресе, да му идват видения и да тъмее тялото му, оставиха го сам в една одая и водица му туряха до главата, пък той не виждаше и водицата… Подир десетина дни много народ захвана да скубе косите си; жените вечер слагаха пред прага комат хляб, паница с ядене и канче вода, та чумата, щом рече да влезе, да се наяде и засити, вещици дано да я грабнат, дано я разкъсат, да я въвлекат вдън земи! — пустосваха, ала нямаше по-страшна сила от чумата и тя взе да коси навред, по близки села и градове, към Сопот, Калофер, прескочи Балкана. Знаеше се, че чумата не отива само по ниви, изорани от двама братя с рало, направено от братясало дърво и теглено от волове-братя. В такива землища хората си правеха колиби или тъкмяха покъщнина и се качваха все по-високо в планината, защото след месец из въздуха и водата, из пръстта и подмолите вече всичко гъмжеше от зараза и зловоние, а около къщите се носеше страх.

Заптии вардеха между Карлово и Калофер и не даваха да се смесват хора от разни селища. Вардачите пускаха само друмници, дошли по кирия от градове, дето още не е пламнала тази напаст. Други изтърсваха товара си и го претоварваха на местни коли, но не можеше да се направи много.

Заптиите спряха и коня на Ботьо Петков, който галопираше из рътлината от Карлово за Калофер — конникът трябваше да извести, че Райно Попович няма да учи калоферските момчета, докато не си иде чумата. Никой не знаеше докога черната мор ще коси народа — в някои градове тя бе придошла лани, бе поспряла със снега, а ето, че това лято хвърли семе за смърт.

— Обърни коня и се върни в Карлово! — заптиите заповядаха на Ботьо Петков, защото е добре човек да носи на раменете си юнашка глава, но не дотам, че да я затрие.

Даскал Ботьо обърна коня си, отправи се там, където го напътиха, но след първия завои свърна през гората и по десния бряг на Тунджа пак тръгна към града, който от две недели все повече го влечеше. Често мислеше за плевенската послушница, тъй рано възлюбена от мъдростта; радваше го покорността й пред волята на архиерейската майка Евгения; харесваше и осанката й — силна, висока, стремителна, жадна сякаш да достигне неговата осанка на исполин. Конят се провираше между шубраците и дърветата, сплели клони покрай реката, пък младият даскал мислеше, че като стигне Калофер и обяви в Хадживълковата къща вестта за господин Попович, по някое време ще иде и в манастира „Въведение Богородично“ да извести Анастасия. Даже и мъдроученият наставник да не събира момчетата, момичето може да ходи в църквата „Св. Атанас“ — да не губи драгоценното си време за просвещение. Умуваше си, че колкото помни от взаимоучителните таблици на учинейшия учител Неофит Рилски в Габрово, ще ги напише пак и по тях, като показва на момчетата, ще наставлява и плевенската послушница… Така мислеше даскалът, но като стигна до метоха на изток от църквата „Св. Богородица“, на полянката под ръта Лила-стара, видя как с волски кола караха починалите от чумата и разбра, че дълго време калоферци ще търсят спасение за живота си и няма да мислят за ограмотяване. Ботьо Петков тръгна към „Богородично Въведение“, а когато наближи Новакова махала, съзря народа от околните къщи да се тълпи към манастира със стомни, за да налее лековита вода, идеща от аязмото под иконостаса. Наставникът върза юздите на коня на брястовото дърво до манастирския зид, влезе в широкия двор, промъкна се в църквата с надежда да види Анастасия, но погледът му се замъгли, като гледаше как стъписаният народ целува позлатения кръст на разпятието и така заразата се носеше от уста на уста, от болен на здрав, докато надвие!

— Майко на духовните си чада, отпрати народа и не позволявай да целуват иконите! — даскалът се изправи пред игумения Минодора, а тя се прекръсти и му каза да си върви.

— Спри хората и залости пътната вратница, светата обител не бива да се превръща в място за смъртна зараза! — повтори думите си отчетливо, звънко, че да го чуят всички.

Някои мъже вдигнаха ръце да обършат устните си, жени потътриха крака да си тръгнат, други казаха на глас, че даскалът е замъглил разсъдъка си и говори богохулно.

— Добър ти ден, даскале, сполай за думите, които каза, ала сам човек не ще надвие страха на мнозината — Анастасия спря до Ботьо, Петков; край пламъците от свещите на големия църковен свещник тя срещна отново очите му, сипещи милост и гняв. — Иди си със здраве! Ако майка Минодора даде нужното