преди три години и досега се изкриви хептен, та климаше с цяло тяло и не можеше да носи две стомни сама, било наказание за греха, дето дала момичето си! Ако Анастасия беше останала в Плевен да върши къщната работа, ако си беше мома като всички — безбуквена, ако в главата й не просветля копнеж за школски науки, сега да си има мъж по прилика, деца да люлее и да радва копторчето.
Ковача пък, щом чу хабера на владиката, рече: „Сам ще откарам момичето си за поучение! Имам вяра в архиерейската майка — тя върши всичко с промисъл за добро!“
И същата вечер се разбраха с дядо Петър Райкин, щом Анастасия си дойде в Плевен и настане денят да замине за Калофер, комшията да даде коня си. Не е леко минаването на Балкана!
Идущата неделя от Враца пристигна отец Агапий, съпроводен от многообичната майка Евгения, момичето на Ковача и петнайсетгодишно момче — Костаки, родственик на владиката, — което трябваше да учи в училището на кир Райно Попович. Подир файтона трополеше каруцата на Епифаний, най-добрия иконом във владишкия конак. По волята на епископа той беше турил в сандъка 200 оки жито, тулум сирене и тулум масло, че да ги откара с момичето в калоферския манастир на монахините.
Преди да тръгне от Враца, майка Евгения бе събрала сили, но от умората на дългия път пак беше бледа, с хладни ръце, смалена и съсухрена в дрехите. Тя дойде в Плевен да утеши страдащата душа на Цвета и да се види с някои хора, за които милееше. Кои хора да види?… Хаджи Йоца не я хваща старост и умува с Влад Петков за градеж на ново училище… Чорбаджи Георги Михайлов се поминал преди две недели и хората тачат с добри думи паметта му… Дядо Гънчо още не е ученик при Московеца, но мерака за знания пази… Фатме ханъм бере ядове с непокорните мъже мюсюлмани и не дава пара за новородено… Халиде няма второ дете; така е за бога по-драга — семето на човекомразец мъж не трябва да дава плод на земята!… Христо и деня, и нощя образописва светци по иконите и вече има прилика с тях… Новата църква е хубава, ненагледна, голяма — името й се продължи, „Св. Николай“… Пенчо вчера заминал из троянски села с хаджи Тодор да докарат гледжосани стомни за петъчния пазар; Гергана уж искала да види Балкана и да си купи кенарено платно, та я взели със себе си.
Светло… и тихо. За никъде никой не бърза — сякаш целият свят за плевенци е събран от градския ров на „Св. Праскева“ до каменната чешма Балъклия. А светът може да има друга подредба, житието — поглед към други земи и друг смисъл. Какви ли чудачества има отвъд Империята? Или в градовете на пределите й, за които епископ Агапий разказва, че били забранени за мюсюлмани и султанът им дал правдини… Както Калофер, който цъфтял от събудени българи, нямал прилика нито с Плевен, нито с Враца, а славата му била най-първа!
Анастасия гореше, не искаше да остане в Плевен, докато се върне Пенчо; не искаше да живее в копторчето при Димитър и Цвета — стрехите на живота в Плевен изведнъж й се сториха схлупени, хората още я помнеха и подхвърляха заядливи думи за деянието й в първия ден на новото мирско школо… И във врачанския конак вече не искаше да живее — епископът я гледа със смутени очи и веднъж насаме й каза, че не е дете, че расне и хубавее…
В четвъртък — седмица откакто се отбиха в Плевен на път за Калофер, Ковача запрегна конете на ранина, пък Анастасия взе вързопчето си. По далечния друм пръв откънтя Епифаний с Костаки. Цвета прегърна момичето си, плака, после махаше с бяла забрадка, докато колелата се скриха от очите й…
Майка Евгения влезе в новата църква, коленичи пред иконостаса и като целуна разпятието, рече:
— Господи, пази Анастасия!
ВТОРА ЧАСТ
ВЕРУЮ
1.
Вратницата на горния калоферски манастир беше залостена. Друмниците похлопаха няколко пъти, но куцичката Варвара открехна портата чак след вечерня.
— Майка игумения е болна, не посрещаме другоселци! — провря главата си да види кой е, поиска пак да затвори, но Ковача я спря:
— От далечен път идем, сестрице, момичето ми трябва да остане при вас, писмо носим…
— Още почакайте! — старицата залости вратата, закликуца към монашеските килии и след малко се върна с калугерка, толкова съсухрена и бледа, че не можеше да се разбере възрастта й. Анастасия се поклони за поздрав, измъкна писмото, положено в долния кат на дрехата, подаде го през прага, но монахинята не посегна да вземе листа. Тя даде знак на момичето да пристъпи навътре, на Ковача пожела на добър път и отново залости вратата — тук гледаха да не влизат в общение с незнайни; беше юни на 1837 година и се носеше вест, че от Арбанаси приижда чума, та поваля много народ!
Ковача отвърна поглед от каменния зид, дръпна юздите на коня и тръгна да дири подслон в някой крайпътен хан.
Плевенската пратеница огледа манастирския двор — широк, украсен с градина от дъхави пъстри цветя и вити лозници над калдъръмените пътечки. Няколко монахини носеха от кладенеца вода да полеят лехите, спретнати, с ниско подстриган чемшир и здравец; други две послушници стъкмяха сухи дърва да опалят фурната, а пък там, пред обора, някои вдигаха рало за оран на заранта. Белееше в здрача зидът на манастирската църква. Стените и куполът й бяха градени от дъбови стволи, че подир години, през 1877-ма, когато бунтовните българи се надигнаха за своята свята република, турски аскери повториха Батак и тук, под свода на „Богородично Въведение“. Тогава за няколко дни те подпалиха, опропастиха, изтрепаха всичко живо и свято, дето подири спасение край стените на храма! Но сега, докато раята още кротуваше и смъртта беше равна за всички, българи и мюсюлмани живееха в мир… Висок стобор опасваше манастира от всички страни; монашеските килии пък малки, здрачни за уединение в тайна молитва, побираха шейсет калугерици.
— Как ти е името? — Анастасия попита калугерката, облечена в дълго монашеско расо, приведена в кръста, сякаш опасана от тежина.
— Софрония — отвърна с неохота, поведе я към една от килиите и като стигнаха, отвори вратата на малка собичка до огнището. — Тук ще останеш, докато те приеме майка игумения…
— Името ми е Анастасия, идвам от Плевен по заръка… — прекрачи прага на собичката, поиска да разкаже за себе си, но калугерката остана безмълвна, излезе и затвори вратата. „Тук всички монахини ли мълчат?“ — момичето въздъхна в тъмнината. На стената имаше кандило с икона и църковна книга на лавицата под нея. От ниско прозорче, съзидано в стената на монашеската килия, светеше лоена свещ и за двете одаи; зад вратата имаше мъничко одърче и Анастасия легна; стори й се, че някой зазида стените и от тук скоро нямаше да мине човек, за да попита кой диша вътре.
Подир час клепалото би, Софрония пак отвори вратата на собичката, изговори кратко, като да броеше думите си:
— Време е за вечеря! — и тръгна към магерницата.
Всички тук живееха в сговор, работеха наедно и вкупом сядаха да ядат на голяма трапеза до огнището. Зиме калугерките плетяха тънки вълнени платове, лете превиваха гърбове из нивите и ливадите на манастирските имоти, гледаха и добитък. Имаха добра воденица с тепавица, завещана им от щедрия сопотски благодетел отец Кирил Нектариев. Преживяваха с много труд, с пестеливост и подаяния, които на свети дни им оставяха по-богатите гости. В килиите деня-нощя цареше тишина и покой; биваше някога две монахини да живеят в една килия, ала всякоя новопристигнала послушница се подслоняваше в малка собичка до огнището на монашеската одая… Някои млади момичета идваха тук да прикрият недъг или моминска тъга, ако имаха. Други, знатни и хубави, влизаха да добият грамотност; за най-бедните манастирът беше подслон. Но всяка, пристъпила прага на светата обител, безпрекословно се подчиняваше на игуменията и изпълняваше нейната воля.
— Кой те прати при нас? — последната от прииждащите към магерницата монахини спря до Анастасия и сестрински сложи ръка на рамото й.
— По заръка съм на отец Агапий; имам писмо за игуменията, но тя не знае за мен — отвърна й в светлината на фенера, окачен до вратата. Видя силното тяло на непознатата; лицето й, увенчано с големи, блестящи очи и дълги вежди под ръба на калимавката веднага издаваше жаждата за живот извън манастира.
