граждански науки — госпожата попита направо, без дълги любезности, понеже наближаваше часът за празнична служба.
— Богочестивата майка Евгения е моя познайница и към нея имам сестринска обич — само затова ще склоня да пускам момата вън от зидовете на светата обител. Манастирът е покрив за целомъдрие… — отсъди строго, но не се доизрече: ако дава позволение на всички монахини да се сношават със светския живот на града, в килиите ще настане смут! Тук девиците се учеха да четат църковнославянски, сричаха бавно подир онези, вече добили грамотност, една от друга повтаряха каноните на богословието — всяко друго знание въвежда в грях!… Игуменията вдигна ръка да се прекръсти: — Чух, че от Търново приижда чума и ще затворят пътищата към градовете. Добре е идущата неделя да останете в Карлово, ала утре ще пратя плевенската девица при господин Попович! — поклони се смирено и влезе в църквата.
След Еньовден беше четвъртък. Анастасия взе позволение от майка Минодора да отиде до къщата на хаджи Вълко и там да види за първи път господин Попович. Хаджи Ана от Заара трябваше да съпроводи плевенската пратеница, защото не бе позволено калугерките сами да напускат светата обител и сами да ходят по улиците на града. Като стигнаха чаршията и минаха под сянката на голямото орехово дърво, прекосиха плочника на Тотьовото кафене и застанаха пред голямата пътна вратница на чорбаджийската къща.
— Отвори, отвори, момичке! — старата Хадживълковица викна от чардака, като видя калугарките да се суетят. Анастасия отвори и видя вада от реката да минава през големия двор на хаджията. Много чаркове за гайтан чукаха покрай вадата, а над чемширите стърчеше покрив на кладенец. — Тук ела, момичке! — чорбаджийка Стефана махаше с ръце, понеже гласът й се губеше от шума на чарковете.
Хаджи Ана седна на пейка до чемширите, пък Анастасия тръгна към жената. О, каква беше къщата на хаджи Вълко! Двуката, с голям чардак, с много одаи и на всяка одая по чифт прозорци. Бяла отвън, с варосани гладки стени и широки греди за опора на стрехите, тя можеше да побере половината калугерици на „Богородично Въведение“… Над чардака с големи, окръглени букви беше написано 1821 — годината на градежа. От едната страна на къщата се виждаше покривът на сеновала, до него беше големият хамбар за жито, зад него — оборът. На десетина разкрача от витата стълба, която водеше за горния кат, Хадживълковица вече чакаше Анастасия с разтворени обятия.
— Ама ти си голяма и хубава! — поиска да прегърне момичето, защото видя, че то се смути. — Кир Райно и момчетата вече са се събрали в голямата одая, а Ботьо Петков ще дойде скоро… Твоят баща търговец ли е? — любопитството не й даваше покой, искаше да разбере достойно ли е врачанският владика да дава грошове за просвещение на момиче.
— Тате не е търговец… — Анастасия замълча.
— Тогава е първенец на Враца… или хаджия? — уж питаше неволно, а опаленото лице и престореният глас бяха досущ като тези на плевенските устатници.
— Не е първенец, не е и хаджия. Тате, мама и Христо живеят в Плевен — не сме родственици на врачанския владика! — опита се да спре въпросите на тази яка жена.
— Ами… значи е свещеник в църквата! — Хадживълковица не мислеше да спира; любопитството вече я късаше.
— Тате е ковач, а мама Цвета е слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица! — раздразнено, но ясно отговори.
— Не ти вярвам! — викна хаджийката, защото не можеше да проуми как момиче на измекярка и баща ковач ще учи светски науки. — Хайде, качвай се при наставника и момчетата…
Когато отвори вратата на одаята, Анастасия видя десетина момчета, насядали по миндерите и с книга в ръка; господин Попович стоеше до прозореца, обърнат с гръб към вратата и говореше:
— Веднъж няколко човека попитали един мъдрец, защо богатите не ходят в домовете на учените човеци, а учените ходят в домовете на богатите? Мъдрецът така им отвърнал: „Защото ученият знае от какво има нужда, а богатият не знае“ — наставникът замълча дяволито, обърна се да види кое момче най- бързо ще разбере словата му, пък срещна Анастасия.
— Простете, че ви обезпокоих без позволение, но госпожата каза… — момичето се обърка.
Господин Попович вече прехвърляше шейсетте, а лицето му беше гладко, косата силна, едва прошарена, очите му лъчисти и строги сякаш проникваха в потайните мисли на човека.
— Драго ми е! — прекоси голямата одая и подаде ръката си. — Госпожицата как живее в манастира? — попита любезно, покани я да седне до момчето на хаджи Коно.
— Живея с благодарност към всички, които ме пратиха тук, ваша обична ученост, и с блага надежда да изпълня заръката им.
— Пазя писмата на врачанския владика и зная волята на благородната майка Евгения да отворите училище за момичета. В това начинание са нужни много знания и духовна мощ — каза наставнически, защото знаеше силата на доброненавистниците при всяко народно благо.
— Ако ваша ученост ми даде нужните знания, с духовна мощ ще ме подкрепи негово, преосвещенство, епископ Агапий — спокойно отвърна девицата, а наставникът се удиви на разсъдителността й.
По дървената стълба се чуха силни, бързи стъпки — не бяха на Хадживълковица. След миг на прага застана снажен, висок, внушителен двайсет и четири годишен момък. Младежът се славеше с ненаситния си стремеж към училищни знания и скоро се бе завърнал от новопросветителното училище в Габрово. Преди време калоферци го бяха повикали за певец в църквата „Св. Атанас“; на неделните литургии, щом извикаше „Братья!“, свещите олюляваха пламъци и народът се тълпеше по-близо да чуе словата му. Четеше гръмко и отчетливо Верую, а гласът му бе мелодичен и дори свещениците се захласваха. В килиите на църквата по своя воля беше събрал двайсетина бедни, но будни момчета да ги учи на писане, смятане, българска история, ала най-голяма беше жаждата му да ги просвещава в землеописание.
— Даскал Ботьо Петков — представи го с уважение господин Попович. — Мой ученик от Карлово и моя силна надежда!
Момъкът се поклони, подаде ръка на послушницата, а тя пламна от внезапното му притегляне.
— Анастасия Димитрова от Плевен, врачанският владика я праща за светски знания — кратко и все тъй с почит наставникът пристъпи до нея, за миг замълча, после се обърна към Ботьо.
— Добре ще е да упътваш момичето по странознание, когато ме няма.
— Вчера Хадживълковица каза, че и нейните внучки ще учат грамотност — даскал Ботьо добави бързо, за да прикрие смущението си.
— Внучките на Хадживълковица не могат да четат и пишат, а плевенската госпожица е грамотна. Сега идете в другата одая и препитай момичето кое-колко знае — напъти ги в една от собите, които хаджията беше отредил за наставника.
Когато на следващия ден господин Попович отиде в килията на църквата „Св. Атанас“, видя момчета, наредени край голям леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици. Анастасия седеше сред момчетата на ниско столче и слушаше словата на учителя Ботьо.
— Разсъдете сега, че този леген е море и всички тия дървета из него ще са земя. Които дръвца са обиколени отвсякъде с вода, ще ги именуваме острови, а тия, които са долепени някъде до легена, ще наричаме полуострови…
Момчетата се надигнаха кое на коляно, кое съвсем право да видят що е остров, що — полуостров. И понеже нямаха никаква представа за истинското море с водата му, за тях легенът беше истинското море, а всички дървени късове в него — истинските земи, които Ботьо Петков назова. Без преиначаване, само че в по-велики размери, легенът се превърна и в земно кълбо. Върху една от дъсчиците даскалът беше написал с въглен БЪЛГАРИЯ, та при разклащане на водата децата гледаха с много трепет да не би някоя друга земя да удари тяхната. Всички наскачаха около легена, забравиха, че при тях е мъдроученият наставник и вече нетърпеливо чакаха да отидат по домовете си, да показват на хората от махлата кое е остров и кое — полуостров… Анастасия пристъпи до Райно Попович, извади лист от дрехата си и го подаде на наставника.
— Искам да пратя писмо на майка Евгения. Ако ваша прелестна ученост ми помогне и за това, ще ви бъда признателна!
Учителят взе листа и само очите му се усмихнаха, щом долови смущението на девицата.
— Как мислите — добър даскал ли е младият Ботьо Петков?
— Щом е ваш ученик, ваша обична ученост, няма съмнение, че е добър — Анастасия се изчерви и не
