— Чия майка ме чака навън? — по дървения под се чуха силни стъпки, децата замълчаха, Анастасия притисна гърба си в стената, лицето й се ороси: „Не, не трябваше да идвам тук!“ Но когато на прага застана той — в дълга дреха с висока яка, с бяла риза, подадена изпод дрехата, с прошарена, оредяла отрано коса и все онази недосегаема осанка на исполин, тя усети, че душата й отново намери стряха, която злосторниците не могат да сринат.
— Анастасия? — Ботьо Петков позна веднага плевенската послушница. — Анастасия Димитрова от Плевен? — почудата му беше голяма и той вдигна кокалестите си ръце. — Добре си дошла! Не мога да ти се нарадвам!
Учителят, който рядко показваше радостта или гнева си, а още по-рядко можеше да се види усмивка на широкото му лице, взе в длани ръката на Анастасия.
— Как се сети да минеш насам? — въведе я в голямата школска одая, сне вързопа от ръцете й, каза й да се качи на издигнатата от пода „учителска височина“ и като разбра, че наставницата още не може да надделее смута в душата си, не я попита нищо повече, а се обърна към учениците.
— Момчета, искам добре да се вгледате и още по-добре да запомните тази наставница, отворила училище за момичета, но не в Калофер и даже не в Карлово…
— А в Плевен. Именува се Анастасия Димитрова — дангалак някакъв се шмугна между думите на наставника.
— Ти откъде знаеш, Василе! — учителят се почуди, отиде с наставническата пръчка до момчето.
— Как откъде, учителю, нали ти ни чете от „Любословието“? — момчето стана, направлявано от невидима сила и без да взема позволение от даскала, тръгна към учителската височина — да види отблизо наставницата, да пипне дрехата й. — Но има и друго, учителю, тя е била наставница на мойта сестра Калинка, многообичана от хаджи Ана, която прати Калинка от Заара в Плевен…
— Калинка Райчева ли? — Анастасия слезе от височината да прегърне момчето.
През 1846 година хаджи Ана, монахинята от „Богородично Въведение“, се върна в Заара да отвори килийно училище за тамошните момичета. Но като разбра сама, че няма знания за светски науки, идната есен прати сестрината си дъщеря в Плевен за поучение, а брата на Калинка, Василчо, напъти при даскал Ботьо в Калофер.
— Знам още, че наставница Анастасия е била твоя ученичка, учителю! — момчето имаше ли, нямаше ли седемнайсет години, говореше по-уважително от стар човек, та даскалът пак се умили.
— Каква гордост си ми ти, хубавецо, да беше мое момче, щях да те направя учител!
— Нали всички сме твои деца, учителю — Василчо се върна на третия чин, а даскал Ботьо, благодарен в надеждите си да види плевенската наставница, рече кротко:
— Момчета, сега си идете по домовете. По пътя повтаряйте това, дето си говорихме в школската одая, повтаряйте името на наставницата Анастасия Димитрова — да го запомните! След малко с нея ще отидем в църквата „Св. Атанас“… Вие тръгвайте!
Момчетата взеха торбичките си и тихо се изнизаха от чиновете, както ги беше учил наставникът на благонравие, щом в школската одая е дошъл непознат човек. Но като излязоха и се спуснаха по стълбите, настана олелия, че я чуха и минаващите по чаршията калоферци.
— Сега ще ми кажеш ли как се сети да дойдеш насам? — Ботьо Петков едва се вмъкна и седна в първия чин.
Анастасия остана срещу него и като не смееше да отвори дума за Плевен, въздъхна, после се засмя и рече:
— Седнал на този чин, приличаш ми на ученик, учителю! — тя се качи на „височината“ да вземе вързопа с дрехите си.
— А ти ми приличаш на наставница, на мъдроучена наставница. Ще ми кажеш ли добри думи за твоето школо? — разбра, че Анастасия таи нещо, което не иска да си припомни.
— Мислех да те поканя за отварянето на школото, но ти замина в Русия. Станал си по-строг, по-учен — личи ти!
— А не щеш ли да ме поканиш идната пролет? Давам ти дума да дойда в Плевен.
— Няма го вече плевенското училище, добри ми учителю! — прегърна вързопа и седна в крайчето на учителската височина. — По-право там си е школската ни килия, но злонрави хора сложиха катинар на вратата… Порутиха бащиния ми дом…
— Какво говориш? — даскалът стана така отведнъж и гневно, че надигна със себе си и чина.
— Прегоркая истина, драги учителю! Девет години повтарях туй, дето вие оттук, мъдроучени наставници, ми впаметявахте… И момичетата идваха, жадни за знания от много български градове…
— Защо спряхте? — гласът на даскал Ботьо отгърмя съкрушен — сякаш бяха му казали, че е затрит цял един град с поселниците, че е паднала от небето звезда-предводителка…
— Всички злини почнаха откакто в белградските вестници пуснаха хулите против моя духовен баща, покровител и попечител на школото…
— Помня тези позорни слова!
— Чел си ги и ги помниш? — Анастасия стана. Не знаеше къде да се дене от срам, затова тръгна към вратницата.
— Какво правиш? — стигна бързо до нея и дръпна вързопа. — Като стигнаха тези вестници до Калофер, аз ги хвърлих в огъня! Никой не трябваше да ги види и прочете! Зная по-добре силата на злосторниците. Ами я виж това — той отведе плевенската наставница към стената, където висяха взаимоучителните таблици: между две от тях, зад стъкло беше сложен лист, пожълтял от слънчевите лъчи, но все още ясен и читав: — „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави кат светило на свещник и да свети, какво Денница между небесни звезди; така и тя сред своя си женски пол и род засия…“
Даскалът четеше на глас редовете, които преди три години Константин Фотинов беше писал в „Любословие“ за първото мирско женско училище в Плевен.
— Учителю, всяка отплата за твоите добрини е малка! Всеки пламък пред мощния огън на твоята обич бледнее. Ти даваш с думи, мисъл и слово това, за което устата божия все още немее. Бог ме учи на примирение, ти ме даряваш с бунтовност. Отец Сандул ми казва: „Покай се!“ — ти ми казваш: „Стани!“ Къде е междината на тези непримиримости? Анастасия седна на третия чин, а Ботьо Петков остана прав, стиснал наставническата пръчка.
— Знаеш библейската правда, че човек е захванал да страда откакто е вкусил плода на познанието; откакто е отличил доброто от злото, истината от лъжата, стремлението от ленността, мъдростта от невежеството. И това страдание ще съпътствува света, докато на него живеят разнолики човеци с разнолико верую. Никой никога не е намерил покой с поднебесните сили; а намери ли този покой, човекът ще бъде мъртъв…
— Не се плаша и не се покайвам, учителю, но злосторниците заключиха школото ми, така прогониха и децата.
— А не сториха ли в Габрово същото и с най-светия от всички наши учители — Неофит Рилски? Клеветници и тлъсти еснафи не прогониха ли и неговите ученици? А негова прелестна мъдрост не опорочиха ли из градове и села?
— Но тогава? — Анастасия стана, готова да изпълни това, което и повелява даскал Ботьо Петков. Пък той — като не мислеше никога за добруването на един човек, а за народна полза — рече:
— Върни се в Плевен и откъсни катинара! Пак събирай девици за поучение и пак издигни свой дом. Не бива злото да надделее, Анастасийо! Не бива да забравяш волята на вечнопаметната майка Евгения…
— И тази твоя заръка ще изпълня, предраги учителю, но до идната година — не мога! Голяма е раната ми, ще боли дълго… Ако щеш да остана някое време в Калофер, да събера тукашни добри девици… — не се доизрече и наведе глава от смут, че иска да остане по-близо до даскала.
— Да отворим училище за девици в Калофер? Защо не? До наши дни само калугерки в градските женски метоси учат момите на богоучение… И калоферки са непросветени в мирски науки. Ела с мен в „Св. Атанас“, там сигурно вече ме чакат.
Даскалът тръгна бързо, а Анастасия по него.
Наближаваше пладне. Не беше седмият ден на неделята и нямаше празнична литургия. Калоферци, дето много години бяха свикнали да слушат „Верую“ с гласа на Ботьо Петков, получиха позволение от владиката да се събират в храма да слушат светската реч на даскала — волна, напътствена, повеляваща
