— Недей! — бялата брадичка на стареца мръдна и само това се чу от устата му.
— Иди да издоиш топло мляко от кравата, донеси от извора прясна вода, тичай за хора… Боже, спаси го от смъртта! Господи, не искам нищо за себе си!
Анастасия вече не знаеше какво да прави, кому да говори… Пък Ваклина, като разбра, че е късно да върне на бял свят дядо Гънчо, взе листа от наставницата, отиде по-близо до светлината на огнището и продължи да чете.
„За отрочето, което намерих в Бохот и го спасих от смъртта, да се грижи Анастасия, да го гледа като свое дете… По своя воля давам цялото си имане на нея, защото тя ми даде буквите и числата… И злосторници като сринаха бащиното й копторче, и като заключиха училищната килия, в моята къща тя да може да събира момите… Ако някой се усмили…“
През отворената врата бързо влезе Пенчо, но като съзря дядо Гънчо на пода, се слиса:
— Старецът? Какво е направил този свят старец? — отиде до него, коленичи досами главата му, затвори невиждащите очи. — По мрачина дойде при мен, поиска мастило и листи и каза, че на сърце има голяма заръка, трябвало да я напише сам… Но преди да излезе от бояджийницата рече да дойда тук след час-два… Как се е случило? — очите му питаха Анастасия, пък тя събра остатъците от татула.
— Ето как! — хвърли ги в огъня.
— Но защо толкова бързо? — Пенчо не искаше да повярва, че старецът вече е мъртъв. — Каква заръка отнесе животът му?…
— Заръката няма да прочетеш сега, но я скрий дълбоко! В теб имам вяра! — Анастасия се обърна с цяло тяло към бояджийския син, подаде му листите, изписани с разкривени, старчески букви, понечи да тръгне така, както беше дошла преди месец, но пеленачето в люлката изрева, сякаш усети, че остава само.
— Какво си намислила, Сийо? — Пенчо видя лицето й устремено, напрегнато, влажно като от непосилен товар.
— Вземи това отроче при своите деца, дай му името на дядо Гънчо и го пази като мое дете! Някой ден ще се върна…
— Спри! — едрото тяло на чорбаджийския внук се изправи на вратницата. — Ще си идат след време всички злини, дотогава аз ще те браня! — думите и тялото му излъчваха мощ.
Но малка беше силата му да я спре — макар и от обич.
5.
От височината на чорбаджикосьовия хан, вдигнат на фелибелийския път да подслонява другоселци, идващи от далечни места към Калофер, градът светлееше чист, стъкмен за мирен труд и човешки правдини, с каквито се славеха малко български селища. От хана се виждаше най-добре чаршията и една бяла, много голяма къща, градена навярно в последните няколко години, защото Анастасия не я помнеше отпреди. Ако къщата беше на новопристигнал чорбаджия в Калофер, то имането на този мъж трябваше да е несметно, щото новият дом беше по-голям, по-примамлив от някои калоферски църкви, че ако щете — и от старите градски метоси.
— Сполай за кроткия сън и гостолюбието ти, ханджийо — плевенската наставница даде осем гроша на чорбаджи Косьо, едър, мустакат мъж с дръпнати към ушите бузи, сякаш постоянно се смее. — Големи и чисти са одаите ти за нощувка, а ще ми кажеш ли каква е тази бяла къща, кацнала на брега на Тунджа?
— Ако тръгваш надолу, мога да те отведа към чаршията и там ще я видиш — той впрягаше в каруцата чер, лъскав кон. — Това е училището на даскал Ботьо. Този дом вдигна, щом се върна от Русия и сега в него учи момчетата.
— Даскал Ботьо Петков ли? — сърцето й се обърна.
— Даскал Ботьо… Сега в Калофер няма по-силно име от неговото, а колко препати, докато издействува позволително, докато градихме… Заптии един ден отведоха даскала да го съдят, после пак ни го върнаха…
— Чувала съм за този наставник — Анастасия погледна пак към брега и взе да помага на чорбаджията по-бързо да натовари каруцата.
— Чувала си го, я! Името му се носи из градовете с почит, а мястото му до владишкия трон в „Св. Атанас“ още се пази! — рече с такава гордост, като че Ботьо Петков му беше син. — Ти идвала ли си друг път по нашия край?
Чорбаджи Косьо, който беше вдигнал хана си край шосето не толкова да печели голяма пара, колкото за човешка полза да дава подслон на друмници и кираджии, долови, че-незнайната млада жена, тръгнала без другар в края на есента, навярно търси някого.
— Идвала съм преди години и помня даскала Попович, даскал Брайко Хаджигенович, ала този даскал Ботьо Петков не съм го виждала — отвърна и се изчерви от неистината. Защо трябваше да мами ханджията?
— И по каква орисия идваш сега насам? — не мислеше, че додява с въпросите си, защото питаше от добро сърце — да услужи.
— Орисия ли?… Не е никаква орисия… Преди години, като спрях в Калофер за някое време, се сдружих с унуките на чорбаджи Вълко, та рекох да им се обадя…
— Аха! Почина старият чорбаджия, лека му пръст, но жена му е още жива. Унуките му, доколкото помня, се задомиха в други селища, няма да ги намериш…
— Поне ще се видя със старата Хадживълковица, ще отида и до „Богородично Въведение“… Там имаше една хубава монахиня от Русчук, името й не помня, ама… ще се сетя — нарочно подхвърли.
— Теофания русчуклийката, дето се разкалугери заради нашия Млъчко и избягаха от Калофер?… Лоша среща си имала преди да тръгнеш от твоя край — хората, дето ги търсиш, все не са вече в Калофер. Ама може да срещнеш друг! Знай ли човек какво го чака на пътя… Качвай се!
Чорбаджи Косьо видя, че непознатата пътница беше сложила вързопчето си между два дънера, досами шосето и от малкото й потреба разбра, че не идва задълго тук.
— Аз пък рекох, че искаш да останеш при монахините в манастира… От много време сама жена не е замръквала в хана ми — качи се в каруцата и постла чердже да седне. — Друго няма да те разпитвам и да ти додявам, но поне да знаеш, че ако не намериш подслон, върни се в хана при мен и жена ми. И ние сме пратили женско дете далече, при чужди стопани. Знаем ли какво Лилка ще яде днес, сладък ли е сънят й? — той вдигна калпака си, унесен в свои грижи; шибна гърба на коня с охлузена пръчка… и до чаршията не проговори.
О, какво беше, видяно отблизо, даскалботьовото училище! Голямо, с варосани, гладки стени отвън, с големи стрехи, дето сякаш огръщаха част от купола на небето с яки каменни зидове… а отвътре зидовете идеше такава необяснима мощ, че изправен до тях, човек се чувствува малък, пуст, кратковременен — не му стига храброст да прекрачи прага…
Анастасия прекрачи прага на новото мироздание; тръгна по дългия коридор на първия кат, но гласът — пламенен, неукротим, идваше от високото. Плевенската наставница се изкачи към одаите на втория кат… И по-вярно — към отворената врата на оная одая, от която идваше гръмка реч.
— Велика трябва да е любовта към отечеството, защото от неговото спасение произхожда и нашето спасение, от неговото благополучие — и нашето благополучие, от неговата слава — и нашата слава. Любовта към отечеството е еднозначна с любовта към знанието, което в наши дни е жалостно, плачевно похулно и посрамено! От вас прочее, младоотрасли, зависи как ще вървим към бъдното.
Речта беше гладка, като че наставникът четеше. Анастасия тихо стигна до вратницата и се потули; видя големия зачервен мангал в ъгъла, мерна първите два чина с пясъчниците, полукрузките на отвъдната стена, земното кълбо, донесено от Русия и турено върху масата на наставника, после учителката видя наставника… Не, само й се стори, че е насреща, защото много искаше да го види…
— Учителю, искам да кажа, че сега… — едно момче от първия чин се обърна назад, но даскалът му викна сурово.
— Мълчи! Когато говори наставникът, не трябва да имате пререкания!
— Учителю, не те пререкавам, но искам да кажа, че нечия майка те чака навън, сигурно да те пита нещо — детето не се уплаши от строгия глас, защото повече държеше на истината си.
