Епископ Агапий на два пъти оклевети пред турците младия даскал, заптиите на два пъти затваряха бунтовника и врачани два пъти му даваха свобода… След всичкото си безсилие духовникът трудно се побираше в кожата си от надмощието на този събуден българин, затова една заран самичък отиде във възнесенското училище, издебна часа, когато няма даскала, и заключи вратата с катинар.
— Е, сега каква ще я вършиш, даскале? — врачани питаха Петко Славейков: той мисли, мая се някое време и отговори:
Аз окаяний съм затворен, по пак е в мен дух храброборен, но вие дерзайте, говорете, гърци из България изпъдете!
Макар и млад, едва навършил двайсет години, той вече съчиняваше любовни стихове, бунтовни балади — и даде съвет на врачани да заключат митрополията, където е епископът, с по-голям катинар. Духовникът трябваше да разбере, че властта си е власт, но народът е по-голяма сила! И ако не е този народ да сее ниви, да гради храмове, да тъче платно, да гледа стада — проповедниците ще ходят голи, гладни, боси и няма къде да подслонят главите си!
Врачански храброборци изпълниха туй, на което ги поучи даскалът и… на другия ден никой не чу, не видя, кога владиката отвори училището.
Отключи го!
Но вече не беше многопочитаният, справедлив епископ, за когото се говореше само добро и се хвалеха делата му. Хората взеха да говорят по църкви и по мегдани, че архиереят анатемосва всичко живо от мъжки род, а милее за младите кръшни невести.
— Ахааа! За смелия Петко Славейков няма грошове и го пропъжда от Враца, а за красивата Цвята въздига училище и й плаща три хиляди гроша годишно?! И я кани на гости в конака… — чудеха се, повтаряха, дотуряха бивалици-небивалици.
Атанас Мавродиев написа подличкото писмо до Замфираки Тошевич в София, чорбаджиите съчиниха в ответност друго писание до вестниците в Белград и славата на Агапия стана позор!
Макар да си спомняше библейско-пророческите думи на някогашния екзарх Иларион Мъдри: „Едно тайнство е потребно, за да управлява човек света — да е силен духом, защото в духовната сила не се съдържа нито мъст, нито мечтание!“ — душата на владиката се съкруши, изгуби опора… След хулите в белградските вестници затвори училището на Цвята Кръстенякова за два месеца, но и това не му помогна много.
През септември 1849 година писа тайно на Анастасия Димитрова в Плевен и прати хабера по доверен човек:
„Предраго мое духовно дете,
Навярно и в онзи град, където лежат костите на нашата майка Евгения, вече се носи вестта за мой срам? Затули ушите си за такива неистини и потърси милост от добри хора; не пререкавай никого, не отвръщай люто, щом чуеш името ми. Знам, че и върху теб ще се стоварят злини, а това, което доброненавистници шушнеха на ухо, сега ще изричат в лицето ти.
Добра ходатайко на волята ми, затвори училището за някое време и ела във Враца. Тук с Цвята ще преживееш докато се разбере кой е крив, кой — прав. Не зная колко са греховете ми, но сега чорбаджии и подли души ме правят по-чер от пъкъла…Чакам вест и от негово високосветейшество търновския екзарх, който е мой съмишленик. Той ще ме разбере и ще благослови покаянието ми за неизвършени грехове
Анастасия получи писмото в същия прокълнат ден, когато в Плевен пристигна вестта за позорните деяния на епископа. Същата нощ Стоянчо Лудия, дето преместваше гробищарски камъни и надгробни кръстове, запали къщата на хаджи Йоца Христовица! Дали Лудия беше опожарил къщата в миг на изгубен разум, или с главня към дървените стрехи го бе насочила нечия ръка — до сутринта не се узна. Покъртителна истина беше обаче, че от ръката на хаджи Йоца остана само едно златно пръстенче, а от душата й — вечен помен! Едничкото по-малко зло, което се запамети тази нощ, беше, че момичетата от цяла България, дошли да добиват грамотност в женското школо и напътени да живеят в хаджийския дом, още не бяха пристигнали от своите градове, та така бяха спасени!…
Много хора на Плевен говореха, че грехът за пожара не е на Стоянчо Лудия, а на някои чорбаджии, които имаха зъб на Агапия; ненавиждаха мирското женско школо; мразеха щедрата хаджи Йоца, преди години дала къщата си за владишки конак… По-прости хора рекоха, че хаджийката се изгорила нарочно — да не слуша хулите против владиката. А когато вързаха Лудия о брястовото дърво на чаршията и започнаха да го налагат с камшици, той се опита да каже имената на подстрекателите, но тогава запушиха и устата му, и го биха до пълна несвяст!
Анастасия отиде в къщата на дядо Гънчо и помоли стареца да разпрати някои ученички да известят всички други, че школото се заключва за време, додето се върне наставницата.
— Анастасийо, злочеста добра душица, скрий се в моята изба и не отивай никъде! — замоли се дядо Гънчо. — Ще те храня с каквото дал бог, като цветенце ще те гледам, додето премине бурята, защото всяка поличба има край! — вдигна кокалестите си пръсти уж към небето, а докосна една люлка, вързана с куки за тавана.
Като ходил миналата неделя на Бохот по негова работа, намерил под сеновала на бедни хора голо неколкодневно бебе. Старецът се зачудил, влязъл в копторчето, покрито със слама, и като видял вътре гладни, голи, измършавели купчина дечурлига, се хванал за главата. Някаква съсипана от много раждане жена, го отпратила люто: „Или взимай изтърсачето и го носи със себе си, или го остави да умре!“ Дядо Гънчо съвсем не повярвал, че тези думи може да изрече майка, та я замолил да му даде една кърпа да увие разплаканото голишарче, и го понесъл към Плевен.
— Цял живот бог не ме ощастливи с дете, най-сетне ми прати това отроче! — рече на Анастасия и надникна в люлката. — От него може да излезе юнак! Ще му дам моето име…
Наставницата се вгледа в бебето, залюля с ръка люлката и въздъхна:
— Знаеш ли? Може да е мой късмет? — сети се, че Василиса поиска да кръсти момчето си Анастас на нейно име. — Но защо тези дни да спя и се крия в мазето ти, бащице? Нищо лошо никому не съм сторила, в душата си нямам грях.
— Охооо. Млада си още и не си видяла какво значи човешка мъст! Не отиваш във Враца, гълъбчето ми, утре заран ще пратя да кажат, че си заминала, пък ти остани при мен!
На 5 октомври 1840 година пред църквата „Св. Възнесение“ пукна куршум! Някакъв турчин взе да крещи, че владиката оскърбил дома му, като въвел ханъмата в грях… Докато мюсюлманинът се давеше във викове и се опитваше да избяга, епископ Агапий се смъкна на плочника и под тялото му се събра локва кръв! Никой по-късно не се потруди да узнае името на мюсюлманина, кой го прати, срещу какъв откуп, с какво доверие… Никой не поиска и справедлива присъда след 13 октомври, когато епископ Агапий след много мъки предаде богу дух… Само Цвята Кръстенякова, която беше видяла много добро от владиката, плати грошове на добри майстори да изваят върху мраморна плоча възхвала за благодеянието на вечнопаметния Агапий Врачански!
— Анастасийо, сиротинке малка, не излизай по светло от къщата, че зли хора ще обърнат земята! — дядо Гънчо влезе в одаичката при Анастасия и не посмя да й каже вестта.
