Какви приказки се носят из Плевен? — долови тревожния смут на стареца; стана, хвърли няколко цепеници в огнището; над града преваляше слънцето, а в собичката се стелеше мрак.
— Вести ли? Няма вести, момичето ми… — разтри с длани челото си, затвори очи — пръстите му трепереха.
— Умолявам те да ми кажеш истината. Знаеш, че няма да остана завинаги скрита тук, нямам позор за порицание — Анастасия гореше, тялото й се устреми към вратата, искаше да излезе навън.
— Недей, Анастасийо, почакай да мръкне! — дядо Гънчо подаде ръце да я спре. — По-добре е да знаеш, че вечнопаметният владика Агапий не е между живите, убили са го…
— Не е между живите? — наставницата се върна, седна пред пламъците на огнището, извади от тях горяща главня и с нея запали свещта. — Убили са вечнопаметния владика? — повтаряше тихо, сякаш не беше на себе си, остави бавно на пода свещта, захлупи главата си върху коленете…
— А момите от школото днес се събраха пред църквата „Св. Николай“. Да ги беше видяла стъкмени в сукнени морави дрехи — както им повеляваш да ходят още от първата Коледа, когато открихме училището! Момите днес държаха в ръцете си по една свещ, хвалеха името на епископ Агапий и пееха „Непостижимо ест“.
— Навярно ги е събрала Ваклина и значи тя е по-храбра от мен. Аз защо се крия тук и се плаша от човешка мъст? Не трябва ли да отида отново в школото, да събера девиците — Анастасия стана. Сълзи и гняв напираха от очите й.
— Недей, сиротинке, не излизай сега? Знаеш колко хора имат зъб на волята ти да просветляваш девическите глави… Има и друго… Остани при мен! — дядо Гънчо застана на прага, но ръцете на наставницата го отместиха.
— Какво друго? — взе големия плетен шал от майка Евгения, наметна го, притисна раменете си и пое въздух с цели гърди. Почувствува се така безутешно самотна, както в калоферския манастир, когато майка игумения й донесе вестта за Ковача и Христо в чумата.
— Не ходи към училищната одая! Не минавай и към бащината си къща — знаеш ли кого ще завариш там — възрастният човечец вървеше подир наставницата, но като разбра, че няма сила, която може да я спре, сам наметна протритото си сюртуче и се упъти към дюкяна, където продаваше Пенчо Влад Петков.
„Наставницата си дошла от Враца?“ — учудените очи на плевенци се пулеха и се обръщаха да я видят как върви, изправена, сякаш нищо не е чула за срама на епископ Агапий… Сякаш той все още беше жив и властта му се крепеше на владишкия жезъл. Сякаш белградският вестник не беше писал за „прелюбодеяния с даскалиците“.
— Пу! — чорбаджи Димитър Тошков излезе от кръчмата, че да плюе на пътя, където ще мине наставницата, а чорбаджи Павел Митов го дръпна.
— Свята душа има нашата даскалица, не я срами пред народа, че утре как ще напътства малките моми?
Пък мъдроумният дядо Русан и него прекъсна:
— Кой им е крив на владиците, като не разбират, че народът може да почита само оногова, който почита народа! Ние не щяхме той да ни надува като гайда, не щем и него да надуваме като гайда, па нека да си е владика…
Анастасия не искаше да слуша думите, вървеше по плочника и се заставяше да слуша само своя глас: „Ще се махна от този град, майчице, ще избягам в Калофер, та като намеря там даскал Ботьо Петков, ще отворя училище за калоферските момичета… Ще потърся внучките на Хадживълковица… Или ще намеря отново подслон в «Богородично Въведение», или…“ — краката й тръгнаха към школската одая на „Св. Николай“, искаше да запали и свещ пред олтара, да прочете молитва на глас.
— Боже! — изрече силно, като стигна вратата на училищната килия и видя големия, ръждив катинар, захапал двете железа… „БЕЗБОЖНИЦА“ беше написано с големи, полуграмотни букви, та всеки да види, да прочете… — Доброненавистници! — ръката й стисна железния катинар, разклати го силно, бутна вратата докрай и през процепа се опита да види стоят ли вътре полукрузките, пясъчниците, чиновете, таблиците по стените… От покоя в килията се измъкна хлад, забрава, тъма, надежди… Господи!
„Старае се народното образование, но всеки, който занимава простите души и ги тласка към просвещение, с една реч, има думата, че е безбожник — и всеки, който мисли по-дълбоко, като едно любородно българско чадо!“ — по това време далече от Плевен, Емануил Васкидович писа редовете си с ревностна мъка. Малко по-късно писанието му излезе с новия „Цариградски, вестник“, който даваше уверения, че ще списва страниците си в дух спасителен и просветляващ българите-християни из Великата Империя.
Анастасия се обърна сякаш за помощ към вратата на църквата, тръгна натам, влезе вътре, извади грошове от джоба на горната дреха и поиска четири свещи. Двете трябваше да запали за всички, които вече не са между живите. Едната нарече за добрите спасителни люде, без чиято милост би загубила вярата си, другата искаше да държи в ръка, докато шепти молитвата си за бъдещето. Наставницата пристъпи тихо към мъже и жени, обърнати с гръб към вратата и с лице към олтара; трите свещи запали, постави ги, където бе отредено — за здраве и упокой, а четвъртата стисна в десницата си: „Господи, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших до тук с думи, дела и помисъл… Дай ми, Господи, мирен сън тази нощ, а от утре ме поведи по праведен път! Умъдри ме да различа доброто от злото, да не въвеждам в грях невинни души… Помогни ми да се въздигна над ненавистни люде, превърнали тялото ми в хляб за неправдата и така отлъчиха всички малки моми, чийто разум отглеждах и водих с толкова прилежание. Господи, ако е грях копнежът ми от утре отново да служа на мъдростта и знанието, вдигни в този миг ръка! Изпрати над главата ми мълнии, нека умра!…“ — Анастасия стисна свещта, очите й се затвориха в очакване за небесно възмездие…
— Наставнице! Предрага наставнице, щом вече няма къде, ела да преспиш у нас — Ваклина, стройна, висока, вече доволно грамотна мома, докосна ръцете на. Анастасия, а гласът й прокънтя като възмездието.
— Момиче скъпо, как ме откри? — учителката още не можеше да се върне от унеса.
— Проследих те, наставнице, не ме ли видя? — Ваклина дръпна Анастасия да излезе навън и през всичкото време, докато двете обхождаха сокаците и мегданите на града, докато вървяха към мястото, където беше копторчето на Ковача, Ваклина даваше своите уверения, че от понеделник ще тръгне по плевенските села да събира момичета за просветление: казваше й, че ще ги наставлява срещу чувалче брашно или кринче жито; че ще живее бедно, но духовно и праведно; че ще събира сили да надмогва злите човешки дела; че ще помогне с братята и сестрите си да въздигне ново копторче, защото това…
Момичето спря на място, вдигна ръка и в мрачината посочи натам, където до двора на дядо Петър Райкин се виждаше купчинка райска пръст.
— Не отивай до руината на бащината си къща, наставнице, и не питай защо — Ваклина тихо помоли и стисна ръката на учителката. — Преди час се скрих, измъкнах от разрухата книгата Доксастарион, три нравоучителни книги, девет таблици за прочитания, една икона, вълнена женска дреха, кенарена кърпа… Ще ти ги дам, като идем в къщи…
— Благословена да бъде пръстта, издигната в покрив за мирни сънища, но съсипана от неправдата! Нищо повече нямам тук! — Анастасия изрече силно, прегърна високите рамене на Ваклина й заплака. Нямаше по-справедливо възмездие от волята на това бедно момиче да бъде нейното продължение; нямаше по-висока отплата от опората на раменете му в този час на мрачина и хлад!
Двете се обърнаха гърбом на руината, тръгнаха към чаршията с отворени още дюкяни, после свърнаха към къщата на дядо Гънчо. Влязоха в голямата одая с огнището и намериха стареца, легнал на пода под люлката с пеленачето. Малък, чист, обезсилен — в ръката си имаше някакъв лист, а от догарящите главни и жаравата съществото му светеше. Наставницата измъкна листа, приближи до огнището:
„Аз, като преживях по божия воля много честити години, от венчилото си с невестата не отимах дете, и сега напускам живота като оставям цялата къща, всичките си спастрени грошове на даскалица Анастасия Димитрова…“
— Бащице! — Анастасия отиде до тялото, клекна до него и го разтресе. Беше топло, леко, а животът се изнизваше от него като светлина от храм.
— Ваклина, тичай при баба Пашуна за лековити билки! Потърси Митю Знахара! — наставницата огледа пода и едва сега откри остатъци от татул.
