мир и добри дела. Тези дни, откакто привърши кърската работа и студът прекрачи Балкана, мъже и жени, млади и стари, зачестиха с идване в „Св. Атанас“. Идваха хора от крайните махали на града, идваха и чорбаджии, и богати търговци, и младоотрасли. Църквата, вече стара и схлупена, опушена от дима на тамян и свещи, тази събота събра под сводовете си повече от сто човека. Пътеката до олтара, постлана с пъстра калоферска черга, беше празна, та даскал Ботьо отиде до мястото си край владишкия трон и без да се суети, вдигна глас:
— Братя, някой измежду вас има ли питане, за което да си говорим? — забравил беше да остави в школската одая наставническата си пръчка и щом започна да я върти припряно между пръстите си, сети се да я опре до трона. — Бяхме рекли последния път, че ще говорим за робството. За неправдата на един народ спротив господарите на друг народ; за робството на един човек спротив други човеци, по-силни от него… Вие всички, събрани тук, какво мислите — ние роби ли сме, или сме господари?
„Роби сме“, „Господари сме“ — се понесе из различни уста — който доколкото му беше взорът и волята да робува.
— Ето, че вие отсъдихте правото! Ний сме и роби, и господари. — Ботьо Петков се наведе да вземе показалката и като тръгна по пъстрата черга, постлана в средата на църквата, приличаше на наставник на всичкия тук събран народ. — Ние сме господари на своя живот, на свойта земя, на децата си и на дните си. Но ние сме роби, предраги калоферци, на невежеството си, на покорността пред чужди владетели. Макар че ни се носи славата на добри, работливи, окопитени хора…
Някои чорбаджии, които се мислеха за твърде учени, пък те бяха само имотни, се докачиха от думите на наставника. Синът на чорбаджи Минчо — Григорий Минчов — известен търговец по цариградската чаршия, се опита да опровергае даскала.
— Има невежествени хора, вярно е, ама не сме всички такива.
— Истина е, че не са всички хора невежествени, искам прошка! — даскал Ботьо сложи ръка на гърдите си и се наведе. — Но като знам колко време учих при учителя Попович, после колко време ме ограмотяваха в Русия, а пак ме мъчи незнанието, рекох, че и на други сред вас им тежи, дето само начеват човешкото знание, но не вървят с него докрай. У нас не обичат науката и я укоряват. Малко са ония, които се решават да й служат, защото много повече от тях са ония, които ги гонят и клеветят. Това ни води голямо зло, а ако няма готови за жертва българи, може и да изгасне малкият свет на учението, който започна да се показва в сегашното време!… Вие, предраги мъже и жени, не се отказвайте от полезни науки и не се утешавайте с малки, защото за простия, онеправдан народ, похвалата е укор, а укорът е похвала…
Учителят се опита да открие сред събрания народ плевенската наставница, защото словото му беше напътено и да я окрили, но като не видя Анастасия, обърна се отново към владишкия трон. С бавни, властни стъпки стигна до своя стол и като погледна назад, замълча сърдито. Последните мъже и жени, изправени до вратата, гледаха пътя към църквата и взеха да шушукат. — Иванка, невестата на даскал Ботьо, иде насам — защо ли така подтичва?
— Води първородното си момче, а второто носи в себе си…
— Горката! Как ли живее с даскала в немотия… Той всичките си грошове дава за школото.
— Добра е момата на Стайко Дренков, ама на Ботя не му трябва невеста, деца, къща… Той е като господ — за всички!
Даскалът разбра, че жените до вратата като говорят, заразяват с приказката си други наоколо, затова почака да стихне дребното им словце. Анастасия, както стоеше сред бъбриците, обърна глава към отворената врата и видя, че там вече стои жена, средна на ръст, но набъбнала от очаквано майчинство. В ръцете си носеше мургаво, слабо дете, дето нямаше повече от година.
— Коя е тази жена и това дете? — наставницата попита възрастна калоферка, макар да чу брътвежите по непознатата.
— Невестата на даскал Ботьо с първото им дете, Христо Ботьов.
— Благочестива се вижда да е невестата! — Анастасия се отмести бързо, поиска да стигне една от иконите, но преди да иде до там, чу строгия глас на наставника:
— Иванке, какво правиш тук с детето?
Иванка Ботьова беше застанала като видение на пътеката и вече нито имаше сили да продължи напред, нито да се обърне.
— Заптии от Карлово питат за теб, Ботьо, търсят те… Ако можеш — бягай! — тя пусна детето на пода сякаш всички да видят колко е хубаво, каква прилика носи с майка си.
— От какво да се крия? — даскал Ботьо рече ли, не рече ли, други хора вместо него ли проговориха, в миг под църковния купол настана такава суматоха, че кой-накъде тръгна, кой какво взе да моли и пита, не се разбра. Само свещеникът остана прав, спокоен, неустрашим. Той безмълвно даде знак на даскал Ботьо да се скрие там, където женски крак и друговерци нямат право да влязат срещу никакъв откуп — в олтара на Божия храм! Народът се изниза из църковната вратница като дим, а от ниското вече се чуваше тропот на конски копита. Анастасия остана сама пред иконата с младенеца.
„Богородице, Ти, която чуваш безброй молитви, приеми в този миг думите ми и ме подкрепи! Спаси учителя Ботьо от конниците, прииждащи насам! Пощади го от тази неправда! Той вече има дом и дете, добрата воля в него е тъй голяма, че и конница не може да я спре — Анастасия чу, че конските копита спряха пред църквата, но не се обърна, не погледна назад. — Богородице с младенец, виждам, че не мога да остана и тук. Ти, майко с щедри ръце и дела, посочи ми пътя от утре към бъдното! Само аз вървя с празна утроба, само аз не спастрих дом и деца; не намерих покой на душата, насита за жаждата да вселявам себе си в чужди съдби… Добра ходатайко на дните ми, кажи накъде да вървя щом изляза от храма.“
— Ей, гяурко, какво правиш тук? — турчин с аскерски дрехи не смееше да прекрачи прага на църквата, затова викна отвън.
— Моля се за душата си… Ти какво правиш към нашия храм, друговерецо? — едва сега наставницата се обърна.
— Търся някого, но не е жена… Сама ли си? — както стоеше, така заничаше зад гредите, дето поддържаха църковните сводове.
— Сама съм… и свещеникът. Искаш ли да го викна? — остави грош върху иконата, понечи да тръгне напред…
— Не ми трябва свещеникът… Даскала търся! — рече направо.
— Даскал ли? Че какъв даскал дириш в църквата? Даскалите събират децата в школото — там иди!
— Бях там, ама той излязъл… Мюдюринът видял, че размирникът тръгнал насам. Не си ли го виждала?
— Не познавам нито мюдюрина, нито даскала, дето викаш, че е размирник… И какво толкова страшно е сътворил този мъж?
— Ти не си ли тукашна? — турчинът беше кривокрак, личеше да е неграмотен, полумислещ, но предан до смърт на султана. — Даскалът е говорил против нас, против валията, против пашата и цялата ни управа…
— Че като е говорил, да не е накривил фесовете ви? Кой знае какво ги измисля калоферският мюдюрин…
— Измислил ги, зер! В този град, като не живеят мюсюлмани, можете да вършите всичко и да говорите против нас — заптието се ядоса, но после, щом проумя думите на Анастасия.
— Затова калоферци са по-честни и по-праведни… Ами кой наковлади даскала пред валията? — рече да попита, за да скрие преждеизреченото за свободата на калоферци.
— Кой го е наковладил… Кой?… И аз не знам кой, но сигурно пак гяурин. Купчина донесения имаме от гяури — рече го като проста истина, а Анастасия усети дяволи и мълнии над главата си. Нищо повече не отвърна — нито звук, нито дума.
На другия ден беше неделя и калоферци не видяха даскал Ботьо Петков из чаршията. Не го видяха и в църквата на неделната литургия; Иванка Ботьова каза, че не се е прибирал у дома, не е оставил никакъв знак за себе си…
Анастасия тръгна по левия бряг на Тунджа, че да отиде в „Богородично Въведение“ и да потърси подслон в някоя килия за друмници. Знаеше, че игумения Минодора, вече много стара, но все още жива, ще я приеме; ще каже по някоя дума и за калугерките, отворили килийни училища за калоферските моми; ще си спомни навярно, че плевенската мома е била пратеница на епископ Агапий, а навярно е чула и хулите за
