надежда да се оженят, бе убедена, че липсата на добродетели и глупостта й са я направили лесна плячка.
Докато полкът бе в Хъртфордшър, не бе забелязала Лидия да харесва Уикъм, но знаеше колко малко й стигаше, за да се влюби в когото да било. Ту един, ту друг от офицерите според вниманието, което й оказваха, ставаха нейни любимци. Влюбваше се непрестанно. Ето последствията от немарата и разглезването. Как болезнено разбираше всичко това сега!
Изгаряше от нетърпение да си отиде у дома — да чуе, да види, да бъде там, да сподели с Джейн тревогата, която в момента бе легнала изцяло върху нея в това объркано семейство; баща им го нямаше, майка им не бе в състояние да се овладее и се нуждаеше от непрестанни грижи и макар да бе почти убедена, че нищо не може да се направи за Лидия, намесата на чичо им й се струваше от огромно значение и докато той не се върна, отчаянието и нетърпението, които я изпълваха, бяха непоносими. Мистър и мисис Гарднър пристигнаха задъхани, разбрали от обяснението на прислужника, че племенницата им е внезапно заболяла, но щом ги успокои, че е здрава, тя развълнувано им обясни за какво ги е повикала, прочете на глас и двете писма и задъхано препрочете послеписа на второто. Мистър и мисис Гарднър се разтревожиха, макар Лидия да не им бе любимка. Станалото засягаше не само Лидия, а всички тях и след възклицанията на удивление и ужас мистър Гарднър заяви, че ще стори всичко по силите си. Макар да очакваше това, Елизабет се разплака от благодарност и понеже и тримата бяха тласкани от същия подтик, набързо уредиха заминаването. Тръгваха веднага.
— А с Пембърли какво ще правим? — ахна мисис Гарднър. — От Джон научихме, че когато си го пратила да ни търси, мистър Дарси бил тук, вярно ли е?
— Да, обясних му, че сме възпрепятствувани да ги посетим.
„Това поне е уредено — повтори си леля й, докато тичаше към стаята да събира багажа. — Дотолкова ли са близки, че да му е казала самата истина? Ах, как бих искала да узная!“
Но желанието й бе неосъществимо или поне я занимаваше само половиния час, докато бързаше и се суетеше. Ако не трябваше да бързат, както бе отчаяна, Елизабет сигурно нямаше и да помръдне, но и нея, както и близките й, я чакаха куп задължения, между другото и прощалните писма с измислени обяснения за внезапното заминаване до всичките познати в Ламбтън. След един час бяха готови; междувременно мистър Гарднър бе уредил сметката в странноприемницата. Можеха да тръгват и Елизабет след тежките сутрешни преживелици се озова по-скоро, отколкото бе очаквала, в каретата на път за Лонгборн.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА
— Премислям всичко, Лизи — обади се чичо й на излизане от града, — преценявам нещата издълбоко и все повече съм склонен да се съглася с Джейн. Невероятно ми се струва един млад мъж да се отнесе тъй злонамерено с момиче като Лидия — та тя има и семейство, и близки, а и гостува на неговия полковник; ето затова съм склонен да не губя надежда. Може ли да си въобразява, че близките й ще останат безразлични? Може ли да се надява, че военните пак ще го приемат след обидата над полковник Форстър? Увлечението му не оправдава подобен риск.
— Така ли смяташ? — възкликна Елизабет обнадеждена.
— Да си призная, и аз започвам да мисля като чичо ти — каза мисис Гарднър. — Невероятно ми се вижда тъй неразумно да увреди приличие, добро име и личен интерес. Не смея да мисля толкова лошо за Уикъм. А ти, Лизи, готова ли си да го низвергнеш дотам, че да го смяташ способен на подобно нещо?
— Не — що се отнася до личния му интерес. Но ми се струва достатъчно безотговорен за всичко останало. О, дано е така! Ала не ми се вярва. Ако е вярно, защо не са отишли в Шотландия?
— Преди всичко нямаме доказателства, че наистина не са в Шотландия — отвърна мистър Гарднър.
— Напротив — това, че са се прехвърлили от каретата в наемен файтон, вече го доказва! А и никой не ги е видял по пътя за Барнит.
— Добре тогава, да предположим, че са останали в Лондон. Може наистина да са там, но само за да се укрият, не за друго. Вероятно нито той, нито тя имат пари; и са решили, че ще бъде по-евтино, макар и не тъй бързо, да се оженят в Лондон вместо в Шотландия.
— Но защо е тази потайност? Защо този страх да не ги открият? Защо да се женят скришом? А, не, не! Това не ми се вярва. Както казва Джейн, най-близкият му приятел е убеден, че той изобщо не смята да се свързва с нея. Уикъм никога не ще се ожени за бедна жена. Не може да си го позволи. А и какво представлява Лидия, какви други достойнства има освен младост, здраве и весел нрав? Това не стига, да е готов заради нея завинаги да се откаже от богата жена. Колкото до страха, че щял да се опозори пред полка с това тайно бягство, трудно ми е да преценя; не зная какво би могло да го сполети. Що се отнася до другото ти възражение, и то не ми се вижда пречка. Лидия няма братя, да се застъпят за нея; а пък от поведението на баща ни, от безразличието му към всичко в нашето семейство Уикъм най-вероятно си представя, че той нито ще се разтревожи, нито ще се втурне да я връща.
— Как, нима Лидия може да забрави за всичко и заслепена от любов да склони да остане с него, дори без да са сключили брак?
— Може и да е странно, ужасно е наистина, но по всичко личи, че сестра ми не притежава чувство за благоприличие и добродетелност — отвърна Елизабет просълзена. — Не знам какво да кажа. Може и да съм несправедлива. Но тя е много млада; не е приучена да се замисля надълбоко, а през последните шест месеца — не, през последната година се бе отдала изцяло на забавления и суета. Оставяха я да си пилее времето в безделно лекомислие, да се отдава на всичко, което й харесва. Откакто този полк се появи в Меритън, мислеше единствено за любов, флиртове и офицери. Хвърляше всичките си сили само в това и както трябваше да се очаква, стана още по-влюбчива, а е и твърде весела. Уикъм, както го знаем, е толкова чаровен и гальовен, че всяка жена е готова да се влюби в него.
— Джейн обаче има по-добро мнение за Уикъм и не го смята способен на подобно нещо — възрази леля й.
— Джейн има добро мнение за всички. Готова е да оправдае и най-големия престъпник, ако няма безспорни доказателства за неговата вина. Ала Джейн знае, както го зная и аз, какъв е Уикъм. И двете знаем, че е безпътен във всяко отношение. Че е колкото непочтен, толкова и безчестен. Че е лицемер, лъжец и подлизурко.
— Наистина ли, сигурна ли си в това? — възкликна мисис Гарднър, пламнала от любопитство да чуе повече подробности.
— Сигурна съм, да — отвърна Елизабет и поруменя. — Оня ден вече ти намекнах за възмутителната му постъпка към мистър Дарси; а и ти самата, когато беше в Лонгборн, го чу какво говори за човека, който се е отнесъл тъй снизходително и великодушно към него. Има и други обстоятелства, които нямам право — които е безсмислено да ти разкривам; ала лъжите му относно цялото семейство в Пембърли направо нямат край. Както ми описа мис Дарси, очаквах да срещна някакво надуто, затворено, противно момиче. А е знаел, че е тъкмо обратното. Знаел е, че е точно толкова сърдечна и непринудена, колкото е.
— Но нима Лидия не знае за тези неща? Нима не подозира онова, в което очевидно и ти, и Джейн сте убедени?
— Не, не! И там е бедата. Докато бях в Кент и непрестанно срещах мистър Дарси и братовчед му, полковник Фицуилям, и аз самата не знаех истината. А като се прибрах у дома, полкът се готвеше да се изтегли от Меритън до седмица-две. Поради това и аз, и Джейн, на която разказах всичко, решихме да не разгласяваме онова, което знаем; казахме си, че е безсмислено да разрушаваме доброто мнение за него. Дори когато се уверихме, че Лидия тръгва с мисис Форстър, не се сетих да й разкрия какъв човек е. И през ум не ми мина, че я грози опасност от негова страна. Не допуснах, че може да се случи такова нещо.
— Значи, не си и подозирала, че се харесват, когато са заминали за Брайтън?
— Не, ни най-малко. У ни един от двамата не проличаваше някакво нежно чувство; ти знаеш, че и при най-малък подобен признак у нас, в къщи, всички щяха да го разберат. Когато той дойде в полка, тя се увлече по него; но и с нас стана същото. В първите два месеца нямаше момиче от Меритън и околностите да не лудее по Уикъм; той не й обърна внимание, не мина много, забрави го и се остави да я запленят други офицери, които бяха по-внимателни към нея.
Лесно е да си представим, че макар нищо да не можеше да се прибави към опасенията, надеждите и
