Гордост и предразсъдъци

предположенията по този болен въпрос, те продължаваха да го обсъждат и през целия път говореха единствено за това. Мислите на Елизабет се въртяха все в този кръг. Терзанията и самообвиненията не й даваха мира.

Пътуваха с голяма бързина; и като преспаха в някаква крайпътна странноприемница, на другия ден по пладне пристигнаха в Лонгборн. Елизабет с облекчение си каза, че Джейн не се е измъчила поне от дълго очакване.

Когато свиха към конюшнята, децата на Гарднърови, привлечени от каретата, стояха вече на стълбите; а като спряха пред къщата, радост огря лицата им, те взеха да подскачат, да се премятат и това детско щастие бе първата радост от пристигането.

Елизабет скочи, целуна ги набързо и изтича във вестибюла, където срещна Джейн, която слизаше отгоре.

Докато я прегръщаше нежно и очите и на двете се изпълниха със сълзи, Елизабет запита има ли вести от бегълците.

— Нищо няма — отвърна Джейн. — Сега, щом е тук, надявам се всичко да се оправи.

— Татко замина ли за Лондон?

— Да, замина във вторник, както ти и писах.

— А обажда ли се?

— Само веднъж. Писа в сряда, да каже, че е пристигнал благополучно, и да си съобщи адреса, както го бях помолила. Казва само, че ще пише пак, когато има нещо важно да съобщи.

— Ами мама — тя как е? Как сте всички?

— Мама е добре; макар че е много разстроена. Горе е и много ще ви се зарадва. Не излиза от стаята. Мери и Кити, слава на бога, се държат.

— А ти, ти как си? — възкликна Елизабет. — Виждаш ми се пребледняла. Какво ли си изживяла?

Но сестра й я увери, че е много добре; и разговорът, който водеха, докато мистър и мисис Гарднър се занимаваха с децата си, се прекъсна от приближаването на цялата група. Джейн се спусна към чичо си и леля си, поздрави ги и им благодари, обляна в сълзи и озарена от усмивка.

Като седнаха в приемната, отново зададоха същите въпроси й стана ясно, че Джейн не може да им каже нищо ново. Оптимистичните надежди за бъдещето, подхранвани от доброто й сърце, още я поддържаха; вярваше, че всичко ще завърши благополучно и че новото утро ще донесе писмо или от Лидия, или от баща им, което ще обясни какво е станало и вероятно ще извести, че са се оженили.

Мисис Бенит, при която отидоха след краткия разговор, ги прие както очакваха; обляна в сълзи, задъхана от вайкане и жалби, от хули срещу злодейското деяние на Уикъм, от състрадание към собствените си страдания и мъки; тя обвиняваше всички освен личността, на чиято немарливост се дължаха прегрешенията на дъщеря й.

— Да бяха ме пуснали да си изпълня намерението и всички да заминем за Брайтън, това никога нямаше да се случи; а бедничката Лидия остана без опора. Защо тези Форстърови не са я държали по-строго? Знам, пуснали са я на воля, иначе тя не е дете, няма да извърши подобно нещо, ако са се грижили за нея. Знаех си, че не са почтени хора; но наложиха ми се както винаги. Бедното, милото дете! Ето, и мистър Бенит замина, сигурно ще се сбие с Уикъм още щом го срещне, оня ще го убие, а после какво ще стане с нас? Колинсови ще ни изхвърлят, преди да е изстинал в гроба; и ако ти не се погрижиш за нас, братко, не знам какво ще правим!

Всички възроптаха срещу тия мрачни мисли; а мистър Гарднър я увери, че милее и за нея, и за близките й, и обясни, че ще замине за Лондон на другия ден и заедно с мистър Бенит ще се опитат да намерят Лидия.

— Не се оставяй на безсмислените тревоги — успокои я той, — макар че според мен трябва да се готвиш за най-лошото. И все пак нямаме основание да смятаме, че ще е точно тъй. Едва седмица, откакто са напуснали Брайтън. До няколко дни вероятно ще чуем нещичко, а докато не сме сигурни, че не са се оженили и нямат намерение да се женят, не смятай работата за загубена. Щом се върна в Лондон, ще отида при зет си, ще го взема у дома на Грейсчърч Стрийт, а после двамата ще умуваме какво да предприемем.

— О, мили братко — въздъхна мисис Бенит, — точно това ми се искаше. А сега, щом стигнеш в града, намери ги, където и да са; и ако още не са се оженили, накарай ги да се оженят. А пък за сватбените дрехи, не ги оставяй да губят време с това, кажи само на Лидия, че ще й дадем колкото пари иска да ги купи, като се оженят. И най-вече не позволявай на мистър Бенит да се дуелира. Опиши му в какво ужасно състояние си ме намерил — кажи му, че се боя до смърт; и тъй треперя, така ме втриса, такива спазми имам, цепи ме главата, сърцето ми ще изскочи, нямам мира ни денем, ни нощем. И да кажеш на миличката Лидия да не вземе да си поръчва дрехи, докато не се видим, защото не знае хубавите продавници. Ах, братко, колко си добър! Знам — всичко ще успееш да оправиш.

Но мистър Гарднър, макар да я увери, че ще стори всичко по силите си, не се сдържа и й препоръча да се овладее, да не храни прекалено големи надежди и да не се отдава на пълно отчаяние; постояха при нея, докато ги повикат за обяд, и я оставиха да излива чувствата си пред икономката, която я гледаше, когато дъщерите й не бяха там.

Брат й и снаха й, макар да бяха убедени, че е безсмислено да се усамотява, не се опитаха да й противоречат, защото знаеха колко е неблагоразумна, знаеха, че не ще сдържи езика си пред прислужницата на масата, и я оставиха на най-доверената личност от домакинството, която съчувствуваше на страховете и тревогите й.

В трапезарията към тях се присъединиха Мери и Кити, които бяха толкова заети, че не успяха да им се представят досега. Мери бе улисана в учението, а Кити—в тоалета си. И двете обаче излъчваха спокойствие; и в двете не се забелязваше особена промяна, само гдето Кити говореше по-припряно, повлияна очевидно или от загубата на любимата сестра, или по-скоро от гнева, който си бе навлякла от околните. Що се отнася до Мери, тя се владееше дотолкова, че успя да прошепне на Елизабет малко след като се настаниха край масата:

— Много неприятна история; и много приказки ще предизвика. Но ние трябва да заприщим прилива на злобата и да облеем разранените си сърца с балсама на сестринската утеха.

А като видя, че Елизабет и не смята да отговаря, продължи:

— Колкото и злощастно да е станалото с Лидия, ние ще извлечем от него следната поука: че загубената добродетел е нещо невъзвратимо; че една-единствена погрешна стъпка влече подире си безконечен провал; че доброто име е колкото прекрасно, толкова и крехко и че жената трябва да бди над себе си неспирно и да се брани от недостойните представители на обратния пол.

Елизабет я погледна удивено, но беше твърде подтисната да отговори. А Мери продължи да се утешава с изводите от сполетялата ги беда.

Следобед двете по-големи сестри успяха да останат около половин час насаме; Елизабет веднага се възползува от тази възможност да зададе множество въпроси, на които Джейн със същото нетърпение побърза да отговори. След като споделиха общата си тревога от ужасните последствия на станалото, в което Елизабет не се и съмняваше, а пък Джейн не смееше докрай да отрече, Елизабет каза:

— Сега ми обясни подробно всичко, което още не зная. Разказвай подред. Какво каза полковник Форстър? Нищо ли не са подозирали преди бягството? Не е възможно да не са ги виждали непрестанно заедно.

— Полковник Форстър призна, че е забелязал някакво увлечение по-скоро от страна на Лидия, но нищо такова, което да го разтревожи. Мъчно ми е за него. Беше много внимателен и много мил. Смятал да дойде и да сподели подозренията си, преди още да е разбрал, че не са тръгнали към Шотландия; а щом разбрал, веднага тръгнал насам.

— А Дени, той убеден ли е, че Уикъм няма да се ожени? Знаел ли е за кроежите им? Полковник Форстър срещнал ли се е лично с Дени?

— Да, но когато той го разпитал, Дени отрекъл да знае каквото и да било за намеренията им и отказал да изрази отношение. Не е потвърдил, че няма да се оженят, и това именно ме кара да вярвам, че първия път са го разбрали погрешно.

— А вие не се съмнявахте, че са се оженили, докато не се видяхте с полковник Форстър, тъй ли?

— Възможно ли е да ни мине през ума подобно нещо? Аз малко се притеснявах — боях се, че сестра ни