няма да е много щастлива в този брак, защото знаех някои от предишните му простъпки. Но татко и мама нищо не подозираха, само намираха, че бракът е прибързан. Тогава Кити разкри, доволна, че знае повече, как в последното си писмо Лидия намеквала нещо такова. Изглежда, от седмици насам е знаела, че са много влюбени.
— Но не преди да отидат в Брайтън, нали?
— Не, мисля, че не.
— А какво мисли полковник Форстър за Уикъм? Опознал ли е истинската му същност?
— Вече не е благосклонен към Уикъм както преди. Смята го за човек лекомислен и прахосник. А откакто ни сполетя бедата, говорят, че бил напуснал Меритън, затънал в дългове; дано не е вярно.
— О, Джейн, ако не бяхме толкова потайни, ако им бяхме казали каквото знаем, това нямаше да се случи!
— Вероятно — отвърна сестра й, — но ми се струваше несправедливо да разкрием стари простъпки на човек, който може да се е променил за добро. Направихме го без умисъл.
— Полковник Форстър разказа ли съдържанието на бележката от Лидия до жена му?
— Донесе ни я и ни я остави.
Джейн я извади от чантичката си и я подаде на Елизабет. Ето какво пишеше в нея:
Мила Хариет,
Ще се разсмееш, когато разбереш къде отивам, а и аз едва сдържам смеха си — представям си как ще се изненадаш утре сутринта, като видиш, че ме няма. Заминавам за Гретна Грийн и ако не се досещаш с кого, ще те помисля за много простодушна, защото само един мъж обичам на този свят, и затова не виждам нищо лошо, че тръгвам с него. Ако не искаш, не съобщавай на нашите в Лонгборн, така още повече ще се учудят, когато им пиша и се подпиша с името Лидия Уикъм. Ех, много хубава шега ще бъде! Толкова ме е смях, че едва държа перото. Моля те, извини ме пред Праг — не удържах обещанието да го срещна тази вечер и да танцувам с него. Надявам се да ме извини, като разбере, и му кажи, че ще танцуваме с голямо удоволствие на следващия бал, на който се видим. Ще пратя за дрехите, като се върна в Лонгборн; но моля ти се, нареди на Сали да зашие раздраната пола на всекидневната ми рокля, преди да ми прибере нещата. Довиждане. Предай сърдечни поздрави на полковник Форстър и моля, вдигнете наздравица за нашето щастие.
— О! Тази лекомислена Лидия! — възкликна Елизабет, като дочете бележката. — Кой пише такова писмо в такъв сериозен момент. Но поне се разбира, че
— Дълбоко беше поразен. Десет минути не можа да проговори. А на мама веднага й прилоша, цялата къща се обърка!
— О, Джейн! — възкликна Елизабет. — И сигурна до вечерта цялата прислуга знаеше всичко с най- големи подробности!
— Не мога да ти кажа … Не, сигурно не всички. Но да се въздържаш в подобен момент, е наистина трудно. Мама изпадна в истерия и както да се мъчих да я успокоя, не успях докрай. Но страхът от ужасните последствия ми взе ума.
— Грижите по нея са те изтощили. Не изглеждаш добре. Ах, как съжалявам, че и аз не бях тук — всичко се е струпало на твоята глава.
— Мери и Кити се държаха много мило и сигурно щяха да бъдат в помош, не се и съмнявам, но не им позволих. Кити е слаба и нежна, а Мери се съсипва да чете и се нуждае от почивка. Леля Филипс дойде във вторник, като замина татко; стоя до четвъртък. Много ни помогна и ни успокои, лейди Лукас и тя беше много мила; появи се в четвъртък сутринта да изкаже съчувствия, предложи си услугите, нейните или на дъщерите й.
— По-добре да не беше идвала — ядоса се Елизабет, — може да е била добронамерена, но при такава беда съседите най-добре да ги няма. Помощта е безполезна; съчувствието — непоносимо. Нека тържествуват над нас отдалеч и да ни се надсмиват на воля!
После продължи да разпитва какво смята да предприеме баща им в Лондон, за да издири Лидия.
— Смяташе да отиде в Епсъм, където са сменили конете, да поговори с кочияшите и да научи нещичко от тях. Най-важното е да открие номера на каретата, която ги е отвела от Клапъм. Тя била довела някакви хора от Лондон; и понеже предполага, че прави впечатление, когато някоя изискана двойка се прехвърля от една карета в друга, възнамеряваше да поразпита и в Клапъм. Ако успее да открие в кой дом е оставила предишните си пътници наемната карета, ще попита там и ще научи откъде е наета колата и какъв й е номерът. Какво друго е намислил, не зная; но той толкова бързаше да замине и тъй беше разстроен, че и това, което научих, го изкопчих с мъка.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
Всички очакваха на другата сутрин писмо от мистър Бенит, ала разносвачът мина, без да донесе ред от него. Близките му го познаваха, знаеха, че е небрежен и не обича да пише, но очакваха в такъв момент да направи изключение. Не им оставаше друго, освен да сметнат, че няма нищо радостно да извести, но дори и затова им се искаше да чуят от него. Мистър Гарднър бе останал да дочака пощата и тогава да потегли.
Когато замина, уверени бяха в едно — че редовно ще получават вести, а чичо им на тръгване обеща да склони мистър Бенит по-скоро да се върне в Лонгборн; това поуспокои сестра му, която смяташе, че само така съпругът й няма да бъде убит на дуел.
Мисис Гарднър и децата щяха да поостанат в Хъртфордшър; надяваше се, че присъствието й ще успокои нейните племеннички. Помагаше им да се грижат за мисис Бенит и им бе утеха в свободните часове. Другата им леля и тя ги посещаваше редовно и винаги, както изтъкваше, с желание да ги разведри и ободри, но не пропущаше да донесе нови подробности за прахосничеството и безобразията на Уикъм и вместо весели, оставяше ги още по-подтиснати.
Целият Меритън се надпреварваше да черни човека, който до преди три месеца бе пример за подражание. Разправяха, че бил задлъжнял на всички търговци; в любовните авантюри го описваха като коварен прелъстител, посегнал към всички търговски дъщери. Твърдяха, че бил най-поквареният млад мъж на света; изведнъж осъзнаха, че открай време не вярвали в привидната му доброта. Елизабет, колкото и да се съмняваше в тия приказки, се убеди, че сестра й наистина е загубена; дори Джейн, която изобщо не даваше ухо на мълвата, и тя загуби надежда, защото, ако наистина бяха заминали за Шотландия — на това продължаваше да се надява, — вече трябваше да се обадят.
Мистър Гарднър си тръгна от Лонгборн в неделя; във вторник жена му получи писмо; съобщаваше й, че щом пристигнал, намерил зет си и го увещал да се премести при него, на Грейсчърч Стрийт. Мистър Бенит междувременно бил ходил в Епсъм и Клапъм, но не научил нищо задоволително; а сега се готвел да провери в по-големите лондонски хотели, защото смятал за твърде вероятно, докато намерят постоянно жилище, да са се установили в някой от тях. Самият мистър Гарднър не вярвал в това дирене, но след като зет му настоявал, щял да обикаля, с него. Съобщаваше, че мистър Бенит още не искал да напуска Лондон и обещаваше пак да им пише. В послеписа се казваше следното:
„Писах на полковник Форстър и го помолих, ако му е възможно, да разбере от някой офицер, приятел на Уикъм, дали знае негови познати или роднини, които да са уведомени в коя част на града се е скрил. Ако има кой да ни насочи, това ще ни помогне много. Засега нямаме никаква следа. Смятам, че полковник Форстър ще стори всичко по силите си да ни услужи. Но като премислям, може би Лизи по-точно от всеки друг ще може да ни даде сведения за живите му роднини.“
Елизабет подразбра откъде идва доверието към онова, което би могла да каже; но за жалост не бе в състояние да даде задоволителните сведения, каквито този комплимент напълно заслужаваше.
