отидоха в библиотеката и запитаха баща си дали им разрешава да й съобщят. Той пишеше и без да вдигне глава, с безразличие рече:
— Както искате.
— А може ли да вземем писмото и да й го прочетем?
— Взимайте каквото искате и се пръждосвайте от тук!
Елизабет взе писмото от писалищната маса и двете се качиха горе. Мери и Кити бяха при мисис Бенит; следователно всички наведнъж щяха да чуят новините. Подготвиха я за добрите вести, сетне прочетоха писмото. Когато Джейн завърши изречението, в което мистър Гарднър изказваше надежда, че скоро ще се оженят, тя извика от радост и всяка нова дума я хвърляше в буен възторг. Радостната възбуда не отстъпваше по сила на предишното й отчаяние. Стигаше й да знае, че дъщеря й ще се жени. Не се и сещаше да се усъмни в бъдещото й щастие, не я смиряваше споменът за осъдителната й постъпка.
— Ах, миличката, милата ми Лидия! — извика тя. — О, колко се радвам! Ще се омъжи — аз пак ще я видя! Ще се омъжи на шестнайсет години! Добрият, милият ми брат! Знаех си, че тъй ще стане — знаех си, че всичко ще се уреди. Копнея да я видя! А и милият Уикъм, и него! Ами роклята, сватбената рокля? Веднага ще пиша на снаха си в Лондон; Лизи, миличка, изтичай долу при баща си, попитай го колко пари ще й даде. Не, чакай, чакай! Сама ще ида. Удари звънеца, Кити, да дойде Хил. Веднага ще се облека. Милата, миличката ми Лидия! Ах, колко радостни ще бъдем, като се съберем!
Джейн се опита да я усмири, като насочи мислите й към задължението, в което ги поставя великодушната постъпка на мистър Гарднър.
— Този щастлив завършек се дължи до голяма степен на неговата щедрост — опита се да й обясни тя. — Разбрахме, че е обещал на мистър Уикъм да му даде пари.
— Добре де — викна майка им, — какво от това? Кой друг да го стори, ако не чичо й? Ако не се беше оженил, аз и децата ми щяхме да го наследим, а пък и без туй досега освен дребни подаръци, нищичко не ни е дал. А-ах! Щастлива съм. Ето че скоро ще имам омъжена дъщеря. Мисис Уикъм! Звучи чудесно. А през юни стана едва на шестнайсет. Джейн, миличка, много съм развълнувана, не мога да пиша; хайде, аз ще диктувам, ти пиши. После ще се разберем за парите с баща ти; а дрехите трябва да се поръчват без отлагане.
Започна да изброява тъканите: памучни платове, муселини, батисти и както се бе устремила, кой знае още какво щеше да поръча, ако Джейн с мъка не бе успяла да я накара да изчака, докато се посъветват с баща им. Един ден по-късно или по-рано, настоя тя, не е от значение; а майка й беше тъй развълнувана, че смири обичайното си упорство. Хрумнаха й и други идеи.
— Обличам се и тръгвам за Меритън — заяви тя — да съобщя новините на снаха си Филипс. А пък на връщане ще се отбия до лейди Лукас и до мисис Лонг. Кити, тичай да ми поръчаш каретата. Една разходка ще ме разведри. Е, момичета, искате ли нещо от Меритън? А, ето я и Хил. Хил, мила, знаеш ли вече? Мис Лидия ще се венчава; ще ви почерпя по чаша пунш за нейно здраве!
Мисис Хил се втурна да ги поздравява. Елизабет и тя прие поздравления заедно с другите и отвратена от тази нескрита глупост, прибра се в стаята си, да обмисли всичко на спокойствие.
Положението на бедната Лидия беше в най-добрия, случай ужасно; но трябваше да бъдат благодарни, защото можеше да бъде много по-лошо. Разбираше, че е така. И макар да не съзираше в бъдещето й изгледи за истинско щастие и материално благоденствие, като си припомни страховете, които ги сковаваха само до преди два часа, оцени спечелените предимства.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА
Мистър Бенит си беше казвал неведнъж преди тези тежки за живота му времена, че вместо да изхарчва целия си доход, всяка година би трябвало да слага настрана определена сума, за да осигури децата си, а и жена си, ако го преживее. Сега съжаляваше още по-горчиво. Ако беше изпълнил дълга си в това отношение, Лидия нямаше да е задължена на чичо си нито морално, нито материално. И задоволството, че са принудили най-недостойния млад мъж в цяла Великобритания да й стане съпруг, щеше да го изпитва той, а не някой друг.
Огорчаваше го мисълта, че една тъй неблагодарна задача трябваше да се стовари единствено върху плещите на неговия зет, и бе твърдо решен, ако успее, да разбере каква е сумата и да изплати задължението си колкото може по-скоро.
На времето, когато се ожени, бе сметнал, че да спестява, не е необходимо; защото естествено щеше да му се роди син. Този син щеше да прекъсне правото на онаследяване от друг роднина веднага щом стане пълнолетен, а по този начин и вдовицата му, и другите малолетни деца щяха да бъдат обезпечени. Пет дъщери една след друга се появиха на белия свят, а синът все не идваше; но мисис Бенит, години след раждането на Лидия, не губеше надежда. Накрая се отчаяха, ала тогава вече беше късно да икономисват. Самата мисис Бенит имаше широка ръка и единствено стремежът на съпруга й към пълна независимост я възпираше да пилее повече, отколкото получаваха.
В брачния договор на името на мисис Бенит и децата бяха вложени пет хиляди лири. Но как да се разпределят помежду им, зависеше от волята на родителите. Това бе единият въпрос, поне що се отнасяше до Лидия, който сега трябваше да бъде решен, и мистър Бенит без колебание бе готов да приеме предложението на зет си. И тъй той изложи на хартия благодарността и съгласието си с любезните разпоредби на зет си, обясни всичко с големи подробности и изрази готовност да изпълни задълженията, поети от негово име. Не беше и предполагал, че ако Уикъм склони да се ожени за дъщеря му, нещата ще се уредят тъй безболезнено за него. Щеше да губи едва десетина лири от стоте, които трябваше да им плаща годишно; защото и без туй даваше за Лидия — като се сметнеше храната, джобните пари, непрестанните дребни суми, които майка й й отпущаше тайно — приблизително пак толкова.
А че всичко се уреждаше почти без никакви усилия от негова страна, и това беше радостна изненада; единственото му желание засега беше да се тревожи колкото може по-малко от цялата тази история. Щом стихна гневът, предизвикан от лутането да ги дири, обхванала го бе отново предишната му обичайна леност. Писмото тръгна скоро; наистина трудно се заемаше с каквато и да е работа, ала захванеше ли се, извършваше я бързо. Помолил беше зет си да му пише подробно с какво точно му е задължен, но не пожела да съобщи нищо на Лидия — беше й много сърдит.
Скоро всички в дома научиха добрите вести; не мина време, научиха ги всички в околността. Съседите ги приеха философски. Естествено, ако мис Лидия Бениг се бе прибрала безславно у дома, одумките нямаше да имат край; още по-хубаво щеше да е, да бяха я затворили в някой далечен селски дом. Но и женитбата й не-беше лоша тема; и благопожеланията за щастие, отправяни й доскоро от старите меритънски клюкарки, не загубиха много от жилото си при новите обстоятелства, защото с такъв ужасен съпруг бракът й неминуемо щеше да бъде нещастен.
Мисис Бенит бе стояла в стаята си цели две седмици, но на този щастлив ден отново зае мястото си на семейната трапеза, и то в непоносимо ведро настроение. Следа от срам не помрачаваше нейното тържество. Осъществяваше се най-голямото от всичките й желания — женитбата на дъщеря; нещо, за което мечтаеше, откакто Джейн бе станала на шестнайсет години; и мислите, и думите й рисуваха единствено нещата, задължителни за всяка изискана сватба, а именно тънки муселини, нови карети и многобройна прислуга. Тя трескаво премисляше възможностите за подходящо гнездо в околността, без да знае, а и без да се съобразява с дохода на младоженците, и се отказа от не един дом, защото не бил достатъчно голям и хубав.
— Хей Парк го харесвам — нареждаше тя, — стига Гулдингови да го освободят, а може и господарския дом в Стоук, но гостната им там е малка; Ашуърт, не много е далеч! Не я пущам чак на десет мили; а пък таванският етаж на Първис Лодж е отвратителен.
Мистър Бенит я остави да приказва на воля, докато наоколо бяха прислужниците. Но щом те излязоха, тон й каза:
— Слушайте, мисис Бенит, преди да сте наели една или всичките тези къщи за дъщеря си и милия си зет, дайте да се разберем. В
Това изявление бе последвано от дълга препирня; но мистър Бенит остана непреклонен; и мисис Бенит разбра с удивление и с ужас, че съпругът й не отпуска нито една гвинея за облекло на дъщеря й. Той
