обясни, че в случая, не е готов с нищо да й покаже обичта си. Мисис Бенит беше като ударена от гръм. Просто не можеше да повярва, че гневът му ще се разпростре дотам, щото да откаже на дъщеря си нейното право, без което бракът й щеше да бъде едва ли не незаконен. Огорчаваше я много повече позорът, който щеше да легне върху сватбата на дъщеря й без необходимите нови дрехи, отколкото срамът от незаконното й бягство и съжителството й с Уикъм цели две седмици преди брачната церемония.
Сега Елизабет искрено съжаляваше, че в оня момент на отчаяние беше споделила с Дарси опасенията си за Лидия, защото след като сватбата тъй скоро щеше да сложи край на срамното бягство, можеха да скрият злополучното начало от всички ония, които не бяха непосредствени свидетели на станалото.
Наистина знаеше, че той с никого няма да го сподели. Малцина бяха ония, в които имаше такава вяра; и в същото време нямаше друг, пред когото слабостта на сестра й да я злепоставя повече. Що се отнасяше лично до нея, злината, тъй или инак, бе сторена; защото във всички случаи ги делеше дълбока пропаст. Дори Лидия да се бе омъжила при най-благоприятни обстоятелства, невъзможно беше мистър Дарси да се свърже със семейство, към чиито предишни недостатъци се прибавяше една връзка и едно най-близко роднинство с човека, когото той с основание беше презрял.
Чудно ли е, че щеше да се отвърне от подобно родство? Желанието да спечели любовта й, в което се бе уверила в Дарбишър, нямаше да издържи подобен удар. Чувствуваше се унизена и скръбна; съжаляваше, макар да не знаеше точно защо. Сега копнееше за любовта му — сега, когато вече нямаше надежда да я има. Искаше да получи вест от него, когато вероятността да й пише бе напълно загубена. Уверена бе, че ще е щастлива с него, когато стана ясно, че никога не ще се срещнат.
„Как ли ще тържествува, повтаряше си тя, ако знае, че предложенията, които само преди четири месеца тъй гордо отблъсквах, щях сега да приема с радост и с благодарност!“ Че бе великодушен, най- великодушният сред мъжете, в това не се съмняваше. Но като всеки смъртен, сигурно щеше да злорадствува.
Започна да разбира, че точно той беше мъжът, който с характера и дарбите си най-много й подхожда. Схващанията и нравът му, макар да бяха различни от нейните, й допадаха много. Щеше да бъде съюз, полезен и за двамата; под въздействието на ведрия й и весел нрав възгледите му щяха да се смекчат, щеше да стане по-дружелюбен, а тя пък щеше да се доусъвършенствува, ръководена от вещата преценка, от знанията и светската му опитност.
Ала сега никой нямаше да може да разбере какво е истински и щастлив брак. Един различен брак, осуетявайки другия, скоро щеше да бъде сключен в нейния дом.
Питаше се с какво ще се издържат Лидия и Уикъм. Но двойка като тяхната нямаше да се радва на трайно щастие, защото страстите им надделяваха над добродетелите.
Скоро пристигна ново писмо от мистър Гарднър. Отговаряше накратко на благодарностите на мистър Бенит и го уверяваше, че с удоволствие допринася за благото на семейството му; накрая отправяше молба да не повдига въпроса отново. Всъщност написал бе писмото, за да ги уведоми, че Уикъм е взел решение да напусне доброволческия полк.
Аз самият особено настоявах да стори това, допълваше той, и то още щом се реши да се женят. Смятам и вие разбирате колко необходимо е — заради него и за моята племенница — да се махне оттам. Мистър Уикъм възнамерява да постъпи в редовната войска; а сред някогашните му приятели все още има неколцина, които могат и са готови да го препоръчат в армията. Обещан му е лейтенантски чин в полка на генерал Н., който понастоящем е разквартируван в Северна Англия. Според мен отдалечаването му от тази част на страната е голямо предимство. Той обещава да е благопристоен и много ми се ще да вярвам, че сред тамошното непознато общество, където и двамата ще са принудени да спазват приличие, ще се държат по-разсъдливо. Писах на полковник Форстър да го уведомя за новите решения и го замолих да увери многобройните кредитори на мистър Уикъм в Брайтън и околностите, че скоро ще им бъде заплатено, за което дадох дума. Ще те замоля и ти да бъдеш любезен да увериш в същото заемодателите му в Меритън, чиито имена ще ти изпратя, когато ми ги каже. Той ми съобщи всичките си задължения; дано не ни е заблудил. Хейгърстън получи пълномощията ни и до една седмица всичко ще приключи. След това двамата ще заминат в новия полк, освен ако преди това не ги поканите в Лонгборн; от съпругата си разбирам, че племенницата ми има голямо желание да види всички ви, преди да напусне Юга. Тя е добре и моли да предам поздрави на теб и майка й. Твой и т.н.
Мистър Бенит и дъщерите му, подобно на мистър Гарднър, оцениха предимствата от преместването на Уикъм в друга военна част. Ала мисис Бенит не се зарадва. Как тъй Лидия да замине на север тъкмо когато тя очаквала най-много радости и майчинска гордост от обществото й (не се бе отказала от намерението си те да живеят в Хъртфордшър); какво разочарование; и колко ужасно било да откъсват Лидия от този полк, където всички й били познати и сред който имала толкова любимци.
— Както е привързана към мисис Форстър — голям удар ще е да я отведат оттук! — възкликна тя. — А с колко офицери е близка! Не ми се вярва офицерите в полка на генерал Н. да са свестни хора!
Молбата на дъщеря му, защото очевидно това бе нейна молба, да бъде приета от семейството си, преди да замине на север, мистър Бенит отначало отхвърли решително. Но Джейн и Елизабет, на които им се искаше заради самочувствието и за доброто име на сестра им да получи брачна благословия от родителите си, го увещаваха тъй упорито и същевременно тъй убедително и кротко да приеме Лидия и съпруга й в Лонгборн, че накрая го накараха да сподели схващането им и да постъпи, както те желаеха. И майка им с радост узна, че ще има възможност да разведе дъщеря си по съседите, преди да я заточат на север. Затова в следващото писмо до зет си мистър Бенит им позволи да дойдат; реши се веднага след венчавката да потеглят към Лонгборн. Елизабет обаче остана изненадана, че Уикъм е готов да приеме подобно предложение, защото, ако питаха нея, от всичко най-малко желаеше да се види с него.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
Настъпи сватбеният ден; Джейн и Елизабет се вълнуваха вероятно повече от самата Лидия. Изпратиха каретата да ги посрещне в … и да дойдат по обяд. Двете по-големи сестри очакваха тази среща угнетени; особено Джейн, защото приписваше на Лидия чувствата, които биха я тревожили, ако виновната бе тя; ужасяваше я мисълта за онова, което й предстои да изживее.
Пристигнаха. Семейството се бе събрало в малката трапезария. Още щом каретата спря пред вратата, по лицето на мисис Бенит се разля широка усмивка; съпругът й стоеше с каменно лице; дъщерите й бяха тревожни, напрегнати, смутени.
В коридора се разнесе гласът на Лидия; вратата се разтвори и тя влетя в стаята. Майка й пристъпи към нея, прегърна я, приветствува я възбудено; усмихнато подаде ръка на Уикъм, който вървеше подир жена си, и с вълнение, в което проличаваше пълна увереност, че другояче не може и да бъде, им пожела щастие.
Мистър Бенит, втория, към когото пристъпиха, не ги прие така сърдечно. Лицето му стана сурово, кимна мълчаливо. Нахалната самоувереност на младата двойка го бе разгневила. Елизабет бе възмутена, дори и Джейн изпита смут. Лидия си беше същата: неукротима, невъзмутима, буйна, шумна, безстрашна. Мина поред край сестрите си, караше ги да я поздравяват и най-накрая, когато седнаха, любопитно огледа стаята, отбеляза някои дребни промени и през смях заяви, че отдавна не си е била в къщи.
Уикъм също не изглеждаше объркан, но той умееше да се държи тъй приветливо, че ако същността и бракът му бяха такива, каквито трябваше да бъдат, усмивките и непринуденото му държане щяха да ги очароват. Нахалството му надмина очакванията на Елизабет; тя седеше и мълчаливо се зарече да помни отсега нататък, че наглостта на наглия е безгранична. И тя, и Джейн изгаряха от срам; ала по бузите на двамата виновници за тяхното смущение нямаше и следа от свян.
Теми за разговор не липсваха. Младоженката и майка й едва смогваха да поемат дъх; а Уикъм, седнал до Елизабет, започна да разпитва за тукашните познати с непринуденост, с каквато тя не беше в състояние да отговаря. И двамата очевидно пазеха само най-прекрасни спомени. Нищо от миналото не им
