Гордост и предразсъдъци

причиняваше болка; Лидия стигна дотам, че зачекна въпрос, който сестрите й за нищо на света не смееха да подхванат.

— Как излетяха тия три месеца, откакто съм заминала! — възкликна тя. — Сякаш няма и две седмици; а колко работи се случиха оттогава. Боже мой! Когато тръгвах, и през ум не ми минаваше, че ще се омъжа! Макар че ми се искаше.

Баща й вдигна възмутено вежди. Джейн се вцепени. Елизабет погледна Лидия многозначително; а Лидия, която виждаше и чуваше единствено това, което й изнася, весело продължи:

— Е, мамо, съседите знаят ли, че днес се омъжих? Боях се, че не знаят; на идване изпреварихме двуколката на Уилям Гулдинг и реших да му го известя; спуснах прозорчето от неговата страна, свалих си ръкавицата и си сложих ръката на рамката, та да ми види пръстена, а после кимнах и му се усмихнах.

Елизабет не издържа. Стана и избяга от стаята; върна се при тях чак като ги чу да минават през коридора към трапезарията. Когато влезе, видя Лидия тържествено да пристъпя, прихванала майка си под ръка, и я чу да възкликва:

— А, Джейн! Сега аз сядам на твоето място, а ти ще седнеш ей там, защото омъжената съм аз!

Очевидно нищо не бе в състояние да смути Лидия. Беше по-непринудена и весела от всякога. Копнееше да посети мисис Филипс, Лукасови и всичките съседи и да чуе как я назовават „мисис Уикъм“, а веднага след обеда изтича при мисис Хил и двете прислужнички да им покаже венчалния си пръстен и да им се похвали, че вече е омъжена.

— Е, мамо, какво ще кажеш за съпруга ми? — запита тя, когато всички се върнаха в малката трапезария. — Нали е очарователен? Знам, сестрите ми завиждат. Дано и те да имат щастие. Но трябва да отидат в Брайтън. Там се хващат съпрузи. Жалко, че не тръгнахме заедно, мамо.

— Жалко, разбира се; ако ставаше моето, щяхме да идем. Но, Лидия, миличка, не искам да заминавате толкова далеч. Не може ли да останете тук?

— О, не! Но какво от това? Аз пък много се радвам. Ти, татко и сестрите ми ще ни гостувате. Зимата ще прекараме в Нюкасл, сигурно ще има балове и на всичките ще им намеря чудесни партньори.

— Ах, как ми се иска! — въздъхна майка й.

— А пък като си тръгнете, някои от сестрите могат да останат при нас; и до пролетта непременно ще им намеря съпрузи.

— Благодаря ти за милото внимание — обади се Елизабет, — не одобрявам твоя начин за намиране на съпруг.

Гостите щяха да останат десетина дни. На тръгване от Лондон Уикъм бе получил назначението си и трябваше да се яви в полка до две седмици.

Единствено мисис Бенит скърбеше, че ще стоят малко; затова не губеше време, тичаше с дъщеря си по гости и почти всяка вечер приемаше в къщи. Всички бяха доволни от това; тесният семеен кръг бе далеч по-неприятен за умните, отколкото за глупците.

Любовта на Уикъм към Лидия беше точно такава, каквато Елизабет очакваше да бъде; не беше равна на нейната към него. От логиката на нещата, дори без да ги е видяла, й беше ясно, че тайното им бягство е подтикнато от нейната, а не от неговата любов; и щеше да се озадачи защо, като не е толкова влюбен, е склонил да заминат, ако не знаеше, че са го подгонили парични притеснения; а той бе от ония, които в случай като този предпочитат да не са сами.

Лидия бе влюбена до уши. За нея той бе пръв във всичко; никой не беше като него. Бе най-способният в целия свят; и тя не се съмняваше, че на първи септември, при откриването на ловния сезон, ще простреля повече птици от всеки друг.

Една сутрин, скоро след като бяха дошли, тя седеше с двете по-големи сестри и каза на Елизабет:

— Всъщност не съм ти разказала за нашата сватба, нали, Лизи? Нямаше те, като разправях на мама и на другите. Искаш ли да чуеш как стана всичко?

— Не — отвърна Елизабет, — смятам, че колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.

— Виж я ти! Много си особена! И все пак ще ти кажа. Венчахме се в църквата „Сейнт Клемънт“ — Уикъм беше отседнал в тази енория. Уговорихме се за единайсет. Чичо, леля и аз щяхме да отидем направо; другите трябваше да ни чакат там. Стана понеделник и бях на тръни! Умирах от страх нещо да не се обърка — това щеше да ме съсипе. А докато се обличах, леля не спря да ме поучава и да мърмори като проповедник. Разбира се, аз не я слушах, в ума ми беше единствено миличкият Уикъм. Умирах да разбера дали ще се венчае в синьото палто.

Закусихме, както обикновено, в десет; струваше ми се, че закуската няма край, защото, трябва да ти кажа, откакто се преместих там, и чичо, и леля бяха ужасни. Ако щеш вярвай, кракът ми не стъпи на улицата, а живях у тях две седмици. Нито гости, нито забавления — нищо. Е, вярно, и Лондон се беше поизпразнил, но Малкият театър беше отворен. И какво мислиш — каретата пристигна и изведнъж оня отвратителен Стоун вика чичо за някаква работа. А съберат ли се, няма край. Загубих и ума и дума, защото чичо трябваше да ме отведе на олтара; малко да закъснеехме, трябваше да го отлагаме за другия ден. Но, слава богу, върна се след десет минути и тръгнахме. Чак после се сетих, че и да не можеше да дойде, пак щяха да ни венчаят, защото вместо него можеше да ме отведе и мистър Дарен.

— Мистър Дарси ли? — ахна удивено Елизабет.

— Ами да! Той идваше с Уикъм. Ах, божичко! Забравих! Не биваше да го издавам. Нали им обещах! Уикъм ще се разсърди! Това беше тайна!

— Щом е тайна, тогава замълчи — обади се Джейн. — Аз поне няма да разпитвам.

— О, разбира се — каза Елизабет, пламнала от любопитство, — няма да те разпитваме.

— Благодаря, защото, питате ли ме, всичко ще кажа, а после Уикъм ще се сърди.

Подканата бе тъй примамлива, че за да се предпази от изкушение, Елизабет избяга от стаята.

Ала неведението не я оставяше на мира; по-точно нямаше да намери мира, докато не разбереше всичко. Мистър Дарси — на сватбата на сестра й! На подобно събитие и в подобно общество той нямаше нито място, нито желаеше да бъде, В ума й се блъскаха объркани и невероятни предположения, но ни едно от тях не беше убедително. А най-убедително изглеждаше онова, което го рисуваше в най-благородна светлина. Накрая не издържа; грабна хартия и написа на леля си кратко писмо, в което я молеше да обясни подробности за изтърваните от Лидия думи, ако естествено с това не нарушава някакво обещание.

„Надявам се да разбереш — завършваше писмото й — колко съм любопитна да узная защо този човек, толкова (относително) чужд на семейството ни, се е озовал сред вас в такъв момент. Моля те, отговори незабавно и ми обясни всичко — освен ако по много важни съображения тайната, която според Лидия била наложителна, трябва да се запази; в този случай ще се опитам да се примиря с неизвестността.“

„Но това няма да го бъде, каза си Елизабет, като свърши писмото, и знай, мила ми лельо, че не ми ли разкажеш всичко докрай, ще се принудя, с хитрост и уловки, сама да разбера.“

Тактичната Джейн не се осмеляваше да поговори с Елизабет за изпуснатите от Лидия думи; Елизабет беше доволна; докато разбереше каквото я интересува, не се нуждаеше от доверител.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

Елизабет изживя удоволствието да получи незабавен отговор. Щом й дадоха писмото, тя изтича в горичката, където нямаше да я безпокоят, седна на една пейка и се приготви да се наслаждава; броят на страниците я увери, че ще научи истината.

Грейсчърч Стрийт, 6 септ.

Мила моя племеннице,

Току-що ти получих писмото и отделям сутринта за отговора, защото виждам, че не бих могла да разкажа всичко с няколко думи. Да ти призная, молбата ти ме изненада; не я очаквах именно от теб. Не мисли, че ти се сърдя — просто искам да отбележа, че тъкмо ти не се нуждаеш от тези обяснения. Ако не желаеш да ме разбереш, прости безочливите ми слова. Чичо ти е изненадан не по-малко от мен — и единствено убеждението, че и ти имаш, пръст в нещата, го принуди да приеме предложението. Но ако наистина не си замесена пряко и нищо не подозираш, тогава ще обясня всичко подробно. В деня, в който се