Гордост и предразсъдъци

Нечии стъпки я стреснаха, тя стана; ала преди да е свърнала в друга пътека, Уикъм я настигна.

— Май попречих на самотната ви разходка, мила сестро — каза той и тръгна с нея.

— Така е — отвърна тя усмихнато, — но то не значи, че ми е неприятно.

— Ще съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Винаги сме били добри приятели, а сега — още по-добри.

— Така е. Идват ли другите?

— Не зная. Мисис Бенит и Лидия тръгват с каретата за Меритън. И тъй, мила сестро, разбрах от Гарднърови, че сте видели Пембърли.

Тя потвърди.

— Завиждам ви за удоволствието, но се боя да не прекаля, иначе и аз бих се отбил на път за Нюкасл. А видяхте ли старата икономка? Бедната Рейнълдс, много ме обичаше. Не вярвам да ме е споменала.

— Да, спомена за вас.

— И какво каза?

— Че сте постъпили в армията и се бояла, че… сте тръгнали по лош път. Както знаете, големите разстояния странно изкривяват нещата.

— Наистина — измърмори той и прехапа устни. Елизабет се надяваше, че го е накарала да замълчи; но след малко той продължи: — Изненадах се, като срещнах Дарси неотдавна в Лондон. На няколко пъти се разминахме. Защо ли се е върнал там?

— Вероятно за да подготви сватбата си с мис де Бърг — отвърна Елизабет. — Било е нещо важно, щом се е върнал посред лято.

— Несъмнено. Срещнахте ли го в Ламбтън? Гарднърови май споменаха, че сте се виждали…

— Да, запозна ни със сестра си.

— Е, и хареса ли ви тя?

— Много.

— И аз чух, че много се е променила. Последния път като я видях, не я одобрих. Драго ми е, че сте я харесали. Дано върви на добре.

— Не се и съмнявам; прехвърлила е най-трудната възраст.

— А минахте ли край село Каймптън?

— Не си спомням.

— Споменавам го, защото това е енорията, определена за мене. Великолепно място! Чуден пасторски дом! Би ми подхождало във всяко отношение.

— Приятно ли щеше да ви е да служите в църква?

— Много. Щях да го приема като част от задълженията и щях да навикна с усилието. Но да не роптая; и все пак колко хубаво можеше да бъде! Тази тишина, този усамотен живот — идеалната ми представа за щастие! Но — не стана. Дарси спомена ли нещо за случилото се, докато бяхте в Кент?

— Научих от сигурно място, все едно, че той го е казал, че пасторското място ви е оставено условно, и то според волята на сегашния господар.

— Така са ви казали, значи. Да, има нещо вярно; обясних ви го още първия път, ако си спомняте.

— Чух освен това, че имало време, когато богослужението не ви е привличало както сега; че сте решили да не се ръкополагате и че съответно са ви обезщетили.

— Чули сте, значи! И това не е далеч от истината. Сигурно помните какво ви казах по този въпрос още когато се запознахме.

Стигнали бяха до вратата на дома, защото тя вървеше бързо, за да се отърве от него час по-скоро; ала понеже заради сестра си не желаеше да го дразни, отвърна с шеговита усмивка:

— Стига, мистър Уикъм, вече сме роднини. Да забравим миналото. А в бъдеще, надявам се, да нямаме разногласия.

Подаде му ръка; той я целуна учтиво, макар сам да не знаеше накъде да погледне, и влязоха.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Разговорът дотолкова задоволи мистър Уикъм, че той никога вече не повдигна въпроса — не желаеше да се тревожи, а и не смееше да предизвиква милата си сродница Елизабет; а тя пък с радост установи, че е съумяла да го сложи на място.

Дойде денят, в който той и Лидия трябваше да заминат; а тъй като мистър Бенит не даваше да му издумат за посещение в Нюкасл, мисис Бенит бе принудена да се примири с раздялата — най-малко едногодишна.

— Ах, миличка моя Лидия — изплака тя, — кога ще се видим?

— Боже мой, откъде да знам? Сигурно след две-три години.

— Пиши ми често, мила.

— Когато мога. Омъжената жена няма много време за писма. Сестрите да ми пишат. И без туй нямат какво да правят.

Мистър Уикъм бе много по-разчувствуван. Усмихваше се миловидно и изрече много сърдечни слова.

— По-златен човек не съм виждал — заяви мистър Бенит, щом тръгнаха. — Хили се, лицемери, мазни се на всички ни. Безкрайно се гордея с него. Дори и сър Уилям Лукас не би могъл да си намери по-безценен зет!

Загубата на Лидия хвърли мисис Бенит в продължително униние.

— Мисля си, че няма нищо по-лошо от раздялата с близките — пъшкаше тя. — Много нещастна съм без тях.

— Така е, като се ожени дъщеря — каза Елизабет. — Радвайте се, мадам, че другите четири поне са при вас.

— Нищо подобно. Лидия не ме остави, защото се е омъжила, ами защото частта на съпруга й е много далеч. Ако беше по-наблизо, щеше да поостане.

Но скоро скръбта й стихна и сърцето й се изпълни с ново вълнение и нови надежди от една важна вест. Икономката на Недърфийлд бе получила нареждане да се готви за идването на господаря, който щял да пристигне в близките два-три дни и да ловува там няколко седмици. Мисис Бенит бе обхваната от трескаво очакване. Ту поглеждаше към Джейн, ту се усмихваше, ту клатеше глава.

— Тъй, тъй — е, значи, мистър Бингли пак се връща, сестро (защото мисис Филипс първа дойде с вълнуващата вест). Е, толкова по-добре. Макар да ми е все едно. Както знаеш, той ни е безразличен, а и не ща да го видя. Но щом желае, добре дошъл е в Недърфийлд. Пък и знае ли човек какво би могло да се случи? Но на нас ни е все едно. Ние, сестро, отдавна се зарекохме да не го и споменаваме. Е, какво, наистина ли идва?

— Наистина — отвърна другата, — миналата вечер мисис Никълс беше в Меритън; видях я да минава и нарочно излязох, за да я подпитам. Самата тя ми каза, че е вярно. Идвал в четвъртък, по-вероятно в сряда. Отиваше при месаря да поръча месо за сряда, имала и шест угоени патици, готови за клане.

Като разбра, че идва, Джейн поруменя. От месеци насам не го бе споменавала пред Елизабет; ала сега, щом останаха сами, тя каза:

— Днеска, когато леля донесе новината, видях да ме поглеждаш, Лизи; и знам — бях смутена. Не си въобразявай, че е от това. Смутих се, защото очаквах да ме погледнете. Повярвай — тази вест нито ме радва, нито ме огорчава. За едно ми е драго — че идва сам; така ще го виждаме по-рядко. Не че се страхувам от себе си — ядосват ме хорските приказки.

Елизабет беше озадачена. Да не го беше срещнала в Дарбишър, щеше да повярва, че идва само да ловува; ала все още го смяташе за влюбен в Джейн и бе склонна да приеме, че се връща с позволението на приятеля си или е набрал достатъчно смелост да тръгне по своя воля.

„И все пак, бедният човек — да не смее да се върне в дома, нает законно от самия него, защото всички щели да го одумват! Аз поне няма да го закачам.“

Каквото и да казваше сестра й, каквито и да преценяваше, че били чувствата й при тази вест, Елизабет виждаше, че се вълнува. Беше по-смутена, по-променчива от друг път.

Въпросът, разискван между родителите им тъй бурно преди една година, отново се повдигна.