— Но защо искаш да ме убедиш, че съм по-влюбена, отколкото признавам?
— Не знам как да ти отговоря. Всички обичаме да поучаваме, но най-често учим другите на неща, които не си струва да се знаят. Прости ми; ако обаче си решила да се преструваш на безразлична, не вземай мен за душеприказчик.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
След няколко дни мистър Бингли се появи отново, този път сам. Приятелят му сутринта тръгнал за Лондон, но щял да се върне подир десет дни. Постоя около час в прекрасно настроение. Мисис Бенит го покани да обядва с тях; той отказа със съжаление — зает бил другаде.
— Следния път като дойдете, дано да имаме това щастие — каза тя.
С най-голямо удоволствие приемал поканата й за всяко друго време, и т.н. и пр. и пр.; а пък ако му разрешала, в най-близки дни щял да ги посети.
— Утре можете ли?
Да, свободен бил и прие поканата.
Наистина дойде и тъй подрани, че никоя от дамите не беше облечена. Мисис Бенит връхлетя в стаята на дъщеря си по халат, невчесана и извика:
— Джейн, миличка, обличай се и слизай долу. Дойде — мистър Бингли дойде. Самият той. Бързо, по- бързо. Хайде, Сара, тичай тук при мис Бенит, помогни й да се облече. Остави сега прическата на мис Лизи.
— Ще слезем веднага щом се приготвим — успокои я Джейн; — но Кити май е по-бърза от всички ни, защото се качи горе още преди половин час.
— О! Остави Кити, тя няма нищо общо! Хайде, по-бързо, по-бързо! Къде ти е коланът, миличка?
Когато майка им излезе, Джейн отказа да тръгне без някоя от сестрите.
Все същото желание да ги оставят насаме пролича и следобеда. След чая мистър Бенит по стар обичай се оттегли в библиотеката, Мери се качи горе при пианото. Като отстрани две от петте препятствия, мисис Бенит започна да поглежда многозначително и да намига на Елизабет и Катрин. Продължи тъй известно време, но те се правеха, че не виждат. Елизабет отказваше да разбере; накрая Кити запита с най-невинен глас:
— Какво има, мамо? За какво ми смигаш? Искаш ли нещо?
— А, нищо, детето ми, нищо. Не съм ти смигала. — Постоя тъй още пет минути; но ценното време летеше, затова скочи, каза на Кити: — Хайде, миличка, ела — ще ти кажа нещо! — И я измъкна от стаята.
Джейн погледна Елизабет, а в погледа й се четеше отчаяна молба тя поне да остане. След малко мисис Бенит открехна вратата:
— Лизи, мила, трябваш ми, ела. Елизабет бе принудена да излезе.
— Трябва да ги оставим самички — обясни майка й в коридора. — Ние с Кити сме горе, в моята стая.
Без да спори, Елизабет я изчака да се качи, после се върна в салона.
Всички кроежи на мисис Бенит през този ден се провалиха. Бингли се държеше много мило, но не обяви любовта си към дъщеря й. Приветлив и весел, той бе драг следобеден гост; изтърпя нетактичната натрапчивост на майката, изслуша безропотно всичките й глупави забележки с такова великодушие, с такъв благ израз, че спечели дълбоката благодарност на дъщеря й.
Поканата да вечеря с тях прие веднага; а преди да си тръгне, уговориха с мисис Бенит на другата сутрин да отиде на лов със съпруга й.
След този ден Джейн спря да твърди, че е безразлична. Не споменаха Бингли; ала Елизабет си легна щастливо убедена, че всичко скоро ще се уреди освен ако мистър Дарси избързаше и се явеше преди уреченото време. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всичко става с негова благословия.
Бингли се появи в уговорения час; той и мистър Бенит прекараха сутринта заедно. Мистър Бенит се оказа много по-симпатичен, отколкото бе очаквал Бингли. Защото самият Бингли се държеше естествено и любезно, нищо у него не раздразни и не отблъсна мистър Бенит и той бе по-приказлив и по-естествен от всеки друг път. Естествено върнаха се заедно за обяд; в следобедните часове мисис Бенит отново се зае да го остави насаме с дъщеря й. Елизабет имаше да пише писмо и след чая се оттегли в малката трапезария; другите седнаха да играят карти, а тя не искаше да пречи на майчините си кроежи.
Но когато написа писмото и отново се върна в салона, с неописуема изненада установи, че майка й е била права. Като отвори вратата, видя сестра си и Бингли да стоят пред огнището, увлечени в разговор; но ако това не я бе усъмнило, достатъчно бе да види смута по лицата и на двамата, когато бързо се извърнаха и се разделиха. Тяхното положение бе много неловко; ала нейното, каза си тя, бе още по-ужасно. И двамата мълчаха; и тъкмо се канеше да се оттегли, Бингли, който като сестра й бе седнал веднага, скочи, прошепна нещо на Джейн и изтича от стаята.
Когато имаше да сподели някаква радост, Джейн не се криеше от Елизабет; сега я прегърна и призна, силно развълнувана, че е най-щастливата жена на света.
— Това е прекалено! — възкликна тя. — Прекалено е хубаво. Не го заслужавам. О! Защо всички не са така щастливи!
Елизабет я поздрави с такава искреност, с такава топлота и радост, каквито с думи не могат да се опишат. Всяко нейно изречение бе извор на ново щастие за Джейн. Но нямаше време да остане при Елизабет, нито да й разкаже всичко.
— Бързам при мама — припряно обясни тя. — Не искам да я измъчвам, тя чака с такова вълнение; искам самата аз да й го кажа. Той отиде при татко. О, Лизи! Чудесно е, че новината ще ги зарадва! Как ще понеса толкова щастие!
И изтича при майка си, която нарочно бе прекъснала играта на карти и седеше горе с Кити.
Останала сама, Елизабет с усмивка си помисли колко бързо и лесно се бе уредило онова, което месеци наред ги бе държало в напрежение и яд.
„И с това тревогите на приятеля му идват до своя край! Край на лицемерието и кроежите от страна на сестрите му! Щастлив, мъдър, разумен край!“
След малко влезе Бингли — разговорът му с баща им се бе оказал кратък и много ясен.
— Къде е сестра ви?
— Горе, при мама. Ей сега ще слезе.
Тогава той пристъпи към нея и я подкани да го поздрави вече като роднина. Искрено и сърдечно Елизабет изрази радостта си от близкото сродяване. Здрависаха се; и до завръщането на сестра си трябваше да изслуша пък него, да чуе колко щастлив бил той и колко съвършена — Джейн; и макар да говореше като всеки влюбен, Елизабет вярваше, че наистина могат да бъдат щастливи, защото любовта им се градеше на здравия разум и чудесния характер на Джейн, както и на сходството в чувства и вкус между двамата.
Вечерта мина необичайно приятно за всички; щастието озаряваше лицето на Джейн с такова оживление, че я правеше по-хубава от всякога. Кити се усмихваше радостно и глуповато и вярваше, че скоро ще дойде и нейният ред. Мисис Бенит не намираше думи да изрази съгласието си, да изкаже одобрението си достатъчно убедително, макар половин час да говори на Бингли единствено за това; а когато и мистър Бенит дойде при тях за вечерята, и по гласа, и по държането му личеше, че е наистина щастлив.
Но заговори едва когато гостът се сбогува; щом той тръгна, обърна се към дъщеря си и каза:
— Джейн, честито. Ти ще бъдеш една много щастлива жена.
Джейн изтича при него, целуна го и му благодари.
— Добро момиче си — отвърна той — и с радост си мисля, че случваш в брака. Уверен съм — ще се разбирате. Характерите ви са сходни. И двамата сте толкова отстъпчиви, че никога нищо не ще успеете да решите; толкова сте великодушни, че слугите до един ще ви мамят; и толкова сте щедри, че ще пропилявате всичките си пари.
— Не вярвам. Разхищението и лекомислието по паричните въпроси е за мен нещо непростимо.
— Да си пропиляват парите ли? Скъпи мистър Бенит, чувате ли се какво приказвате? — викна мисис
