Бенит. — Че той взема четири-пет хиляди годишно, ако ли не и повече. — Тя се обърна към дъщеря си: — О, моя мила, мила Джейн, ах, колко съм щастлива! Цяла нощ няма да мигна. Знаех си, че тъй ще стане. Открай време казвам, че накрая тъй ще стане. Знаех си, че хубостта ти не е била за нищо! Помня още щом го съзрях, като пристигна в Хъртфордшър, усетих, че ще се съберете. О! Няма по-хубав млад мъж от него!
Уикъм, Лидия, всички бяха забравени. Джейн, и само Джейн беше любимата й дъщеря. В този миг другите й бяха безразлични. А по-малките сестри започнаха да се умилкват на Джейн заради радостите, които в бъдеще можеше да им дари.
Мери поиска разрешение да чете в библиотеката на Недърфийлд, а Кити настоя да уреждат поне няколко бала в сезона.
От този ден нататък Бингли естествено стана постоянен гост в Лонгборн; идваше преди закуска, отиваше си след вечеря; освен в ония случаи, когато някой отвратителен негов съсед, най-омразният от всички хора, не го бе поканил на обяд и той се смяташе задължен да отиде.
Елизабет почти не виждаше сестра си; докато той беше у тях, очите на Джейн бяха единствено в него; но тя бе полезна и на двамата в ония самотни за тях мигове, каквито имаше понякога. Нямаше ли я Джейн, той се прилепваше до Елизабет, защото обичаше да разговаря с нея; а щом си отидеше Бингли, Джейн прибягваше пак до същата утеха.
— Знаеш ли колко се зарадвах, когато ми каза, че изобщо не знаел миналата пролет да съм била в Лондон — довери тя една вечер на Джейн.
— Така и подозирах — отвърна Елизабет. — А как си го обяснява?
— Сторила го е сестра му. Те наистина не одобряваха близостта ни. И нищо чудно, като знаеш колко по-изгодно, в много отношения, би могъл да се ожени. Но сега, като се уверят, че брат им е щастлив с мен, ще се примирят и пак ще се сдобрим; макар че вече не може да е същото както преди.
— За пръв път те чувам да се изразяваш така критично — възкликна Елизабет. — Браво, момичето ми! Щях да умра от яд, ако пак те видех да се подлъгваш от неискреното приятелство на мис Бингли.
— Ще повярваш ли, Лизи, като отишъл миналата година в Лондон, истински ме обичал и не се върнал само защото го накарали да повярва, че аз съм безразлична към него!
— Сбъркал е очевидно; но то само показва колко е стеснителен.
В отговор Джейн се впусна да възхвалява скромността му и да обяснява колко малка стойност отдавал на собствените си добродетели.
Елизабет се зарадва, като разбра, че не е издал намесата на приятеля си, защото, колкото великодушна и всеопрощаваща да беше Джейн, обстоятелство като това би могло да я настрои зле срещу Дарси.
— Аз съм най-щастливото същество на света! — възкликна Джейн. — О, Лизи! Защо стана тъй, че аз да съм отличена от всички вас, да съм по-облагодетелствувана! Как искам и ти да си щастлива! Да се намери подобен мъж и за тебе!
— И четиридесет такива да имаше, няма да съм щастлива като тебе. Без твоя характер, без твоята доброта не мога да имам щастие като твоето. Не, не, остави ме да се оправям сама; а пък ако ми провърви, след време може да се срещна с някой друг мистър Колинс.
Събитията в семейството от Лонгборн не останаха дълго в тайна. Мисис Бенит го пошушна на мисис Филипс, а тя се осмели, без да ги пита, да сподели с всичките си съседи в Меритън.
Обявиха Бенитови за най-щастливото семейство на света, макар малко преди това, когато Лидия бе избягала с Уикъм, да ги сочеха като прокажени.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА
Една сутрин, около седмица след официалния годеж на Бингли с Джейн, както той и дамите от семейството седяха в трапезарията, трополенето на каляска ги събра при прозореца; карета с двоен впряг идваше към дома. Рано беше за гости, а пък и екипажът не бе на някои от съседите. Конете бяха пощенски. И каретата, и ливреята на прислужника бяха непознати. Но щом се увериха, че все пак някой идва, Бингли предложи на Джейн да избягат от нечаканите гости и да се поразходят в градината. Излязоха веднага, а останалите стояха в неведение до мига, в който вратата широко се разтвори и посетителката влезе. Беше лейди Катрин де Бърг.
Естествено очакваха изненада. Ала тя надмина всичките им предположения; дори мисис Бенит и Кити, макар да не я бяха виждали, се стъписаха по-малко от Елизабет.
Гостенката пристъпи по-нагло от всякога, кимна на Елизабет и седна, без да продума. Когато тя влезе, Елизабет назова името й, макар тя да не пожела да бъде представена на майка й.
Смутена, но и поласкана от височайшето посещение, мисис Бенит преливаше от любезност. Като поседя известно време, без да се обади, лейди Катрин се обърна към Елизабет с леден глас:
— Надявам се, че сте добре, мис Бенит. Тази дама, предполагам, е майка ви.
Елизабет потвърди едносрично.
— А
— Да, мадам — отвърна вместо нея мисис Бенит, радостна, че разговаря с лейди Катрин. — Предпоследната. Най-малката ми се омъжи скоро, а най-голямата — тя е навънка в градината, разхожда се с един млад мъж, който скоро ще стане член на семейството ни.
— Паркът ви ми се вижда много малък — отвърна лейди Катрин.
— А, разбира се, къде ще се сравнява с Розингс, ваше благородие; но пък е доста по-просторен от парка на сър Уилям Лукас.
— Каква недомислена всекидневна; през летните следобеди трябва да е ужасна; прозорците гледат на запад.
Мисис Бенит я увери, че никога не стоят тук следобед; после каза:
— Осмелявам се да запитам ваше благородие добре ли са мистър и мисис Колинс?
— Да, много добре. Видях ги предишната вечер.
Елизабет очакваше, че ще й предаде писмо от Шарлот, защото в това виждаше единственото обяснение за посещението. Но писмото не се появяваше и удивлението й растеше.
Мисис Бенит учтиво предложи на лейди Катрин да я почерпи с нещо; решително и неучтиво лейди Катрин заяви, че не желае нито да яде, нито да пие; сетне стана и каза на Елизабет:
— Мис Бенит, ей там встрани от моравата забелязвам някаква горичка. Бих искала да се разходя в нея, ако ме придружите.
— Върви, миличка — зарадва се майка й, — върви и разведи нейно благородие по пътечката, покажи й павилиончето, сигурно ще й хареса.
Елизабет се подчини, изтича в стаята си, грабна слънчобрана и се върна долу при благородната посетителка. Като минаваха през коридора, лейди Катрин отвори вратата към трапезарията и салона, огледа ги, заяви, че й се харесват, и продължи навън.
Каретата стоеше пред вратата и Елизабет забеляза вътре компаньонката. Мълчаливо пресякоха чакълестата пътека към горичката; Елизабет беше решила да не поддържа разговор с тази жена, която се държеше по-нагло и недружелюбно от всякога.
„Как съм могла да мисля, че си приличат с племенника й!“ — зачуди се тя, поглеждайки я.
Щом влязоха в сянката на дърветата, лейди Катрин подхвана разговора по следния начин:
— Вярвам да сте разбрали защо съм тук, мис Бенит. Сърцето, съвестта ви сигурно ви подсказват защо съм дошла.
Елизабет я погледна с искрена изненада.
— Грешите, госпожо. С нищо не мога да си обясня честта на посещението ви.
— Мис Бенит — отвърна гневно нейно благородие, — знайте, че аз
