Сем бързо хлътна вътре, за да се избави от неискрените протести на хазайката.
— Нямам работа днес. Не, благодаря, мисис Липанти. Ще бъда щастлив да направя нещо за вас.
По-късно получи и изречените с доста недоверие инструкции от страна на сестрата:
— Само тогава може да приплаче тихо, монотонно, но ако вие побързате, няма да имате неприятности, пък и дори да не успеете…
Той ги изпрати до външната врата.
— Ще изтичам веднага, щом чуя нещо — увери Сем.
Мисис Липанти се спря пред вратата.
— Казах ли ви за мъжа, който питаше за вас?
„Пак ли?“ — помисли си Сем.
— Висок възрастен мъж в черно палто ли?
— Да, и с много неприятни обноски — опули се срещу мен и заръмжа нещо под носа си… Познавате ли го?
— Може да се каже не. И какво искаше?
— Ами пита не живее ли тук Сем Вевер, юрист, който през последната седмица прекарва повечето от времето си вкъщи. Рекох му, че тук живее Сем Вебер — вие сте Сем, нали? Но че последният квартирант по име Вевер напусна преди около година. Той ме погледна в упор и каза: „Вевер, Вебер — ония там може да са сбъркали“, и си отиде, без да благодари и да се сбогува. Не е от мъжете, които наричаме вежливи.
Странно колко ясен образ на този човек възникна във въображението на Сем. Може би защото и двете жени, които го бяха виждали, са особено наблюдателни, но ако се съди по разказите им, непознатият наистина създава доста угнетяващо впечатление.
Почти беше сигурен, че не е грешка — този човек търси точно него. Факт е, че през тази седмица Сем наистина беше пренебрегнал служебната си работа. Кой знае защо старчето не желае лична среща, докато не установи окончателно идентичността на Сем с обекта на своето дирене. Би могло да е някаква юридическа история, но тя така или иначе е свързана с набора „Направи човек“, защото мълчаливото разследване започна веднага след като Сем получи подаръка от двадесет и втори век.
Нищо обаче не можеше да се предприеме, докато този тип в черно палто сам не пожелае да установи личен контакт и да изложи исканията си.
Сем се качи да вземе апарата „Детски биокалибратор“, сложи ръководството до бебешкото легло и включи калибратора на пълна мощност на сканиране. Хлапето радостно примляскваше, докато калибраторът пълзеше по закръгленото му телце и от процепа се източваше метална лента с „абсолютно прецизно физиологично описание“, както твърдеше книжката. И то наистина беше много прецизно — в това Сем се увери, когато надникна през оптичния увеличител. За такава информация всеки педиатър би продал безсмъртната си душа поне три пъти. Производителност на щитовидната жлеза, качество на хромозомите, интелектуална обхватност — всички данни бяха старателно разбити в групи очевидно за конструкторски цели.
Сем остави момиченцето да разглежда с изненада пъпчето си и побърза нагоре. Като се ръководеше от лентата, той оформи частите в нужните размери. След мъничко, като че ли без сам да го осъзнава, той започна да конструира малко човече.
Беше изненадан колко леко върви работата. Очевидно майсторството идва в процеса на играта. Да се направи манекен беше значително по-трудно. Възможността да се дублират отделни детайли и работата с информационната лента много улесняваха задачата.
Детето се формираше пред очите му.
След час и половина всичко беше готово. Оставаше само едно — съживяването.
У Сем се появиха колебания. Неприятната задача с разглобяването го накара да се замисли. И все пак се реши — ако детето може да диша, какви перспективи се разкриват пред него! Освен това бебето не бива да се намира дълго в безжизнено състояние, иначе ще се изпортят материалите и усилията ще отидат на вятъра.
Сем включи витализатора.
Детето потръпна и започна тихо и монотонно да приплаква. Сем отново хукна към стаята на хазайката и взе една пеленка. Да му се не види, пак ще трябва да купува нови чаршафи!
Когато всичко беше наред, Сем се изправи и внимателно разгледа изделието си. Чувстваше се почти баща. Или поне гордостта му беше съвсем бащинска.
Пред него лежеше прекрасно изработено мъничко същество, пращящо от здраве!
„Добро копие се получи!“ — радостно си помисли той. Всичко е както у прототипа, до най-малките подробности, даже включително не съвсем симетричното личице и отделеното върху чаршафа копие на закуската, смляна от бебето образец. Същите очи, същите коси… Същите ли? Сем се наведе, беше готов да се закълне, че онази, другата, беше блондинка, а косите на това момиченце бяха тъмни и като че ли потъмняваха пред очите му…
Сем прегърна с една ръка „своето“ бебе, с другата — биокалибратора, спусна се по стъпалата и сложи детето до другото. Няма съмнение, едната си е блондинка, втората, направеният от него дубликат — чиста брюнетка.
Биокалибраторът показа и други разлики. Копието имаше например по-ускорен пулс, по-ниско съдържание на червени кръвни телца, малко по-добри умствени способности. А количествата адреналин и жлъчен секрет бяха съвсем различни.
Всички тези неща бяха доказателство за грешка. „Неговото“ дете по-качествено или не, не бе точно копие. Не можеше да се предскаже ще доживее ли до зряла възраст. И защо стана така? Спазваше инструкциите точно, сравняваше непрекъснато с лентата на биокалибратора, а ето какво се получи. Може би се колеба прекалено дълго преди да включи витализатора? Или просто майсторството му не бе на висота?
Стенният часовник напомни, че скоро ще стане полунощ. Трябваше да се заличат всички следи, преди да са се върнали сестрите Липанти. Сем набързо прецени възможните варианти.
След няколко минути той се върна в стаята на хазяйката със стара покривка и картонена кутия в ръце. Запъна бебето в покривката и го сложи в кутията. Бебето гукаше, като че ли предусещайки приключения. Сем тихичко се измъкна навън. По улиците се мотаеха пийнали веселяци с барабанчета в ръце, минувачите си честитяха щастлива Нова година. Сем се стараеше да не се набива на очи. След няколко пресечки сви вляво и видя търсения надпис — „Градски приют за намерени деца“. Пред вратата гореше лампа.
Ето какво значи да живееш в голям град!
Внезапно го осени нова идея и почти тичешком се шмугна в отсрещната алея. Всичко трябва да изглежда истински. Той извади от джоба си молив и написа с разкривени букви върху кутията: „Моля, погрижете се за моето скъпо дете. Не съм омъжена.“ После се върна обратно, сложи кутията на прага и държа пръста си върху звънеца, докато не чу стъпки.
Връщайки се вкъщи, Сем си спомни за пъпа. Да, точно така — „неговото“ момиченце си нямаше пъп! Коремчето му беше съвсем гладичко. Ето резултатът от бързата работа, дявол да го вземе!
В приюта ще се шашнат, когато разповият детето. Интересно, какво ли ще си помислят?
Сем се плясна по челото: „Аз и Микеланджело. Той даде на Адам пъп, пък аз го забравих.“
Ако не се броят случайните въздишки, на втория ден от новата година в кантората беше тихо.
Сем поглъщаше жадно последните интригуващи страници от книжката, когато вниманието му бе привлечено от две персони, неловко пристъпващи към бюрото му. Той с неохота вдигна поглед от „Нови форми на живот за развлечение“ — това се казва работа!
Тина и Лю Найт!
Пръстенчето, което Тина беше получила за Нова година, сега красеше средния пръст на лявата й ръка; Лю се опитваше да се прави на светец, но без особен успех.
