— О, Сем! Снощи Лю… Сем, бихме искали да сте първият — такъв сюрприз, боже мой, такъв сюрприз! Аз почти… Да, разбира се, знаем, че ще ни бъде в началото трудно… Сем, ние имаме намерение, тоест — надяваме се…
— Да се оженим — завърши Лю шепнешком.
За пръв път откак се познаваха, Лю изглеждаше неуверен и гледаше на живота с известно подозрение — като човек, който намира в чашата с портокалов сок октопод.
— Много би ви харесало как Лю направи предложението — изливаше щедро чувствата си Тина. — С много заобикалки, скромно. После му казах, че тогава имах чувството, че говори за нещо съвсем друго и изобщо в началото аз наистина не го разбрах. Нали тъй, скъпи?
— А? Да, разбира се, в началото ти беше трудно да ме разбереш. — Лю погледна своя бивш съперник. — Изненадан ли сте?
— Не, съвсем не. Двамата толкова си подхождате, че от самото начало смятах подобно решение за идеално. — Сем промърмори поздравленията си под изненадания поглед на Тина. — А сега ме извинете, имам бърза работа. Един изключителен сватбен подарък!
Лю беше напълно объркан.
— Сватбен подарък ли? Толкова бързо?
— Да, разбира се — отбеляза Тина. — Толкова е трудно да се избере нещо подходящо, а един добър приятел, какъвто е Сем, би искал на всяка цена да подбере наистина изключителен сватбен подарък.
Сем реши, че за днес му е достатъчно, грабна книжката и палтото си и хукна.
Когато приближи червеното тухлено стълбище на квартирата си, Сем вече беше стигнал до заключението, че раната, макар и болезнена, в никакъв случай не бе смъртоносна. Даже се развесели, като си спомни физиономията на Лю. Тогава някой го дръпна за ръкава — беше хазайката.
— Оня човек пак дойде, господин Вебер. Искаше да ви види.
— Кой, високото старче ли?
Мисис Липанти кимна.
— Толкова неприятен тип! Когато му казах, че ви няма, той настоя да го пусна в стаята ви. Казах му, че не мога да го направя без ваше разрешение, а той ми хвърляше такива убийствени погледи… Никога не съм вярвала в приказките за лоши очи, но ако ги има, това са очите на тоя тип.
— Ще дойде ли пак?
— Да. Попита ме кога обикновено се връшате, казах му към осем, като имах предвид, че ако не желаете да го видите, ще разполагате с време да се преоблечете и да излезете. Извинете за откровеността, господин Вебер, но на вас едва ли ще ви се прииска да го видите…
— Благодаря ви. Но когато дойде, пуснете го да влезе. Ако е лицето, за което си мисля, аз незаконно притежавам негова собственост. Бих искал да знам произхода на тази собственост.
Влизайки в стаята, Сем внимателно остави ръководството и нареди на кутията да се отвори. Детският биокалибратор не беше голям и спокойно можеше да се завие във вестник. След няколко минути Сем вече крачеше към своята кантора, стиснал подръка пакет със странна форма.
Мислеше си дали не му се е изпарил мерака да откопира Тина. Въпреки всичко той я желаеше повече от всяка друга жена и тъй като оригиналът се омъжи за Лю, не остава нищо друго освен копието да се омъжи за него. Но копието ще получи всички черти на Тина в момента на снемането на характеристиките, значи не е изключено също да поиска да се ожени за Лю…
Като оня лаф: „Или ти иди, пък аз ще почакам, или аз ще почакам, пък ти иди.“ Но още не се е стигнало дотам, а в края на краищата може и да се окаже забавно.
От всичко най-много Сем се страхуваше да не допусне някаква неточност. Ами ако новата Тина излезе с дефекти! Ако изведнъж започне да смила собствения си стомах, или някъде в дълбините на подсъзнанието й се окажат зачатъци на загадъчна и неизлечима лудост, свойствени на образеца; при това могат да се проявят не веднага, а едва когато дълбокото взаимно чувство даде своите плодове. Сем разполагаше с доказателство, че не е велик майстор в копирането — племенницата на мисис Липанти.
И още: никога няма да може да демонтира Тина, дори ако има дефекти. Да не говорим за рицарските му страсти и за граничещото с предразсъдъци преклонение пред жените, внушени му още в детските години — Сем изпадна в невъобразим ужас при мисълта, че обожаваното от него същество ще бъде разглобено като оня уродлив манекен. Но ако пропусне в конструирането нещо съществено, и това ще се наложи. Затова реши: нищо не трябва да бъде пропуснато!
Докато старият асансьор го издигаше нагоре към кантората, Сем се усмихваше горчиво — да имаше поне още мъничко време! Да можеше поне още веднъж да експериментира върху човек, когото познава добре и бързо ще открие всяко отклонение от нормата. Уви, странното старче ще се появи довечера и ще си поиска своя набор „Направи човек“, значи опитите ще трябва веднага да бъдат прекратени. Пък и кой е този човек, когото познава добре? Няма нито другари, нито близки приятели. А за да има резултат, трябва да познава въпросния прототип като самия себе си. — „Като самия себе си.“
И наистина — защо не самия себе си? Сем познаваше своите физически качества по-добре от тези на Тина; веднага би забелязал всяко отклонение, значи няма да се стигне до психическо разстройство или нещо по-лошо. Цялата прелест на това решение е, че няма да изпита никакви угризения на съвестта, когато му се наложи да разглоби дубликата Сем Вебер. Дори обратно — продължаващото съществуване на „второ аз“ ще бъде неприятно.
Копирането на самия себе си ще му даде необходимия полезен опит върху познат материал. Идеално решение! Трябва да направи прецизни записи и ако нещо не се получи, ще знае къде точно да бъде внимателен при направата на своята Тина.
А що се отнася до оня тип с палтото, той може би изобщо не се интересува от набора. Но дори да се интересува, Сем би могъл да се възползва от съвета на хазайката и да излезе, щом оня се появи. Накратко, перспективите са съвсем блестящи!
Лю Найт се надвеси над уреда, донесен от Сем.
— В името на великия юрист Блекстоун — що за нещо е това? Прилича на машинка за косене на трева в малки саксийки.
— Това, така да се каже, е измерителен уред. Снема правилните размери на една или друга вещ и изобщо… Не мога да ви поднеса замисления от мен подарък, ако не знам някои размери. Тина, ще ви представлява ли трудност да дойдете с мен в хола?
— Не — тя подозрително погледна апарата. — А не боли ли?
— Не, съвсем не — увери я Сем. — Само искам да го запазим в тайна до вашата сватба.
При тези думи тя засия.
— Ей колега — обърна се един от младите юристи към Лю, когато двамата излязоха. — Не му позволявайте да прави това. Фактическото притежание вече гарантира деветдесет процента успех, самият Сем го каза. Той няма да ви я върне.
Лю се усмихна иронично и се наведе над папките си.
— Искам да отидете в дамската стая — обясняваше Сем на изненаданата Тина, — ще стоя отвън и ще обяснявам, че е затворена поради ремонт. Ако има някой, почакайте го да излезе. След това се съблечете.
— Съвсем ли?
Той кимна. После съвсем търпеливо, подчертавайки всеки важен детайл от бъдещата операция, Сем й обясни как да използва детския биокалибратор, как да го включи и да пусне лентата, как трябва да бъде опипан всеки квадратен сантиметър от тялото.
— Тази малка ръкохватка ще ви позволи да прокарате уреда и по гърба. Сега не е време за въпроси. Ясно ли е?
— Ясно.
Тина се върна след петнадесет минути, като изучаваше лентата с възхищение.
— Чудно нещо… Ако се вярва на апарата, съдържанието на йод в мен…
Сем бързо взе биокалибратора.
— Не му обръщайте внимание… Това е нещо като код, трябва само да ми кажете по колко броя… Ще подскачате от радост, когато видите подаръка.
— Така си мислех.
