Сем се зае да изучава лентата, за да се убеди, че апаратът е използван правилно, а Тина се наведе над него.
— Нали знаете, Сем, винаги съм вярвала, че имате добър вкус. Бих искала често да ни идвате на гости, когато се оженим. Вие имате такива прелестни идеи! Лю е малко… прекалено делови, права ли съм? Разбирам, че това е необходимо за издигането му в живота и тъй нататък, но успехът още не е всичко, необходима е също и култура. Вие ще ми помогнете да запазя своите културни интереси, нали, Сем?
— Разбира се — неопределено произнесе Сем. Всичко на лентата беше наред, можеше да започва. — Ще бъда щастлив да ви помогна.
Докато чакаше асансьора, той забеляза на лицето на Тина известно объркване.
— Не се разстройвайте, Тина. Вие с Лю ще бъдете много щастливи. И моят сватбен подарък много ще ви хареса.
„Но не толкова, колкото на мен“ — помисли си той, влизайки в асансьора.
В стаята си Сем измъкна още лента и се съблече, след няколко минути записът на собствените му параметри беше готов. Добре би било естествено всичко да се обмисли по-подробно, но близостта на целта го правеше нетърпелив. Затвори вратата, набързо разтреби и нареди на кутията да се отвори.
Преди всичко вода. Тъй като в човешкия организъм има много вода, трябва да се запаси в самото начало. Пътьом той купи няколко легена, но въпреки това пълненето им от единствения кран в стаята отне доста време. Когато започна да пълни първия леген, му хрумна, че примесите във водата вероятно влияят на крайния продукт, значи трябва да се използва химически чиста вода. В инструкцията не пише нищо по този въпрос, но в противен случай би трябвало да има допълнителни указания. Няма що, налага се да преварява вода. А когато дойде ред до Тина, ще намери дестилирана. Ето още едно съображение в полза на идеята, първо да се направи подобие на Сем.
Докато чакаше водата да кипне, Сем разположи всички материали така, че да са му подръка. „Хм, съвсем не са много“ — помисли си той. Това бебе глътна много реактиви, жалко, че не се реши да го разглоби. Сега вече не важат никакви аргументи в полза запазването на двойника — двойникът Сем трябва да бъде разглобен, за да има досатъчно материали за Тина „номер две“. А може би ще бъде „номер едно“?!
Още веднъж прегледа главите шеста, седма и осма, за да освежи знанията си за материалите, сглобяването и разглобяването. Беше ги чел много пъти, но помнеше колко много изпити в института бе изкарал от сведенията, придобити в последния момент.
Безпокоеше го постоянното напомняне за психическа неустойчивост. „Човешките същества, построени с този набор, дори в най-добрия случай ще проявяват определени тенденции към предразсъдъци и невротични комплекси, характерни за средновековното човечество. В края на краищата те не са съвсем нормални хора — постарайте се да не забравяте това.“ Впрочем за бъдещата Тина това едва ли ще има особено значение.
Сем завърши формирането на детайлите, като им придаде необходимите размери, и прикрепи витализатора към леглото. След това бавно започна да копира Сем Вебер, като надничаше често в иструкцията. За два часа той узна за физическите си достойнства и недостатъци повече от всяко друго същество, откак простодушният примат е започнал да изучава възможността да се премества по земята единствено на долните си крайници.
Колкото и да е странно, Сем не изпитваше нито трепет, нито възбуда. Всичко приличаше на построяването на любителски радиоприемник. Детска игра.
Когато Сем завърши работата си, повечето шишенца и банки бяха празни.
Сем Вебер стърчеше до леглото и гледаше Сем Вебер, който лежеше в леглото.
Оставаше само да вдъхне живот на двойника. Прекалено дълго се колеба — дали пък няма да се получат отклонения? Не можеше да забрави чернокосото момиченце. Освобождавайки се от отвратителното чувство за нереалност, той провери дали големият дезасамблатор е наблизо и включи витализатора на Джиф.
Човекът в леглото се изкашля. Размърда се. Седна.
— Уф! — изпъшка той. — Не е лошо, ако мога тъй да се изразя.
След това скочи от леглото, грабна дезасамблатора, разкъса стърчащите от него проводници и го трясна със сила в пода.
— Не искам над главата ми да виси дамоклев меч — каза той на Сем Вебер, който го гледаше зяпнал. — Помислете и за това, че мога да го използвам срещу вас.
Сем някак се добра до леглото и седна. Вълнението се замени с тъпа изненада. Не можеше да забрави пълната безпомощност на бебето и манекена; дори не предполагаше, че собственото му копие ще приеме живота с такъв ентусиазъм. Разбира се, трябваше да го предвиди — сега създава човек в разцвета на физическите си и духовни сили.
— Кофти работа — каза Сем с пресипнал глас. — Вие сте неуравновесен. Вас няма да ви приемат в нормалното общество.
— Аз ли съм неуравновесен? — попита двойникът. — И кой ми го казва! Човек, прекарал целия си живот в безплодни мечтания, хукнал да се жени за една крещящо облечена, самовлюбена колекция от биологични нагони, готова да седне на коленете на всеки мъж, достатъчно разумен да включи импулсите й…
— Оставете Тина на мира! — възрази Сем и веднага се почувства неловко от тази театрална фраза.
Двойникът го погледна и се усмихна.
— Добре де, нека да е така. Но не и тялото й! Ето какво, Сем, или Вебер, или както искате да ви наричам. Вие си живейте своя живот, аз ше си живея моя. Дори мога да не практикувам правна работа, ако това ше ви достави удоволствие. Но що се отнася до Тина… Тъй като не са останали повече съставки за направата на копие — това поначало беше тъпа и екстравагантна идея, в мен са заложени достатъчно ваши симпатии и антипатии, че да я желая страстно. Аз мога да я притежавам по нормален път, вие не можете. На вас не ви стига смелост.
Сем скочи и стисна юмруци, но веднага съобрази, че противникът му е равен във физическо отношение, и обърна внимание на самоуверената му усмивка. Физическият двубой не може да има смисъл — в най- добрия вариант ще свърши реми. Трябва да се търсят други аргументи.
— Според ръководството — започна Сем, — вие сте подложен на неврози…
— Ръководство, дрън-дрън! То е написано за деца с научни знания от двадесет и втори век. Наследствените им качества ще се контролират най-прецизно. Лично аз мисля, че…
На вратата се почука два пъти.
— Господин Вебер…
— Да! — казаха двамата едновременно.
Пред вратата хазайката стърчеше като гръмната и произнесе неуверено:
— О-о-онзи господин е долу. Иска да ви види. Да му кажа ли, че сте тук?
— Не, още не — отговори двойникът.
— Кажете му, че съм излязъл преди час — каза в същия момент Сем.
Хазайката си тръгна почти тичешком.
— Няма що, разумен метод за такава ситуация! — избухна двойникът. — Не можете ли да си държите езика зад зъбите! Бедната женица сега сигурно ще припадне.
— Забравяте, че тази стая е моя, а вие сте само един несполучливо завършил експеримент — разпалено рече Сем. — Имам толкова права, колкото и вие, даже повече… Ей, какво правите там?!
Двойникът беше отворил шкафа и обуваше панталони.
— Обличам се. Вие можете да се разтакавате гол, шом това ви харесва, но аз бих искал да изглеждам прилично.
— Аз се съблякох, за да получа необходимите данни за себе си… за вас… Тези дрехи са мои, стаята е моя …
— Хайде, не се вълнувайте. Вие никога не можете да докажете това в съда. Не забравяйте, че всичко ваше е всъщност мое и тъй нататък…
