Той не се замисляше дали това ще свърши добре или зле и имаше ли разумни предпоставки за отношенията им.
Сам продължаваше да мисли по този въпрос и вечерта, когато прелистваше страниците на главата „Как да дублираме себе си и приятелите си.“ Би било интересно да направи дубльорка на Тина.
„Една за мене и една за Лю.“
Оставаше налице ужасната перспектива да допусне някоя грешка. Той се уплаши от представата за една физически асиметрична Тина, която би се влачила с накуцване цял живот край него, защото не би имал смелост да прекрати съществуването й. После прочете в книгата едно предупреждение:
„Макар че изкуственият ви двойник ще ви прилича до най-малката подробност, той няма да е достигнал зрелостта си с постепенно развитие, както вие, той няма да има същото душевно равновесие, много по- трудно ще се справя с неочакваните ситуации и ще изпада по-често в невротични състояния. Само професионален карнупликатор, като използува прецизна апаратура, може да направи точно копие на човешка личност. Вашият двойник ще може да живее и даже да се размножава, но никога няма да бъде приет за пълноценен и отговорен член на обществото.“
Въпреки всичко това, Сам можеше да опита късмета си. Ако Тина излезеше малко по-неуравновесена, това едва ли би се забелязвало. Даже така тя би била по-предпочитана.
Някой почука на вратата. Сам отвори, прикривайки с тялото си сандъка. Беше хазяйката му.
— Вашата стая беше заключена през цялата минала седмица, мистър Уебър. Затова прислужничката не я е почистила. Мислехме, че не искате да влиза никой вътре.
— Да — той излезе в коридора и затвори след себе си вратата. — Стоях у дома, защото имах да върша важна юридическа работа.
— О-о!
Сам почувства особено силно любопитство в този възглас и смени темата.
— Защо сте се докарали така, мисис Липанти? Сигурно ще празнувате Нова година.
Леко смутена, тя поглади черната си рокля с волани.
— О, да. Сестра ми и мъжът й пристигнаха днес от Спрингфийлд и решихме да празнуваме заедно. За нещастие младото момиче, което трябваше да гледа бебето им, току-що се обади и каза, че няма да дойде, защото не се чувствува добре. Затова празнуването ни пропада, освен ако не се намери някой, който да я замести…
Тя млъкна, защото й стана неудобно, че е изказала такава молба.
Е какво, в края на краищата той нямаше какво да прави тази вечер. Освен това тя се бе показала изключително разбрана, когато се налагаше да си послужи с наивното извинение: „Разбира се, ще ви платя наема след ден-два.“ Но защо винаги когато някой от трите милиарда жители на земното кълбо изпаднеше в затруднено положение, непременно трябваше да прехвърли грижите си върху гърба на Сам Уебър?
После той си спомни за глава четвърта от книгата, където се говореше за бебетата и другите малки същества. Когато развали манекена, той си беше служил с книгата само за да се упражнява умът. Не се чувствуваше така смел, че да рискува допускането на някоя чудовищна грешка при направата на малко дете. Но дублирането поначело не беше толкова трудна операция.
По никакъв начин той не искаша да си послужи с дезасамблатора, за да унищожи детето. Съществуваха мново други начини, за да се отърве от нежелателното му присъствие, особено в такъв голям град, и то през безлунна нощ. Все щеше да измисли нещо.
— С удоволствие ще гледам детето през тези няколко часа.
Сам бързо пресече коридора, за да избегне учтивите й възражения.
— Не, не ми благодарете, мисис Липанти. Нямам какво да правя тази вечер. Ще ви услужа с удоволствие.
В апартамента на собственичката, сестра й, която се притесняваше, с тревога му даде напътствията си. Той я изпрати до вратата с успокоителни думи.
Преди да излязат, мисис Липанти се спря и се обърна към Сам.
— Казах ли ви за човека, който ви търси днес следобед?
— Пак ли? Висок старец с дълго черно палто.
— Който ме разгледа с ужасен поглед, като говореше със стиснати зъби. Познавате ли го?
— Не точно. Какво искаше?
— Попита ме дали някакъв си Сам Уевър, юрист, живее тук и е прекарал по-голямата част от седмицата, която измина, в стаята си. Отговорих му, че един от наемателите ми се казва Сам Уебър (името ви беше Сам, нали?) и отговаря на описанието му, а въпросният Уевър се премести оттук преди година. Той ме изгледа и после добави: „Уевър, Уебър, може би са допуснали грешка“. След това си тръгна, без да каже поне „довиждане“ или „извинете“. Не бих го нарекла възпитан човек.
Унесен в мислите си, Сам се върна при детето. Странно, колко точна представа бе получил за този човек. Може би това се дължеше на факта, че двете жени, които го бяха срещнали, му го описаха много подробно. Той им беше направил силно и, ако се вярваше на думите им, направо поразяващо впечатление.
Не беше възможна никаква грешка. Старецът е търсел именно него. Това се доказваше и от обстоятелството, че знаеше за отпуската, която си беше разрешил през миналата седмица. Изглежда, че не искаше да се срещне със Сам, преди да е установил точно самоличността му. Този начин на действие бе характерен за един юрист.
Сам Уебър беше уверен, че в дъното на всичко това се намира играта „Направи си Човек“. Тази тайнствена анкета беше започнала точно след като получи подаръка от 2153 година.
Но не можеше да предприеме нещо, докато човекът с дългото палто не се обърнеше лично към него.
Сам се качи до горния етаж, където живееше, за да вземе малкия формат биокалибратор, предназначен за деца.
Когато се върна, той сложи на леглото упътването и включи апарата на пълна мощност. Детето радостно гугукаше, докато Сам бавно прокарваше по пълничкото му телце биокалибратора, а в същото време една лента се развиваше и нанасяше според упътването цялостно и детайлно описание на физиологията му.
Наистина, получиха се данни до най-малките подробности. Сам просто онемя, когато разгледа увеличената проекция на записа, който даваше толкова информация за детето, че всеки педиатър, за да я има, би заложил две трети от безсмъртната си душа — капацитет на щитовидната жлеза, качество на хромозомите, на съдържанието на мозъка. Всички данни бяха класифицирани, разпределени по параграфи и параграфчета за по-голямо улеснение при процеса на конструирането. Бяха показани: коефициентът на разширение на черепа, даден в минути за следващите десет часа, скорост на трансформацията на основната тъкан, сравнителни изменения на хормоналната секреция при движение и при покой. Всичко това представляваше всъщност истински план за действие, който раздробяваша бебето на съставните му части.
Сам остави детето да разглежда с учудване пъпа си и изтича догоре. Като се ръководеше от металната лента, той моделира вътрешните органи до нужните размери. След това, работейки със същото вдъхновение, започна да оформя детето.
Той се учуди на лекотата, с която твореше. Очевидно сръчността се добиваше в процеса на играта. Манекенът му се удаде много по-трудно за моделиране. Сега, при дублирането, работата беше значително опростена — стигаше само да се ръководи от информацията на регистрационната лента.
Детето се оформяше пред очите му. То стана готово точно час и половина, след като Сам взе предварителните измервания. Оставаше само да бъде съживено.
Сега творецът се замисли. Отблъскващата перспектива да си послужи с дезасамблатора, както при манекена, го забави за миг, но той преодоля тази слабост. Най-напред трябваше да провери дали е извършил прецизно работата си. Ако детето можеше да диша, тогава много неща биха станали възможни. От друга страна, не можеше да го задържа повече безжизнено, без да рискува да развали сътвореното и
