което действително се беше случило. Наистина някакъв вестникар пусна остроумен и тайнствен материал за това, че някой търсил месо из магазините и най-накрая го намерил на летящите чинии, но след като го привикали на половинчасова оживена дискусия в отдавна неизползвана стая за вземане на отпечатъци, желанието му да пише повече на същата тема бързо се изпарило.
Най-сериозен беше проблемът с видеошоуто. Не мисля, че щеше да бъде готово навреме, ако зад мен не стояха финансовите възможности и влиянието на правителството на Съединените щати. Така че, въпреки всички трудности, една седмица преди официално обявената дата, видео-шоуто и комиксите за илюстрованите подлистници бяха навлезли в процес на продуциране.
За работа върху проекта бяха ангажирани четиринадесет или повече от най-обичаните комедийни писатели, без да броим тълпата илюстратори и университетски психолози, които обединиха усилията си, за да създадат с пот на челата прекрасните малки рисунки. По-късно те бяха използвани като основа за изработване на куклите за телевизионното шоу и не мисля, че някога въобще е било създавано нещо, по- наситено с ловки приумици, за да се спечели симпатията на публиката, от това шоу, наречено „Енди и Денди“. И то наистина стана популярно шоу.
Двата измислени охлюва бързо си завоюваха място в самото сърце на Америка. Те покоряваха всички като вирусна инфекция. Само след две седмици всички говореха единствено за техните антропологични странности, повтаряха само техните остроумия и един друг се подсещаха да не изтърват следващата серия. („Не трябва да го пропускаш, Стив, а и не можеш — излъчва се по всички канали. Точно след вечеря.“) Освен шоуто бях осигурил и някои съпътстващи аксесоари: куклите „Енди и Денди“ предназначени за момиченцата, скутерчетата-охлюви за момченцата, всичко — от рисунките върху чаши за коктейл до ваденките. Естествено, много от тези играчки бяха пуснати на пазара едва след излъчването на Голямото Съобщение.
Когато предавахме на вестниците готовите за печат материали, ние им „подсказвахме“ какви заглавия да използват. Предлагахме им да изберат от един списък с Десетина варианта. Дори „Ню Йорк Таймс“ беше принуден да изкрещи: „ИСТИНСКИТЕ ЕНДИ И ДЕНДИ СЕ СПУСНАХА НА ЗЕМЯТА ОТ БЕТЕЛГЕЙЗЕ“. Под това заглавие вестникът на четири колони помести снимка на популярното русо бебе-модел Ан Джойс заедно с охлювите. Бебето Ан специално беше докарано със самолет за снимките в Холивуд. На снимката тя стоеше между двата охлюва, хванала във всяка от пълничките си ръце по един ствол, притежаващ око.
Прякорите Енди и Денди се оказаха много сполучливи. Двамата слизести интелектуалци от чужда звездна система станаха по-важни дори от младия евангелист който по това време беше обект на съдебно разследване заради двуженство.
В Ню Йорк беше организиран прием в чест на Енди и Денди, а те послушно положиха първия камък в основите на новата библиотека на Чикагския университет. Навсякъде, където бяха снимани за кинохрониката, ги показваха на фона на изделията, гордост на местните производители: портокали от Флорида, картофи от Айдахо, бира от Милуоки. През цялото време демонстрираха безкрайно желание да сътрудничат.
Отвреме-навреме се чудех какво ли си мислят за нас. Те нямаха мимика, което едва ли беше странно, тъй като им липсваха лица. Дългите им очни стволове се люлееха насам-натам, докато ги возеха по Бродуей на задните седалки на колата на кмета. Пихтиестите им тела-крака периодично се повдигаха, а устата под тях издаваше мляскащия си звук. Когато фотографите предложиха да се увият около оскъдно облечени красавици, за да се получи нещо като известното плажно шоу от Малибу и охлювите се подчиниха безпрекословно, същото далече не можеше да се каже за оскъдно облечените красавици.
А когато по време на мач от шампионата между първите отбори от Американската лига и Националната лига, най-добрият подавач от отбора-шампион по бейзбол им подари топка с автограф, те се поклониха тежко, с блеснали на слънчевата светлина върхове на розовите черупки и изрекоха по микрофоните: „Ние сме най-щастливите запалянковци във Вселената“.
Страната пощуря по тях.
По това време Троусън се досети, че нямаше да можем да задържим продължително извънземните само в Америка.
— Четохте ли за вчерашния дебат в Генералната Асамблея на Обединените нации? Вече бяхме обвинени, че сключваме тайни съюзи с нехуманоидни агресори във вреда на общите интереси на нашия биологичен вид.
— Тогава пуснете ги да отидат зад океана — свих рамене аз. — Не вярвам, че някой друг ще успее да измъкне повече информация от тях, отколкото се удаде на нас. Професор Троусън изви късото си тяло към единия ъгъл на бюрото си, извади оттам папка с изписани на машина на листа и направи такава гримаса, като че ли езикът му беше обвит с вълна.
— Четири месеца щателни разпити — мрачно измърмори той. — Четири месеца старание и усилия от страна на специално обучени социолози, които използваха всеки свободен момент на извънземните. (Вярно, че тези моменти не бяха чак толкова много.) Четири месеца организирани изследвания и внимателни анализи на данните.
Той пусна папката отново на масата с отвращение, при което няколко листа се разпиляха, и после продължи:
— И след всичко това знаем повече за социалните структури на древната Атлантида, отколкото за тези на Бетелгейзе IX.
Разговаряхме в крилото на Пентагона, определено за участниците в проекта „Енциклопедия“, както го бяха кръстили висшите военни, проявявайки специфичното за тях остроумие. Аз пресякох големия слънчев кабинет и започнах да разглеждам окачената на стената диаграма. Посочих към малкото правоъгълниче, в което беше написано: „Звено по проблемите на енергийното захранване“. То беше свързано посредством права линия с по-голям правоъгълник, означен с надпис: „Група за изучаване на физическите знания на извънземните“. До него ситно бяха изписани имената на майор от армията, на капрал от женския армейски корпус и на докторите Лопес, Винт и Майнцер.
— Как вървят нещата при тези колеги? — попитах.
— Страхувам се, че и там не е много по-добре — Троусън, който надничаше над рамото ми, се отдръпна назад с въздишка. — Поне така ми се струва, като гледам нещастното изражение на Майнцер, докато прави мехурчета в супената си лъжица по време на обедното хранене. Знаеш, че разговорите между изпълнителните лица в отделните звена официално не са разрешени. Аз обаче си спомням някои от навиците на Майнцер от времето, когато заедно посещавахме студентското кафене. Когато имаше проблеми с двигателя, който трябваше да работи със слънчева енергия, правеше мехурчета по същия начин.
— Мислиш ли, че Енди и Денди се страхуват от прекалената младост на нашата раса и поради това не смеят да ни оставят да си играем с кибрита? Или може би външността на маймуноподобни същества като нас е твърде неприятна за тях, за да ни пуснат да се мотаем между тях — представители на цивилизация с толкова изтънченост и естетичност?
— Не знам, Дик. — Той се върна бавно до бюрото си и нервно прелисти социологическите си бележки. — Ако има нещо вярно в предположенията ти, защо тогава ни пускат свободно да обикаляме из кораба им? Защо ни отговарят така задълбочено и любезно на всеки въпрос? Само дето отговорите им са прекалено мъгляви. Но те са същества с толкова сложно и артистично съзнание, а психиката им е толкова заета с поетични сантименти и възвишени маниери, че в многословните им обяснения не е възможно да се намери не само смисъл, който да може да се анализира математически, но там няма и нищо достатъчно смислено, за да бъде описано дори вербално. Понякога, като си мисля за техните прекалено изискани маниери и за явната липса на интерес по отношение структурата на обществото ни; като прибавя към това и впечатленията от космическия им кораб, който ми напомня много на една от тези нефритови гравюри, за чиято изработка е необходим цял човешки живот…
Той се отдалечи и започна да разбърква и подрежда страниците като картоиграч от едновремешните параходчета, дето са плували по Мисисипи.
— А възможно ли е просто да не сме дорасли дотолкова, че да можем да ги разберем?
— Да. Основната трудност винаги се състои в невъзможността за комуникация. Уорбъри посочва колко голямо развитие е претърпял нашият език след появата на техническата лексика. Според него този процес, независимо че е още в началото си, вече оказва сериозно въздействие както върху концептуалния ни подход, така и върху думите, които използваме. И, естествено, при раса, която е отишла толкова далеч
