— Тя носи червен ешарп! — извика кръстоносецът с глас, който искаше да сдържи.
— Сеньор държи ли розичката? — попита „панталонът“.
— Тя е в джоба на мантията ми!
— Ето, ако онова домино с морскосин цвят, което се приближава до друго едно, черно от главата до петите, което излиза от палата, види, че сеньорът носи една розетка със същия цвят като този ешарп, това може да причини неприятности на сеньора.
— Ти мислиш, че това морскосиньо домино крие самия дож?
— Горо си обзалага главата.
— А кой е черното домино, което върви покрай него?
— Никой друг — отговори Горо — освен великия капитан!
— Ако той те познае? — попита юнакът с безпокойство.
— Горо мисли, сеньор, че красивата дама и черното домино търсят Горо! О, негърът има доста работа тук, във Венеция! Те не престават да гледат към стария просяк с червената мантия.
— Още един въпрос, преди да си тръгнеш! — каза кръстоносецът. — Дали старата Луала е хвърлена вече в канала Орфано?
— Не, сеньор. Тя лежи още горе, в оловните стаи. Ах, нещастницата! — извика Маринели, не можейки да сдържи болката си. — Тя е загубена. Ще умре бавно, в ужасни мъки.
— Горо е ловък — отговори негърът. — Той ще се постарае да използува безредието, което цари през време на карнавала, за да се вмъкне някоя нощ в нейния затвор и да я освободи!
Негърът не за пръв път бе предприемал такива смели работи. Обаче Маринели се побоя за неговата безопасност и се опита да го спре.
— Пази се — каза той на Горо. — Мисли, че се хвърляш със затворени очи пред смъртта, че успехът на нашата кауза рискува да бъде компрометиран.
— Нека сеньор не се страхува — каза робът със спокойствие. — Негърът е гъвкав като змиорка. Той ще се изплъзне от ръцете на неприятелите си и ще изиграе всичките им хитрини.
При тия думи Горо се изправи гордо и добави, като че ли искаше да припомни на Марино неговото достойнство.
— Кой може да откаже на негъра достъпа в палата на дожовете? Не е ли той довереник на дожесата?
Внезапно спря и хвърли бегъл поглед зад себе си.
— Сеньорът има право — подзе той, — синьото домино броди наоколо като някой вълк край стадото! Негърът ще смени своя костюм „панталон“ със стария си просяшки костюм. Той ще разгледа мистериозното копринено домино, ще заговори с него и ще уведоми сеньор за това, което може да узнае!
Когато „панталонът“ се отдалечи, кръстоносецът го проследи с очи, но без усмивка зад черната маска.
— Негърът е най-верният и най-ловкият слуга, който е съществувал на земята! — промърмори той.
После се опита да се приближи до благородната дама с величествения шлейф от кадифе, която слизаше в този момент по стъпалата на палата, придружена от една маскирана почетна дама.
В това време мистериозното синьо домино се бе размесило всред тълпата, която се трупаше пред палата на дожовете, когато „панталонът“, който по своята маска не се различаваше от стотина други дегизирани венецианци, го заговори.
— Хитрият „панталон“ е познал хубавата маска! — каза той, като му хвана ръката, на която бе поставена една красиво изработена ръкавица, чийто цвят бе в голям контраст с нежността и елегантността на пръстите.
— Как? Какво нахалство! — отвърна синьото домино и се отвърна гордо.
— Маската е една сеньора! — каза Горо.
— А ти — прекъсна го дамата, — не си ли „панталонът“, който преди малко говореше с кръстоносеца?
— О, о — каза Горо. — Доминото и „панталонът“ са стари познати.
При тия думи негърът, използувайки позволената свобода на маските, хвана фамилиарно ръката на доминото и с изпитателен поглед заразглежда мистериозната си компаньонка.
— Желая да бъда тук наблизо, „панталоне“ — отговори синьото домино. — Горя от нетърпение да видя как кръстоносецът и благородната дама ще се срещнат!
Горо за момент се ужаси. Изглеждаше, че синьото домино е по-добре осведомено, отколкото Марино, дожесата и него.
— Кой знае? — помисли той. — Може би тази маска крие Анунциата, може би тя е последвала любовника си във Венеция? Тази сеньора, а че е сеньора в това съм сигурен, не може да бъде друга, освен нея.
— Какво мисли домино за великолепния кръстоносец? — попита той с нисък глас.
— Каква красива фигура! — каза тя. — Маската сигурно крие най-великолепния кавалер, явил се на карнавала!
— Това е общо мнение — прибави Горо.
— Какво мислите от ваша страна за благородната дама с червения ешарп? — запита лукаво сеньората.
— Маската крие богата сеньора — отвърна Горо. Синьото домино хвърли върху „панталона“ един поглед, в който се четеше презрение.
— Моята единствена цел е да се забавлявам! — отговори красивата маска. — Не е ли голямо удоволствие да откриеш някои маски, да ги подслушваш, да им разиграваш фарсове, да ги следиш? А сега, понеже твоето присъствие ме отегчава, отдалечи се!
— По-добре ще се смее този, който се смее последен, хубава маско! — каза Горо, възвръщайки своето обикновено спокойствие. — Нека хубавото домино се пази да не пострада. Често този, който копае гроб другиму, сам пада в него!
Синьото домино тръгна с подигравателен смях и изглеждаше радостно, че се е отървало от нетърпимия „панталон“, който изчезна в тълпата.
Сеньората можеше да наблюдава кръстоносеца. Видя го как се приближава до благородната дама, после хвърли поглед към доминото с морскосин цвят, което се разхождаше в компанията на една друга маска с черно домино.
В този момент благородната дама показа на компаньонката си да стоп настрана и да я очаква върху стъпалата на палата.
Синята маска, която не преставаше да наблюдава, забеляза, че дожесата дири с очи някого наоколо. Изглеждаше нетърпелива и желаеща да намери едновременно и просяка, и носителя на червената розетка.
Внезапно кръстоносецът се доближи до нея.
— Позволи ми да те придружа, грациозна маско! — каза й той с нисък глас, когато дойде до нея.
— По кой знак ще те позная, кръстоносецо? — попита дожесата, тъй като тя беше мистериозна дама.
— По един таен знак, който хармонира с твоя ешарп! — отговори с нисък глас кръстоносецът.
При тия думи той извади червената розетка, която държеше скрита под своята бяла мантия, и я посочи на компаньонката си.
— Значи това си ти! — не можа да сдържи тя вика си. После като сметна, че е отишла доста далеч, започна:
— По какъв начин тази розетка е попаднала у вас, кръстоносецо?
— Знай, че един негър ми я даде, един негър на име Горо! — каза благородникът.
— Значи си ти…
Дамата затрепери от вълнение, после овладявайки се изведнъж, заразглежда внимателно и мълчаливо компаньона си.
— … Марино Маринели — допълни кръстоносецът с шепнещ глас и направи опит да хване ръката на дожесата.
Тя направи отбранителен жест.
