— Ще позная Марино Маринели по тази розетка — му каза тя, — а той ще ме познае по моя ешарп.
— Благодаря, Величество — каза Горо.
— Кажи му — подзе тя, — че никаква опасност не го заплашва, че ще бдя за неговата сигурност. Трябва непременно да му говоря, защото съм вече отчаяна.
— Негърът се е скарал с великия капитан — каза Горо, — без да е виновен. Сеньорът обвинява Горо, че е бил в Рим и е оставил да избяга Анунциата. Нейно Величество знае добре каква е била истинската роля на Горо. Тя скоро ще узнае по-добре неговата искреност. Весел карнавал, господарке! Негърът ви пожелава весел карнавал. Той се надява, че ще заслужи вашата признателност и ще очаква да види благородната дама да се разхожда под ръка с кавалер чужденец.
Горо направи един поклон пред дожесата и изчезна без шум. Владетелката остана сама в средата на салона с блуждаещ поглед.
Тя размишляваше за своите безпокойства и за своите надежди и ако някой бе проникнал в апартамента, би могъл да чуе следния монолог.
— Не, той не може да лъже! Един вътрешен глас ми казва, че Марино е жив и че отново ще го видя! Буйна страст ме обзема. Трябва да го видя или мъртъв или пред краката ми! Тогава моят страх ще изчезне, ще вкуся от щастието да бъда обичана от него!
После тя направи едно отбранително движение, една ужасна мисъл изпъкна в духа й…
— Какво правя аз? — си каза тя. — Ако идва да ме измами… Този негър е един демон. Той е по-ловък от Катерина Зиани. Той я разиграва! Давайки му тази розетка, поставям съдбата си в ръцете му… Той може да ме погуби, да ме опозори, ако разкрие с каква цел съм му дала този знак! Проклета да бъде моята необяснима привързаност!
После една нова мисъл я обзе. Една триумфална усмивка озари нейното лице, бледо като мрамор.
— Какво напразно безпокойство! — въздъхна тя. — Аз още държа бъдещето си в моята ръка. Още съм господарка на всичко! Ако негърът е един предател и желае да си послужи с розетката, за да ме погуби, той забравя, че в такъв случай дожесата може да му даде този знак, да погуби незаконнородения. Тогава ще се изтъкне нейният патриотизъм и Съветът на тримата ще й поднесе своите комплименти! Работата е двойствена…, но надявам се, че тя ще се развие без пречки нито за Марино, нито за мене и ще бъде благоприятна за нашето общо щастие.
Празненствата вече бяха започнали.
Като свещен обичай на всеки карнавал голямата галера, символ на града, се появяваше всред Каля Мерченя, блестящо обкичена и с нейния екипаж, който я правеше подобна на един венециански кораб. Тя бе следвана от цял кортеж от рибари, моряци и гондолиери, празнично облечени. Те я придружаваха до средата на площада Сан Марко.
В този момент гондолата биваше декорирана с разновидни фенерчета и служеше обикновено като сигнал за часа, в който дожът, сенаторът и свещениците идеха да се размесят с веселата тълпа и по стар обичай да вземат участие в карнавала.
Близо до разкошно осветената галера можеше да се забележи един кръстоносец. Една маска „Панталон“ стоеше близо до него.
Маската на кръстоносеца бе богата и великолепна. Шапката му бе украсена с бели пера, които падаха върху раменете му.
Върху дългата му мантия от бяла коприна можеше да се видят, пришити с червен сатен, един кръст и една шестолъчна звезда.
— Последвай ме — каза внезапно кръстоносецът на „панталона“. — Ще ти говоря. Да пресечем площада и да отидем до палата. Там ще бъдем по-сигурни, отколкото тук!
„Панталонът“, който носеше една смешна и мизерна маска, направи утвърдителен знак с глава и последва с малки крачки величествения кръстоносец.
Никой не ги забеляза в маскираната тълпа. Само едно синьо домино, което бе дошло откъм Пиацета, изглеждаше, че бе обърнало внимание на двамата мъже.
Беше ли привлечено от разкошните диаманти, които блестяха по костюма на богатия сеньор? Беше ли разпознал в чудната двойка познати лица? Никой не можеше да каже.
Доминото носеше мантия от синя коприна, бродирана с малки сребърни звезди, която стигаше до краката му. Хубава маска от синьо кадифе бе поставена на лицето му. На главата си имаше барета, украсена с красиво черно перо.
— Знаеш ли какво е заявила старата Луала? — попита с нисък глас кръстоносецът „панталона“.
— Горо не го е чул — отговори запитаният, — но знае, че тя е отговаряла с мълчание на всички въпроси! Старата просякиня е добра и не се оставя да я заплашват.
— Не зная — каза кръстоносецът — дали си й говорил след оная нощ, когато ти пристигна навреме в онзи хан в Рим, за да спасиш двете бегълки.
— Нека сеньорът остави Горо да му обясни — отговори „панталонът“, движейки се заедно с кръстоносеца покрай мраморните колони на дожовия палат. — Когато Горо стреля върху Франциско, дойде кръчмарят и заговори на Горо с такъв заплашителен тон, че Горо трябваше да му обясни своите намерения…
— И той искал да те предаде на полицаите на папата? — попита кръстоносецът.
— Да, сеньор — отговори „панталонът“. — Другият убиец избяга колкото му държат краката щом чу гърмежа. Старата просякиня и Анунциата слязоха да намерят Горо. В този момент започна да се разсъмва. Горо още спореше с кръчмаря, когато Луала каза на Горо, че нека да избяга в града с Анунциата и да се постави под покровителството на сеньора.
— Аз тъкмо тази нощ бях напуснал Рим — отговори кръстоносецът. — Работата ме викаше в Санта Рока.
— Това бе едно нещастие, сеньор. Горо разкри на старата своя план, но Анунциата настоя и Горо трябваше да отстъпи на нейното желание. Горо им даде съвет да заобиколят малко. И те тръгнаха за града. Само че Луала с искала да мине по по-прекия път и е паднала в ръцете на Антонио.
— А ти какво правеше по това време — попита кръстоносецът.
— Горо още разговаряше с господаря на хана. Ханджията искаше да го предаде на полицията. Най- сетне той остави Горо да тръгне, след като Горо му даде всичкото злато, което имаше у себе си! Горо тръгна към града по заобиколния път, както двете бегълки. Той се надяваше да намери сеньор, както старата просякиня и сеньоритата!
— И. ти не си срещнал нито една от тях? — каза кръстоносецът учуден.
— Никоя, сеньор! — отговори „панталонът“.
— И кое те кара да вярваш, че само Луала е паднала в ръцете на Антонио, а Анунциата е останала в Рим?
— Понеже, при връщането си в хана — отговори „панталонът“ — Горо е чул да се говори, че храбрият чужденец е намерил старата просякиня! Освен това, Горо узна тук, в палата, че Антонио е предал само Луала. Дожесата също каза това на Горо! Сеньор знае, че Горо е спечелил нейното доверие.
— И ти не си намерил никаква следа от Анунциата? — попита кръстоносецът.
— Горо претърсва Рим без почивка цели три дни. Той не намери никаква следа, по която да открие сеньоритата!
— Ти мислиш, че тя знае, че съм живял в палата Боргез? — попита кръстоносецът с тих глас.
— Сеньоритата каза името на този палат! — отговори „панталонът“.
— Тихо! — пошушна кръстоносецът. — Не забелязваш ли това синьо домино, което ни следи и изглежда, че подслушва нашия разговор?
— Горо не познава, сеньор. Обаче, в неговите жестове и в походката му, Горо мисли да е познал, че тази широка копринена мантия крие една сеньора.
— В такъв случай не го изгубвай от погледа си! — каза кръстоносецът.
— Пст! Сеньоре — каза внезапно „панталонът“ със снишен глас и застана неподвижен до мраморната колона. — Сеньор вижда ли оная благородна дама с кадифената роба с великолепен шлейф?
