Тя пожела да му викне едно име, което щеше да го удари като гръмотевичен удар, но се въздържа…
Една презрителна гримаса се изписа върху набръчканото й лице. Като че ли искаше да каже: „Часът още не е дошъл!“
— Вие настоявате да ви кажа моето име, а вие го знаете отдавна! Хората ме наричат старата Луала.
— Луала е твоят прякор! Как ти е истинското име?
— Не го зная — отвърна тя. — Аз съм без гражданско положение, като робите и плебеите. Не познавам нито баща си, нито майка си! Остаряла съм без да познавам друго име освен Луала! О, вие имате право. Може да съм имала богати родители, може да съм наследница на натрупани богатства, които не ще получа никела, понеже не зная как се наричам!
— Ти лъжеш, жено! Ти си една лъжкиня или си луда! — извика великият инквизитор. — Наш дълг е да се осведомим със сигурност за твоята личност и защо те закрилят от палата на дожовете!
— Зная го добре! Размислете за това, което ви казвам сега! — каза тя със злъчност. — Ще ви кажа само шест думи: Проклет да бъде Съветът на тримата.
Великият инквизитор не можа да издържи повече. Той издигна златното звънче.
— Отведете тази просякиня в стаите с оловните покриви! — заповяда той на слугата, който влезе. — Може би мъките ще й възвърнат разума!
— Не мислете, че Луала ще загине в оловните стаи! — извика просякинята. — Бъдете проклети!
Великият инквизитор направи заповеднически жест на слугата. Последният върза ръцете на просякинята й я отведе от черната стая.
Мъчително мълчание зацари в страшния съд. Инквизиторите отбягваха да говорят помежду си и да разменят мнения по това, което бяха чули.
Най-сетне главният инквизитор взе думата.
— В случай — каза той, — че оловните стаи не причинят в кратък срок смъртта на просякинята, топките ще решат нейната съдба!
— Не е ли разумно, уважаеми брате — попита инквизиторът Марко, — да я накараме да признае, понеже знае неща, които са неизвестни даже за нас?
— Искаш да кажеш за обидите и намеците, които хвърли срещу Виторио Карманиола?
— Подобна мисъл е далеч от мене, уважаеми брате! — отговори Марко.
— Тази просякиня — подзе инквизиторът Томасо, — държи своето име в тайна. Ще бъде умно да започнем една анкета или да я принудим да признае насила!
— Една анкета не ще установи нищо! — отговори Марко.
— Съмнявам се — започна великият инквизитор, който бе възвърнал цялото си спокойствие, — че тази бъбрица не ще се уплаши от изтезанията, на които ще я подложим; тя е стара, немощна, обаче крайно твърдоглава. Ще предпочете да загине, отколкото да направи някакво разкритие.
— Аз, напротив, вярвам, че стаите с оловните покриви ще я принудят да промени държанието си — каза инквизиторът Марко. — Тя ще направи някои признания! При претърсването на нейната колиба не е открито нищо, отнасящо се за нейната личност, нито за нейните тайни. Тя е една опасна змия, на която трябва да се премаже главата.
— Позволете ни — казаха тогава двамата заседатели на дон Виторио, — да се произнесем за смъртта й. Думите, които тя си позволи да произнесе, са достатъчни, за да я осъдим!
— Да предоставим решението на топките, братя — каза великият инквизитор.
При тия думи той стана и пусна една от фаталните топки в урната.
— Тя е осъдена на смърт — каза той с важен глас!
— Не можем да извършим една публична екзекуция — каза Марко. — Просякинята ще удържи думата си.
— Възможно е — каза инквизиторът Томасо, — да се предотврати това. Достатъчно е да й се стегне вратът с една копринена връв. Ще я отведат задушена на ешафода върху Пиацета.
— Но тълпата ще забележи неподвижността на нейните членове и ще бъде обхванат от подозрения! — каза дон Марко.
— Вие знаете, че палачът — подзе Томасо — е твърде сръчен в тази работа и е сигурен в ръката си! Той ще й даде вид на една жена, която при вида на ешафода внезапно е загубила съзнание.
— Послушайте ме, мъдри братя — каза тогава главният инквизитор. — Аз не одобрявам публичната екзекуция. По-добре е да се избегнат опасностите и неприятностите. Смъртта на просякинята е решена! Нейното задушаване в стаите с оловните покриви може да стане по-бавно, отколкото мислим, но можем да си послужим с друго средство!
— Разбирам те и те поддържам! — каза Марко. — Тя ще умре от отрова.
Томасо наведе глава утвърдително.
— Водата, която пие, ще бъде примесена с една течна безцветна отрова, съставена от Тофана, изкусната сицилийка, която се нарича „Мана ди Сан Николо ди Бари“ и която при нашите опити е дала блестящи резултати — каза главният инквизитор.
— Така да бъде! — одобриха Марко и Томасо.
5. Мистериозният чужденец
При вида на привидението дожът бе припаднал в големия салон на летния си палат.
Ако привидението, което се бе явило на Луиджи, бе Маринели в плът и кости, омразният дож би загинал безвъзвратно. Достатъчно бе на Марино да забоде сабята си в гърдите на мизерника, за да го премахне завинаги…
Но часът за отмъщението не бе още ударил… или незаконнороденият се срамуваше да убие припадналия, безпомощен дож, който случайно бе попаднал под властта му.
След няколко минути Луиджи Гримани дойде на себе си. Той се изправи и хвърли около себе си в тъмнината неспокоен поглед. Малко по малко си припомни това, което се бе случило.
Той скочи и изтегли сабята си с бяс, като че ли имаше нужда да се защищава…
— Видение ли си ти, предизвикано от някой магьосник! — извика той с висок глас, чието ехо зловещо прозвуча, — или си истинския незаконнороден от когото се уплаших? Отговори ми, ако живееш; погледни ме в лицето, Марино Маринели, и да се бием с равни оръжия.
Луиджи се ослуша. Никой не се помръдна в тъмния, салон.
— Искам да се уверя — промърмори той.
Дожът взе една от свещите, които бе изтървал на пода, изтърча в кабинета, за да я запали и се върна след няколко секунди. Той премина през салона с големи крачки, държейки в едната си ръка свещника, а в другата — сабята.
Извънредната бледност на лицето му, разрошената му червена брада, мълниеносните и безпокойни погледи му придаваха зловещ вид.
Големият салон бе празен; не намери никаква следа от човешко същество.
Той излезе навън, клатушкайки се като пиян; премина през пустите коридори на палата. Насочваше свещника навсякъде, за да разгледа всеки ъгъл.
Всичко бе напразно! Стори му се, че се е измамил от някакъв лъжлив образ.
Громко се разсмя.
— Ти си луд, Луиджи! — си каза той. — Страхуваш се от духове! Незаконнороденият е мъртъв отдавна. Марино Маринели, предмет на твоята омраза, е загинал от ръката на палача на Тулон…, а ти го търсиш в твоя палат? Ти си измамен от един мираж на твоето въображение! Незаконнороденият не може да се върне. Мъртвите не възкръсват. Ако бях сигурен, че този палат е обитаван от неспокойната душа на този проклет Марино, бих го подпалил от четирите страни! Не, това бе един лъжлив образ, но ужасен образ!
Дожът духна пламъка на свещта, остави свещника в палата и се отдалечи много бързо, тъй като, въпреки смеховете и силните си думи, не се чувствуваше сигурен в това голямо тъмно и пусто жилище.
Той затвори вратата, постави сабята си в ножницата и се завърна намръщен към гондолата, където шамбеланът го очакваше.
