4. Проклятието на просякинята
Щом Антонио отведе своята пленница в килиите на дожовия палат, той й върза краката и ръцете, за да предотврати всеки опит за бягство.
Той изтича при Силвио, после в чакалнята на инквизицията, за да уведоми незабавно Съвета на тримата за залавянето на Луала.
Знае се, че заседанията на мистериозния съд ставаха късно през нощта. Така че инквизиторите, на които никой не знаеше имената, освен съвета на десетте и дожа, можеха да идват и отиват през деня, без да бъдат познати.
Вследствие това правило, секретарят на кървавия съд поръча на Антонио, след като изслуша рапорта му, да бъде готов за полунощ да се яви в тапицираната в черно стая.
Полицаят направи рапорта си пред Зиани и великият капитан му заповяда да го заведе при просякинята.
Луала лежеше върху студените и влажни плочи на коридора, който водеше към Стаите на истината. По дължината на стената, на известно разстояние един от друг, се намираха железни пръстени, и Антонио бе я привързал за един от тях, като диво животно.
Изтръпнала от студ и изтощена от умора, тя се бе свила на кълбо. Не се безпокоеше за съдбата си, но повече бе изпълнена с гняв и омраза.
Тя хвърли към Антонио и великия капитан презрителен поглед, после промълви между устните едно страшно проклятие.
— Искам незабавно да се явя пред кървавите съдии! — извика тя със силен и писклив глас. — Трябва да излея цялата злъч, която трови душата ми!
— Ще бъде скоро задоволено желанието ви, стара безумке — отговори Силвио Зиани. — Никой още не е желал така силно да се яви пред Съвета на тримата!
— Моето голямо желание си има своите причини — прекъсна го просякинята, кикотейки се. — Никой още не е предполагал това, което аз зная и не е желал това, което аз искам!
— Мисля, че вашите самохвалства не ще ви послужат. Вие няма да избегнете бесилката — каза Зиани.
— Чумата да ви порази вас, водача на карабинерите, началник на шпионите! — извика Луала, обзета от бясна ярост. — Кой знае на кого от нас двама ни ще бъде изтръгнат първо езикът!
— Тази вещица е луда — измърмори Силвио Зиани, — отведи я в тази килия. Нека там да вика и буйства колкото си иска! — заповяда той на Антонио.
Последният отвърза въжетата от желязната халка и повлече нещастницата в тясната и влажна килия, която великият капитан му бе посочил. После той наново я завърза за една халка, покрита с ръжда.
— Трябва да отговориш на въпросите, които ще ви задам! — каза великият капитан.
— Не разбирам какво бъбрите там — отговори тя. — Защо не се приближите? Ха! Ха! Ха! Храбрият Силвио Зиани, великият капитан се страхува от една стара жена. Това е срамно. Елате без страх. Няма да ви изтръгна очите!
— О! Колко сте храбър, началнико на полицаите! — каза нещастницата с ирония. — Заплашвате една стара жена със сабята си?
— Не ме предизвиквайте повече — викна Зиани разгневен, — ако не искаш да се забравя и да… Признайте първо!
— Моята съвест е чиста. Какво трябва да призная? — отвърна смело Луала.
— Кажете ни къде се намира сеньоритата, която ви придружаваше? — попита Силвио Зиани.
— Сеньоритата толкова ли ви интересува? — отговори старата с подигравателен тон. — Значи вие желаете да се осведомите за нея?
— Признайте! — й викна Зиани отчаян. — Кажете ми къде се намира младото момиче? Във ваш интерес е, признайте! Ние сме вече по следите й, но желаем да поставим вашата откровеност на изпитание.
— Да ме пази Бог! — каза тя, смеейки се. — Не съм разположена да направя най-малко признание!
— Отговорете ми! — попита още веднъж Зиани. — Махнете вашия сарказъм и кажете ми къде се намира вашата другарка в бягството! Знаете, че свободата ви е сложена на карта!
— Вие сте лош шегаджия, красиви ми Силвио — отговори Луала, — или ме смяташ за новодошла във Венеция? Вие сте един безсрамен негодник, познавам ви още от времето, когато пълзяхте. Спомняте ли си оня ден, тогава бяхте на десет години, когато бихте стария немощен просяк Мунко и го оставихте полумъртъв, окървавен върху стъпалата на църквата Сан Марко, под предлог, че се е осмелил да ви обиди?
— Вашите спомени не ме интересуват! — извика Зиани.
— Чуйте ме — продължи старата с невъзмутимо спокойствие. — Спомняте ли си също оня ден, когато заедно с още негодници привързахте о един стълб бедната гърбава, за да видите дали ще се изправи?
— Заповядвам ви да мълчите, зла вещице! — извика Зиани.
— Това са били момчешки шеги!
— Да, хубави шеги, да, имате право, красиви Силвио — подзе просякинята. — Ха-ха-ха, весели шеги! Да, вие сте добре надарен. С насилията над нещастните и слабите вие се издигнахте до чин велик капитан, такъв какъвто желаеха вашите ужасни съдии! О, приберете сабята си и не се лютете толкова! Старата Луала не се страхува от вас!
— Проклета вещице! — извика Зиани. — Ще ми кажеш ли най-сетне къде е скривалището на Анунциата.
— Ще ви кажа, хубави Силвио. Приближете се и ще ви го прошепна ниско на ухото, за да не чуе никой друг… Ако желаете да я намерите, търсете я, този е най-добрият съвет, който мога да ви дам.
— Вашите часове са преброени — отговори великият капитан, обхванат от бесен гняв. — Мъките ще изтръгнат едно признание от вас, проклета вещице! Най-ужасната смърт ще бъде награда за твоята дързост.
— Така ли мислите, сеньор — започна тя все със същото спокойствие. — Е добре, аз мисля, че старата Луала, бедната, слаба и изтерзана просякиня ще живее по-дълго от младия богат и угоен велик капитан! Знаете ли какво още мисля? Силвио Зиани ще заплати със срамна смърт за престъпленията си и никой не ще се осмели да убие старата Луала! Не се съмнявам в думите си! Те са самата истина! Задайте ми въпросите, които желаете. Ще ви кажа всичко, което зная!
— Е добре! — започна великият капитан, — какво знаете за Горо, за Пиетро, за Себастияно? Негърът беше ли в Рим или го срещнахте някъде по пътя?
— Аз познавам много добре негъра, този проклет разбойник — отговори тя, — но не съм го срещала.
— Кога се срещнахте и говорихте с Пиетро и Себастияно?
— Има няколко месеца от тогава.
— Истина ли е, че вие сте им дали всичките си сребърни квартини, за да ги подкупите?
— Ха-ха-ха! — смееше се тя. — Те ми взеха моите квартини, моите хубави квартини!
— От вашата ръка ли ги получиха? Оставиха ли се да бъдат подкупени? — попита отново Силвио Зиани.
— Вярвайте ми — отговори тя иронично, — че тия слуги не служат само на вас. Те служат на този, който им плати повече и не се стесняват да вземат пари едновременно от две места. Те получиха от мен квартините и ме оставиха да избягам, те: Пиетро с черната брада и Себастияно!
— Те ще получат наказанието за измамата си — каза Силвио възмутен.
— Да, накажете ги, мой хубави Силвио — каза тя, — накажете ги строго! Негодниците не заслужават друго!
В този момент се почука на килията…
Великият капитан се обърна към вратата и я отвори.
Видя пред себе си Антонио.
— Разсилният от Съвета на тримата! — съобщи последният.
— Идете да търсите просякинята ли? — запита Силвио Зиани.
Маскираният слуга на инквизицията се поклони.
