— Тогава предайте му я — заповяда великият капитан на Антонио.
Великият капитан напусна килията и отиде при дожесата.
Маскираният слуга хвана въжетата на старата Луала и я накара да се изкачи заедно с него до черната стая, където тримата инквизитори се бяха събрали.
Луала не прояви никакъв страх. Тя не поздрави даже могъщите господари на държавата с невидими лица. Гняв и презрение бяха изписани по набръчканото й лице. Сивите й проницателни очи наблюдаваха кървавите съдии.
— Във ваша власт съм! — каза тя, когато слугата се бе отдалечил. — Защо сте изпратили вашите кучета да ме следят? Защото съм слаба и немощна ли? Какво желаете от мен? Говорете.
— Кой ти позволи да говориш с такъв той? — каза главният инквизитор със заплашителен глас.
— Вярвате ли, че ще ме уплашите, вие и вашите маскирани помощници, дон Виторио.
Инквизиторите се спогледаха учудени. Луала забеляза, впечатлението, което нейните енергични думи бяха произвели.
— Какво се учудвате толкова? — продължи тя. — Старата просякиня от площад Сан Марко знае повече, отколкото мислите.
— Мълчи и слушай въпросите, които ще ти бъдат зададени! — каза великият инквизитор, разглеждайки набръчканото и почерняло от слънцето лице на старата просякиня.
— Махнете първо връзките, които стягат ръцете ми! Великият инквизитор позвъни и заповяда на слугата, който влезе, да развърже пленницата.
Щом това бе сторено слугата се отдалечи, а Луала показа на съдиите раните, които въжетата й бяха причинили върху ръцете.
— В момента, когато е паднала главата на монаха и астролога Ауромето, ти си изпуснала един вик — й каза великият инквизитор. — Произнесла си неговото име със силен глас. Какво е означавал този вик?
— Той е имал за цел — отговори Луала, — да ви покаже, че само вие познавате този монах или по- скоро, че има някой, който го познава по-добре от вас!
— Ти си поддържала с него тайни връзки. Какво ти е доверил?
— Че бил слуга на стария дож и нищо повече — отговори просякинята.
— Не крий нищо. По-добре ще бъде за теб, ако ни кажеш всичко, което знаеш — каза инквизиторът Марко.
— Не зная нищо повече за него!
— Ти си избягала с една млада синьората. Знаеш ли нейното име? — попита великият инквизитор.
— Как да не зная името й? Анунциата Фарсети живее при мене дълго време!
— Защо избяга с нея?
— Защото дожът й бе устроил засада.
— Кой ти даде право да действаш по такъв дързък начин?
— Анунциата едва се бе спасила от него, когато отишла да посети гроба на баща си на острова гробище. Тя успяла да се скрие в една гробница.
— В коя гробница?
— Във вашата, Виторио Карманиола!
Главният инквизитор погледна втренчено старата просякиня, която се бе осмелила да произнесе името на един таен съдия.
— Какво казваш, жено? — подзе той. — Тук няма никакъв Виторио Карманиола, старецът, когото ми назова, лежи в палата си. Той е твърде слаб и немощен.
— Зная, познавам го — отговори тя. — Той не обитава палата си през нощта. Виторио Карманиола държи ковчега си готов в своята гробница и младото момиче е намерило вътре убежище. Дожът не можал да я намери в ковчега, където била легнала. Щом преследвачите и се бяха отдалечили, аз я освободих от затвора и.
— Знаеш ли, че тя е омъжена?
— Да, с шамбелана Николо Стено! Вие говорите за омъжване, но знаете също така добре като мене, че тя е била хипнотизирана в момента на церемонията и че нейното омъжване е една безчестна измама!
— Къде се намира тази бегълка, която си приютила? Луала замълча.
— Твоите измами и мълчанието ти ще те отведат в Стаите на истината, жено! — започна великият инквизитор разгневен.
— Ще отида тогава — каза тя със силен глас — за втори път в тия проклети места, където желаете да ме изпратите. Да, вие ме гледате учудени, маскирани палачи! Мислите си, че се страхувам от смъртта, на която можете да ме осъдите? Вярвате ли, че мъките ме плашат? Луала е вкусила от всички радости от вашите стаи за мъчение. Чуйте Луала. Тя ви проклина и ви заявява, че вашият последен час е близък. Смъртта ви заплашва по-скоро, отколкото вие можете да предполагате и вие ще бъдете изправени пред един съд по-могъщ от вашия, този на Бога. Вие сте по-престъпни от разбойниците по пътищата, от убийците и неверните съпрузи. Вие…
— Мълчи, проклета жено! Ти забравяш какво значение имат думите, които произнасяш тук! — извика главният инквизитор, обзет от силен гняв. — Мълчи, ако искаш да избегнеш още бесилката!
— Виторио Карманиола! Запомни моите предсказания, мизерни убиецо! — извика Луала.
Инквизиторите подскочиха от столовете си.
— Да не се подаваме на тия предизвикателства, братя — каза главният инквизитор с важен, но треперещ глас. — Тая жена обижда едно име, но не нас. Да запазим нашето спокойствие.
После той продължи, обръщайки се към Луала:
— Ти назова името на Виторио Карманиола, просякиньо, и го придружи с едно ужасно обвинение за убийство. Изложи ни твоите оплаквания! Съвета на тримата изисква да ни определиш точно обвинението си срещу Виторио Карманиола!
— Ако вие желаете да бъдете истински справедливи, кървави палачи, ако употребите срещу него правосъдието, с което толкова парадирате, вашата задача е тогава да го изпратите на бесилката! Моето проклятие ще го преследва до последния му час и даже след това!
— Твоето оплакване, жено, твоето оплакване?
— Защо да ви разкривам без полза всички мои тайни? — извика просякинята. — Вие вече сте ме осъдили на смърт, понеже казвам истината и защото представлявам народа, който страда. Чувате ли ме? Целият народ на Венеция ви мрази. Никой от нашия град не ще ви дойде на помощ, когато изпаднете в беда! Навсякъде се издигат викове на омраза по ваш адрес. Вие желаете да знаете оплакването ми? Вие ще го узнаете, вие ще го чуете от ешафода, откъдето ще викам така силно, че ще ме чуе целият народ!
Старата просякиня като че ли изведнъж бе станала друга жена. Тя се бе изправила, доколкото й бе възможно и речта й бе станала заплашителна…
Тя продължи:
— Зная много повече, отколкото предполагате. Зная всичко! От ешафода ще извикам такива неща, от които ще ви настръхнат косите. Не мислете, че моите думи ще бъдат като тия на Бертучио, заглушени от биенето на барабаните! Те ще достигнат до всички, обзалагам се с главата си. Ако вие се осмелите да ме отведете до пъна на палача, знайте, че вашата смъртна присъда е подписана!
— Тя е луда! — извика инквизиторът Томасо, кипнал от гняв.
— Даже отровата не ще ви послужи! Познавам вашите подли средства; не ще успеете да ме победите! Познавам ви до дъното на душите ви. Вие можете да отровите водата и хляба, които ми давате, за да задушите зова, който искам да отправя към цял свят; но знайте, че ако ме убиете, вие сте загубени, безвъзвратно загубени!
— Имайте милост към нея, уважаеми брате — каза великият инквизитор, който едва сдържаше гнева си. — Виждате добре, че тази нещастница е загубила разума си. Ще се опитам още веднъж, употребявайки кротост, да изкопча от нея няколко свестни думи. Кажи ни своето име, просякиньо?
— Вие желаете да знаете моето име — каза тя. — Ако ви кажа, ще потреперите от ужас!
— Жено — изрече великият инквизитор, — не подлагай по-дълго време нашето търпение на изпитание. Как се наричаш?
Старата просякиня хвърли към съдията, който се бе надигнал като за да я наплаши, един поглед, пълен с омраза.
