Когато привърши инспекцията си той се завърна към Рио дел Понте, на известно разстояние от който се издигаше вилата на дожа.
Той нададе на два пъти пронизителен вик, подобен на този, който надават младите кукумявки през нощта. После изтегли лодката до брега на канала и изчезна.
Нищо вече не смущаваше този див и мрачен пейзаж. Вълните пееха монотонната си песен и се плъзгаха по песъчливия бряг.
Часовникът на Сан Марко отзвъни единадесет удара.
В този момент една от големите държавни гондоли, управлявана от четирима гребци, се приближи до стъпалата на Пиацета.
Щом гондолата пристигна, появи се шамбеланът Николо Стено. Той влезе в лодката и спусна от всяка страна плътните завеси.
Почти едновременно един благородник, загърнат в широка черна мантия, заслиза по стъпалата на кея. За да не го познаят, той бе смъкнал върху лицето си своята шапка, украсена с тъмни пера, и влезе в гондолата, без да произнесе нещо или да поздрави.
Гребците знаеха сега, че дожът щеше да направи едно нощно пътуване, но не знаеха още целта му. Те бяха свикнали с подобни тайни екскурзии и не проявяваха ни най-малко учудване.
Когато Луиджи зае място под балдахина, той направи знак на шамбелана, който бе седнал отстрани, и Николо Стено заповяда на гондолиерите да гребат към Гвидека и Рио дел Понте.
Осемте гребла ритмично зацепиха водите и гондолата се понесе величествено върху водите.
Дожът, винаги мълчалив и намръщен, седеше неподвижен на скамейката си. Шамбеланът се навеждаше вън от балдахина, наблюдавайки хода на лодката.
След половин час гондолата пристигна до остров Гвидека и бе спряна до една малка каменна стълба. От тия влажни стъпала, непрекъснато мити от вълните, една великолепна алея водеше към замъка. От двете страни на алеята се простираха градини, които през лятото представляваха една екзотична панорама е разнообразните си цветя.
Луиджи поръча на шамбелана да му даде ключовете на вилата и да чака в гондолата.
Последният изпълни заповедта, без да каже пито дума, макар че беше твърде учуден, че господарят му не желае да го придружи, както изискваше етикетът.
Луиджи слезе от лодката и се отдалечи сам. Николо Стено не можеше да разбере поведението на дожа.
— Може би — си каза той, — се касае за някоя любовна авантюра, мистериозна и забавна едновременно, може би дожът бе избрал самотата на този палат, за да определи среща на някоя красива сеньора?
И така, шамбеланът, удобно седнал в лодката, реши да чака, додето се завърне господарят му. От своя страна четиримата гондолиери си легнаха, за да си починат.
Дожът достигна най-после до края на голямата алея, приближи се до мраморните колони, които украсяваха входа на палата, изкачи се но стъпалата на перона и извади от джоба си ключовете, за да отвори голямата и тежка врата.
Катерина му бе загатнала, с ловки думи, че за да се убеди дали предсказанието е истинско, трябва да отиде сам и да следва точно указанията на астролога.
Но дожът бе неспокоен. Той едва сдържаше страха си и нетърпението, което се увеличаваше, колкото се приближаваше до уречения час. Дожът стисна дръжката на сабята, готов да си послужи с нея, за да провери истинността на провидението.
Луиджи отвори тежката врата. Пред него се простираше една широка зала, от която коридори и стълби водеха към апартаментите на замъка.
Дълбока тишина цареше в широкия вестибюл, чийто таван бе в сводеста форма.
Луиджи пристъпи напред. Стъпките му отекваха с глух и зловещ шум върху плочите. Той тръгна по една галерия, която водеше към апартаментите, в които обикновено живееше през лятото. Познаваше всяка мебел, всеки предмет. Знаеше също къде се намират свещите, обаче, въпреки цялата си смелост, гой се чувствуваше сигурен в тази непроницаема тъмнина.
Най-сетне стигна до края на коридора, опита една след друга няколко врати, после се спря пред една от тях. Извади втория от ключовете, които му бе дал шамбеланът, и отвори мистериозната врата.
Намери се в един голям салон, затворен от всички страни със завеси и напълно тъмен. Тази стая бе изпълнена с тежък прашен въздух. Един килим покриваше паркета и заглушаваше стъпките.
Един тоалетен кабинет се намираше до салона. Луиджи намери там това, което му бе нужно за неговия опит, а именно, едно, огниво. Апаратът, поставен до другите статуетки на масата, представляваше един монах с протегната ръка.
Камъкът, който произвеждаше огъня, бе невидим. Едно копче позволяваше само с едно просто натискане да се възпламени праханта от искрите.
Луиджи си послужи с апарата, за да запали две восъчни свещи, които се намираха върху малкото шкафче.
Дожът се почувствува сигурен при тая спокойна светлина, която къпеше кабинета.
Констатира, че всичко е на мястото си… В този момент чу да удря дванадесет часа.
Луиджи взе по един свещник във всяка ръка и проникна в съседния салон, където едно голямо огледало висеше на стената между два прозореца и се намираше точно срещу входната врата.
Внезапно той се спря. Размисли колко неразумно бе постъпил, че не бе взел със себе си няколко въоръжени слуги. Чувствуваше по интуиция, че нещо мистериозно ще се случи.
После той избухна в силен смях.
— Ти си неразумен! — си каза той на себе си и в същото време бледото му лице, обкръжено с червена брада, прие едно противно изражение. — Нали обеща на Катерина, която не скриваше иронията си, да се появиш пред огледалото без колебание, за да се убедиш дали това предсказание не е като другите, една измама, една химера. И сега ти се колебаеш?
Луиджи отново избухна в смях, като че ли да си вдъхне смелост.
Никого нямаше наоколо. Дожът разгледа ъглите на голямата стая, за да се увери, че никой не го следи, но не откри нищо.
Тогава се отправи към огледалото…
Гледката, всред това дълбоко мълчание, през нощта, чиято тъмнина бе пронизана от светлината на два свещника, бе ужасна… Дожът сам бе обладан от страх и неговото лице бе станало още по-бледо.
Той бе сам, но му се струваше, че пред него в огледалото стои един друг образ, а не неговият. За трети път той започна да се смее.
Образът от огледалото започна също да се смее…
Това бе ужасно. Луиджи желаеше да тури най-сетне край на това непоносимо положение. Но трябваше още да произнесе името си с висок глас три пъти, за да завърши неприятният опит.
— Луиджи Гримани! — извика той и думите прокънтяха зловещо в големия салон.
— Луиджи Гримани! — произнесе за втори път дожът с очи, страшно устремени в огледалото.
Най-сетне за трети път се разнесе името „Луиджи Гримани!“
В този момент дожът отвърна очи от собствения си образ, Изпусна вик на ужас и се залюля: зад него, в дъното на залата, вратата се бе отворила и един човешки силует се бе появил!
При светлината на факлите, които държеше в треперещите си ръце, той видя как със спокойни стъпки видението се приближаваше.
Килимът задушаваше шума от стъпките на видението и то изглеждаше като един ангел отмъстител, който се приближаваше до един престъпник, под формата на страшен призрак.
Луиджи различи тогава ясно високата и снажна фигура на един младеж, който пристъпвате с гола глава, чиито къдрици разпръснато се спускаха върху челото му и който носеше черна мантия.
— Марино Маринели!… — изпъшка дожът, побледнял от ужас.
Когато тия думи се изтръгнаха от гърдите му, той изтърва свещниците, които държеше в ръцете си, и победен от ужаса, се залюля и припадна…
