вратите, където се намираха много ханища. Един щастлив случай ни помогна още същата вечер да намерим кръчмата, където те бяха наели една малка стая. Един шведски войник ги бе довел дотам и ние узнахме от него това, което желаехме да знаем.
— Този хан да не е бил снабден също с подземен тунел? — попита Зиани, разтревожен.
— Ние също се настанихме там и не жалехме зекините, за да подкупим кръчмаря.
— Това е добре. Но защо не сте използували момента, когато двете жени са били почти във ваша власт?
— Хм! — произнесе Антонио. — Работата беше твърде деликатна. Не можехме да направим друго, освен да се колебаем: знаете, че по това време венецианците не се ползуваха със симпатии в Рим. Ние нямахме у нас никакъв документ, който да ни позволява да арестуваме двете бегълки. Не можехме да действаме открито със сила. Но тоя път те не можеха да ни избягат. Останахме в хана и наблюдавахме денем и нощем стаята, където просякинята и красивата синьората се бяха окопали.
— Как? Какво искаш да кажеш с тия думи? — запита Зиани учуден.
Антонио подзе:
— Нощем те се затваряха херметически в стаята си, а денем не ни изпущаха из очите си. Да очакваме още бе напразно и една вечер решихме да влезем през вратата в жилището им. Щяхме насила да ги измъкнем оттам.
— Ето това е добре! — потвърди Зиани. — Възхвалявам вашето решение.
— Този опит коства живота на Франциско, господарю — каза Антонио.
— Възможно ли е? Ти ми говори по-рано за негъра — подзе великият капитан. — Има ли някаква връзка между присъствието на последния и смъртта на твоя другар?
— Господарю — подзе полицаят, — залагам главата си, че негърът ни е следвал от страх да не заловим двете жени преди неговото пристигане.
— Разбирам — каза Зиани. — Това е било въпрос на чисто съперничество. Може би той е успял да залови Анунциата?
— Не вярвам, господарю — подзе Антонио. — Във всеки случай камата ми е наострена. Тежко му, ако намеря доказателство, че той е авторът на това престъпление.
— Защо нямаш вече това доказателство? — попита Зиани учуден.
— Нощта беше паднала — започна полицаят. — Ние искахме да използуваме тъмнината и да свършим работата си преди сутринта. Вечерта прекарахме на верандата и като се посъветвахме, случаят реши щото Франциско да поеме мъчната работа…
— Каква мъчна работа? — попита великият капитан.
— Моят другар — обясни Антонио, — трябваше да се изкачи по една стълба и да проникне през прозореца в стаята. В това време аз трябваше да мина през вътрешността на хана и да застана пред вратата на стаичката. Щом влезе Франциско щеше да ме повика и ние щяхме да заловим и вържем двете жени и да ги пренесем вън от хана…
— Защо не изпълнихте този смел план? — прекъсна го Зиани.
— Полунощ вече бе настъпила. Всички спяха в кръчмата, намираща се накрая на една пуста улица. Ние пристъпихме към работа. Франциско бе твърде весел. Аз го посъветвах да опре стълбата на стената на конюшнята, оттам да премине на верандата и да се качи до прозореца. Той взе стълбата… Какво се е случило после? За това не мога да си дам сметка, господарю. Отидох на поста си, тъкмо бях на горната част на вътрешната тясна стълба, когато изведнъж чух един гърмеж. Потреперих, че е пристигнал някой патрул от папски войници или неколцина полицаи. В същия момент чух как кръчмарят грубо питаше какво се е случило. После, този, който е дошъл да застреля Франциско, отговори: „Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел“!
— Позна ли гласа? — прекъсна го Зиани заинтересован.
— Не, господарю — отговори Антонио. — Повярвах, че полицията на папата е разкрила нашия план й че аз също се намирам в голяма опасност. Втурнах се навън и успях да напусна хана, без да бъда забелязан…
— Как? — извика Зиани разсърден. — Ти си се спасил, страхливецо, уплашен от един пушечен гърмеж, без да видиш поне кой стреля? Нима друг път не си усещал миризмата на барута?
— Господарю, жестокият край на Франциско ме накара да загубя хладнокръвието си. Ако бях знаел, както узнах на сутринта, че един негър бил авторът, но през нощта…
— И ти твърдиш сега, че този негър е Горо, като че ли няма други негри на земята?
— Давам ви думата си, господарю! — отговори Антонио. — Той е бил Горо! Обаче, не можах да го видя, понеже бях избягал.
— И къде избяга?
— Толкова далече, колкото опасността ми повеляваше, господарю! Изтичах по пътя и стигнах в близката малка горичка. Бях застанал зад един храсталак, когато мина старата просякиня. Аз скочих, хванах я за гърлото и…
— … си спечелил една лека и незаслужена победа — добави иронично капитанът на карабинерите.
— Господарят се лъже! — извика гордо полицаят. — Тя се защищаваше и ми оказа небивала съпротива. Погледнете подутото ми око. Вярвам, че тази стара вещица ми остави един белег за цял живот. Но аз й отмъстих и й нанесох по главата такъв силен удар, че тя падна на земята примряла и аз можех да я вържа. Привързах я о едно дърво, което се намираше настрана от пътя, после се завърнах в хана.
Зиани, развеселен от наивния разказ на Антонио, не можа да сдържи една иронична усмивка.
— Когато тя се съвзела — продължи полицаят, — и се видяла привързана о дървото, започнала да вика отчаяно, но виковете й се загубили всред мълчанието на гората. Върнах се и я намерих на същото място.
— Защо си се връщал в хана? — попита Зиани. — Какво си правил там?
— Констатирах — отговори Антонио, — че Франциско е ударен с един куршум в главата. Узнах също, че негърът е напуснал бързо кръчмата, придружен от младата сеньорита и старата просякиня.
— И не откри ли убежището на Анунциата? — каза Силвио Зиани.
— Не, господарю — отговори полицаят. — Мисля, че просякинята е напуснала младото момиче, за да отиде в града. Тя е била заслепена от блясъка на богатството на мистериозния граф Санта Рока, галеното дете на римския народ.
— Какво направи с твоята пленница? — прекъсна го капитанът на карабинерите.
— Нека господарят благоволи да ме последва — отговори почтително Антонио. — Ще го отведа в килията на Луала. Тя е много отпаднала от принудителното пътуване, което трябваше да направи. Страхувах се да не умре по пътя, но тя понесе всичко. Старата вещица е корава като камък!
— Напрани ли вече някое признание? — попита Силвио Зиани.
— Опитах се с го пъти да я разпитвам — започна Антонио. — Не можах да изтръгна никакъв отговор. Тя повтаряше непрекъснато: „Да бъде благословено небето! Моето съкровище успя да избяга от тия чудовища!“ Тя викаше да я отведа пред. Съвета на тримата и не преставаше да отправя закани срещу знатните лица на Венеция.
— Желанието й ще бъде изпълнено през една от следните нощи — отговори Силвио Зиани. — Отведи ме при нея. Трябва да я поставим в някоя клетка!
Катерина бе узнала от Силвио Зиани всички подробности по арестуването на Луала. Капитанът на карабинерите съобщи на сестра си и подозренията, които му вдъхваше негърът. Той я попита каква нужда е имало да го взема на служба, но горделивата Катерина му отговаряше уклончиво и с премълчаване, че той бе обхванат от недоверие и започна да гради разни хипотези.
Изглеждаше, че тя преследва някои собствени цели. Великият капитан се въздържа да й задава повече въпроси.
— Негърът — ми каза той — ще ми издаде тайната…
Една вечер, няколко дни след това, Горо се появи внезапно в палата на дожовете. Той се запъти веднага към апартамента на дожесата. Попска да бъде въведен. Една камериерка, която бе довереница на
