— Ти пробуждаш в мене мисли — каза тя, — които са висше предателство! Мислиш ли да ме направиш твоя съучастница?
— За нищо на света, никога, милостива господарке, понеже Горо не се чувства сам виновен! Той само докладва думите на бившия си господар, който носи само отговорността. Ако Горо не се нрави на Нейно Величество, защо го е повикала! Горо е послушен и знае да мълчи.
Дожесата не каза нищо. Тя остана неподвижна, със замислен поглед, като че ли в нея се разиграваше ужасна борба. Трябваше ли да остане горда пред негъра? Катерина бе обичала дълги години незаконнородения и тази любов се бе превърнала в страшна омраза, когато той я бе отблъснал и пренебрегнал.
Този чер роб бе дошъл внезапно да разбуди нейната страст, когато се бе ангажирала завинаги с Луиджи.
Горо разбра какво страдание измъчва дожесата. Той се приближи до нея.
— Какво би казала Нейно Величество — въздъхна той, — ако Марино Маринели… — и негърът погледна наоколо с неспокоен поглед, — се появи внезапно тук, във Венеция, тайно, и дойде пред Нейно Величество?
— Какво приказваш, негре?
— Горо иска да каже… той не знае повече, Ваше Величество!
— Ти знаеш значи, че Марино е още жив?
— Горо знае само, че когато той живееше, го видя за последен път. Горо не знае повече.
— Тогава какво означава твоят въпрос?
— Ако е истина, че Марино живее още, това е едно предложение, нищо повече и внезапно се появи пред Нейно Величество, може би маскиран…
— Ти си опасен човек, негре!
— О, това е само предположение, Горо го повтаря, милостива господарке! — отговори негърът, смеейки се. — Ако през време на карнавала, например, на някой маскиран бал, незаконнороденият се покаже внезапно пред очите на Нейно Величество, той ще бъде там за нея и ще й даде случай да се обяснят! Нейно Величество вижда, че Горо не е някакъв идолопоклонник, така подъл като другите негови сънародници от Тунис, като Хасан при стария Карманиола или Сазин, роба на Данколо, които знаят да служат само на омразата. Той може да служи и на любовта, а това е една деликатна работа.
— Говори, негре — прекъсна го дожесата. — Ти ме забавляваш!
— Е, добре — подзе той. — Да служиш на любовта е мъчно, понеже сърцата на жените са неразгадаеми и капризни. На Горо му е десет пъти по-приятно да служи на един мъж, отколкото на една жена, макар този мъж да е страшен като великия капитан!
— Ти си откровен, негре! — каза дожесата, усмихвайки се.
— Това е едно качество, което не е присъщо на всички от расата на Горо. Горо предпочита — подзе той — да служи на един мъж; понеже в края на третия ден той ще го познава до дъното. Той знае какво трябва да прави. Няма нужда да очаква заповедите му; той ги предугажда. Напротив, жените откриват на сутринта това, което са обожавали вечерта, намразват внезапно предмета на своята любов.
— Твоята философия е може би добра — каза дожесата, — но защо ми е този дълъг разказ!
— Той е без значение за Нейно Величество — отговори важно Горо. — Всичко е добре. Милостивата господарка обича незаконнородения. Морета и планини ги разделят един от друг.
— И твоето известие — подзе тя — пристига твърде късно, повтарям ти го!
— Може би има още време — каза лукаво Горо.
— Твърде късно е да се служи на любовта. Също, твърде късно е и да се служи на омразата — отговори тя.
— Проклятие! — извика тогава Горо.
— Да, негре — подзе Катерина. — Старата просякиня и Анунциата са от няколко дни вече следени от други шпиони!
— Какво казва милостивата господарка? — запита трескаво Горо. — Те били открити вече? Горо понася всичко, освен едно нещо: когато започнат да му поставят пречки на пътя! Други шпиони, каза Нейно Величество? Тогава значи в палата на дожовете има други, които са по-способни от Горо? Е добре, това не се харесва на Горо. Това не е открита игра. Ако е късно Горо да служи на омразата, той ще служи на любовта! Ако Горо не успее, тогава ще разбере добре, че не му остава друго освен да се удави… Обаче, господарке, Горо желае да постави още един въпрос. Кои са тези юнаци?
— Антонио и Франциско, шпионите на инквизицията!
— Те са приятели на Горо! — извика негърът въодушевен. — Горо ще отиде да им помогне, ще улесни тяхната работа и ще докаже на Нейно Величество, че Горо не е говедо! Нека Нейно Величество даде своята заповед Горо ще служи!
— Вярвам, че знаеш да проследиш една диря? — каза дожесата.
— Нейно Величество се съмнява, че Марино е жив — подзе той. — Трябва да се установи преди всичко дали той е в Тулон, на галерите!
— Обещаваш ли да побързаш?
— Горо чака с нетърпение желанието на Нейно Величество! Горо ще замине още тази нощ за далечно пътешествие.
— Купувай по пътя конете, които ти трябват. Ще заплатя десеторно разноските ти!
— Благодаря, много благодаря — отговори Горо. — Мъдро е да служиш на първенците на една държава. Те плащат добре за вършените услуги. Нейно Величество може да има пълно доверие в Горо — каза негърът.
При тия думи той се поклони ниско и излезе бързо от апартамента.
— Ако е жив още! — въздъхна дожесата, — ако думите на Горо се осъществят! Ще бъда способна да изтровя цяла Венеция, за да го притежавам…
2. Шпионите на инквизицията
Анунциата, която отчаяно вика след екипажа, в който бе забелязала своя годеник, като компаньон на хубавата римлянка, остана неподвижна на мястото си, неспособна да вземе някакво решение.
Марино бе забравил Анунциата, чиято любов я бе докарала чак в Рим.
Старата просякиня я изтегли от мъчителното й вцепенение и я хвана под ръка, за да напуснат Корзо и да избягат от шпионите, които бе забелязала отдалеч.
— Видяхте ли Марино? — попита Анунциата.
— Това не беше той. Народът акламираше граф Санта Рока, мое съкровище — отговори старата жена.
— Тогава Марино е станал граф. Заклевам ви се — каза енергично Анунциата, — че го познах. Ако моите очи са ме измамили, моето сърце не може да ме излъже!
— Това е чудно, твърде чудно — промълви старата просякиня. — Коя ли може да бъде тази знатна дама? Къде можем да намерим Марино и да му говорим?
— Уви! — въздъхна тъжно Анунциата.
— Почакай! — каза Луала. — Ние скоро ще се успокоим. При тия думи тя се обърна към двама папски лакеи, които се разхождаха заедно с две жени, и които бяха аплодирали при минаването на колата.
— Една дума сеньори — ги запита тя смело, — само една дума! Кой е този, когото акламирахте?
— Вижда се, че пристигате от далеч — отговори иронично един от двамата мъже. — Това е граф Санта Рока, баснословно богат сеньор, който подпомага пострадалия народ и поради това е станал любимец на папата!
— Какво казвате? — отвърна Луала, а Анунциата бе сключила ръцете си и жадно слушаше. — А коя е красивата дама, седнала в колата до графа? — попита просякинята.
— Това е синьората Мадлена Боргез. Племенницата на папата — беше отговорът.
— Племенницата на папата! — отговори, смеейки се старата просякиня. — Я гледай, какво нещо!
— Сеньоритата е достойна за графа — подзе човекът, — понеже, като него, е справедлива и добра и помага на бедните.
