Анунциата побледня и потрепери при тия думи.
— О, толкова скоро да бъдат заедно? — запита старицата, хващайки Анунциата за ръката. — Това може би е приятелство или едно висше уважение.
Слугата от Ватикана отправи върху просякинята един въпросителен поглед, като че ли си мислеше, че се касае за някоя шега.
— Той даже вече живее в палата Боргез — каза той, отдалечавайки се със своя другар.
— Сега ние знаем всичко, каквото ни трябваше — промърмори старицата, оставайки за момент на мястото си.
През това време Анунциата, обзета от дълбока скръб, скри лице в ръцете си и заплака.
— Успокой се, мое дете, не се натъжавай — й каза Луала. — Още нищо не е загубено. Не трябва да се вярва всичко, което казват хората. Кой знае как твоят Марино се е заплел с римската аристократка? Да тръгнем бързо по тази тясна улица и да се завърнем в хана.
Анунциата не изпълни веднага съвета на Луала. Тя поиска още веднъж да погледне великодушния изглед на Корзо, надявайки се да види тоя, който бе изчезнал за дълго време от нейните очи.
— Света Богородице! — произнесе тя внезапно с полузадушен вик, — имай милост! Шпионите ни забелязаха. Виждам Антонио да ни показва с пръст на своя другар.
Старата просякиня хвърли поглед към направлението, което й сочеше Анунциата.
— Да бягаме — каза тя, — бързо да бягаме. Те не могат да ни последват. Тълпата ни дели от тях и им пречи да напреднат.
Луала повлече Анунциата след себе си. Двете жени се отправиха по една тясна пресечна уличка, после завиха в една втора и изчезнаха от погледите на своите преследвачи.
Те бяха заплашвани от голяма опасност, понеже двамата полицаи, които ги бяха преследвали от Брандоло дотук, знаеха сигурно, че те диреха убежище в Рим.
За щастие на двете бегълки, слънцето клонеше към залеза си; нощта можеше да ги покровителствува с тъмнината си.
Те преминаха бързо множество пусти и тесни улички.
Те попитаха за пътя към Неаполитанския хан, където се бяха установили и който се намираше до една от далечните врати на града.
Най-после двете жени намериха един любезен войник швейцарец, който ги покани да ги придружи до своята кръчма да пият малко вино и да разкажат историята си.
Тъкмо това трябваше на Луала.
Тя използва разговорливостта на войника, за да го накара да опише палата Боргез и събра всички желани сведения.
Най-сетне те достигнаха до своя хан, пред който се намираше веранда, покрита с бръшлян.
Кръчмарят беше приготвил за двете жени една малка стая под покрива, понеже стаите на първия и втория етаж бяха заети от римски селяни, които съставляваха обикновената му клиентела. Той не можеше, даже и да имаше достатъчно място, да предложи на двете жени да живеят в средата на тия хора.
Множество от тия селяни, които носеха широки изтрити мантии, големи плъстени шапки, нахлупени над лицата им, и кожени цървули, бяха още под верандата и пиеха вино, с каквото ги обслужваше ханджията.
Повечето от тия хора преминаваха живота си върху кон, пазейки стада говеда или коне. Техните разговори бяха бурни.
Щом стигнаха до кръчмата, двете жени благодариха на войника, че бе ги придружил и се изкачиха по малката стълба, която водеше към тайната стаичка под покрива. През това време войникът влезе в предната зала, поръча си вино и се намеси в разговорите на селяните.
Анунциата бе духом съкрушена. Тя чувствуваше, че сърцето й се свива болно. Сломена от умора, тя се отпусна върху леглото от морски водорасли, поставено край стената на стаичката.
Стаята бе снабдена с едно правоъгълно отвърстие, подобно на прозорец. Последното бе към верандата и през него се чуваха смеховете и разговорите на пиещите.
— Долу се забавляват и весело чукат чашите — промълви старата просякиня, палейки една малка глинена лампа. — Тук, напротив, царува тъга и скръб.
Стаята, ниска и тясна, имаше мизерен вид. Мебелировката се състоеше само от една малка маса, два разкривени стола и едно легло, поставено на земята. Няколко стари икони висяха на стените.
Вратата, грубо издялана, водеше към един коридор, който завършваше със стръмна и тясна стълба.
Старата просякиня взе една зекина от още пълната кесия, която й бе дал Горо, напусна стаята и слезе долу. Завърна се, носейки шише вино и някои продукти. Тя не престана да подканва Анунциата, докато последната не се съгласи да сподели с нея храната.
Внезапно, когато двете жени се бяха настанили под бледата светлина на малката лампа, два гласа проникнаха през отворения прозорец, идейки отдолу.
Анунциата потрепери, Луала изтърва лъжицата си, която поднасяше към устата си, стана, приближи се тихо до прозореца и подаде главата си навън, за да се увери дали не се е излъгала и дали тия два гласа са някои чужденци или на двамата шпиони.
— Света Богородице! — произнесе тя. — Ние сме загубени. Те са намерили следите ни!
Луала си издърпа главата назад и остана за момент нерешителна.
— Войникът ще им каже — произнесе тя, — че една стара просякиня и едно младо момиче са влезли в кръчмата. Тогава те ще се опитат да ни заловят…
— Успокой се, мое съкровище — каза тя на Анунциата, която бе много уплашена. — В Рим има закони, които ще ни закрилят. Те нямат право да ни изтръгнат от нашата стаичка насила!
Като помълча малко, Луала продължи с тъжен глас:
— За нещастие, ние сме пленници в тази проклета кръчма. Само един щастлив случай би могъл да ни спаси! Понеже те ни следят и дебнат момента, когато ще напуснем кръчмата, за да се справят с нас.
— Вие мислите, значи, добра Луала — каза младото момиче, — че никой не може да ни нападне в тази стая?
— Те не ще се осмелят, Анунциата — отговори старата, — понеже ние ще викаме за помощ и войниците на папата ще ги заловят като бандити! Не, те не ще се осмелят. Ах, ако можем през следващите дни да потърсим някой начин, за да им убегнем и да потърсим твоя Марино!
— Той ще ни закриля — каза младото момиче. — Ох, как бих искала да узная, дали ме обича още!
— Сигурно ще ни се представи случай, мое съкровище — каза Луала. — Двамата негодници трябва да бдят денем и нощем, те ще се уморят и ще отслабят своята наблюдателност, а тогава ние ще се възползуваме да изтърчим в палата Боргез, където твоят Марино ще ни освободи от всяка грижа.
— Сложете желязото на вратата! — каза Анунциата с безпокойство.
— Успокой се, Анунциата. Храбри хора не липсват в къщата, те ще ни закрилят. Спи, отпочини си! Момичето я послуша.
— Света Богородица да ни закриля! Наспете се и вие — каза тя на покровителката си.
Старата просякиня затвори грижливо вратата и угаси лампата. После тя си легна не толкова с намерение да спи, а повече да успокои момичето. Щом последното заспа дълбоко, тя стана и се ослуша.
Шумните разговори и шегите бяха престанали в хана.
Обаче, стори й се, че различава в тишината лекия шепот на двама души, които разговаряха с нисък глас.
Луала знаеше, че вратите и разните изходи на хана не бяха затворени и че през тях може да се мине във всяко време. Мисълта за двамата шпиони не я напущаше.
Тя търси трескаво някое място за бягство. Внезапно й се стори, че малката стълба скърца. Това не бе въображение: сигурно някой се изкачваше. Чуваше го как пристъпя по дървените стъпала.
Анунциата спеше дълбоко, незнаеща за опасността.
Луала се вдигна безшумно, готова да вика за помощ, да разбуди цялата къща при нужда.
Ясно различи стъпките на двама души, приближаващи се с вълчи стъпки и говорещи тихо.
Най-сетне те достигнаха до вратата на стаята. Почукаха. Не знаеха точно в коя стая се намираха тия, които търсеха.
