Вратата, противно на техните очаквания, не се отвори. Те си прошепнаха няколко думи, като че ли се съветваха, и се опитаха наново да отворят вратата.
Луала се приготви… Без съмнение двамата шпиони искаха да си пробият път насила. Тя щеше да изпусне страшен вик.
Но скоро разбра, че те промениха тактиката си и слязоха обратно по старата стълба, предпочитайки да дочакат някой по-удобен случай.
Часовете минаваха. Зората вече се пукаше и ханът бе почнал да се съживява, когато старата просякиня заспа.
През деня Луала и Анунциата не напуснаха кръчмата. Просякинята предложи да се смесят с тълпата, която пълнеше долната зала, да се измъкнат крадешком на улицата и да се доберат незабелязано до палата Боргез.
Но Анунциата не се съгласи с този проект.
— Да почакаме няколко дни — каза тя, — може би двамата шпиони ще се отдалечат, без да ни сторят нещо.
Но дните и нощите минаваха, все изпълнени със страх и без надежда. Всяка вечер старата просякиня забелязваше единия или другия от двамата полицаи, заставащ на стража под верандата.
Тя събра най-сетне смелостта си и слезе при собственика на кръчмата, за да го замоли за помощ и закрила.
— Вие си въобразявате, бабо — отговори й последният. — Тия двама чужденци няма защо да ви преследват. Или може би случайно имате нещо на съвестта си.
Луала разбра, че Антонио и Франциско бяха добри клиенти, които ханджията предпочиташе пред бедните жени.
Трябваше да се вземе някое решение. Ако бегълките останеха дълго време в тази кръчма, сигурно щяха да станат плячка на двамата полицаи. Последните можеха да използуват някоя спокойна нощ, когато посетителите на кръчмата бъдат по-малобройни, за да подкупят кръчмаря и да отведат насилствено двете жени.
Те нямаха спокоен сън. Скачаха при най-малкия шум. Време беше да се тури край на теглата им.
Една вечер, когато Луала стоеше на прозореца на стаичката, чу няколко селяни да разговарят помежду си и да решават да отидат заедно из града на сутринта.
Бедната жена не желаеше да пропусне този случай, без да го използува. Съобщи на Анунциата това, което беше чула, и слезе на верандата.
Видя селяните, седнали настрана, пред кани, пълни с вино, а на друга страна забеляза двамата шпиони на инквизицията, които си зашепнаха, обръщайки погледи към нея.
Старата Луала се престори, че не вижда Антонио и Франциско, отправи се към другите хора и ги запита не възнамеряват ли да направят на другия ден една обща разходка в града.
Двамата шпиони се смееха настрана и се опитваха да направят старата просякиня смешна пред селяните. Но последните, напротив, й отговориха, че може да дойде с тях с пълна сигурност.
Луала можеше да им поиска веднага закрила, но тя се сдържа, страхувайки се Да не предизвика караница.
Когато се приготви да влезе в хана, тя хвърли поглед към големия път, който се простираше под маслиновите дървета. Тъмнината още не бе пълна и на нея й се стори, че една човешка сянка се движи от едно дърво до друго, криейки се зад тях.
Стори й се, че позна Горо… обаче, нали той се бе върнал във Венеция. Не можеше да дойде тук така скоро. Тя погледна още веднъж, но не видя нищо. Сянката бе изчезнала.
Когато се прибра в стаичката, тя разказа на Анунциата това, което бе видяла. Младото момиче също беше забелязало един странен силует, тичащ под дърветата, но спущащата се тъмнина й бе попречила да различи мистериозната личност.
Луала съобщи на другарката си това, което бе решено, и бедната започна да се надява.
Малко по малко долу в кръчмата настъпи мълчание.
Селяните се прибраха в стаите и си легнаха. Двамата шпиони сигурно също се бяха прибрали в тяхната стая; кръчмарят също. На верандата една слугиня бързаше да разчисти.
Анунциата, изморила се да гледа през прозореца, се отпусна върху леглото. Мълчание царуваше в малката стая и луната осветяваше с жив блясък бедната й вътрешност.
Луала, която винаги беше нащрек, едва бе поспала един час, когато се събуди и скочи. Чула бе един лек шум, нещо като скърцане.
Ослуша се.
Анунциата още спеше. Не бе усетила нищо. Може би Луала се е измамила?
Не, нейният слух не бе я излъгал. Тя чу отново същия шум. Този път можа да — установи, че идеше откъм вратата.
Веднага й се стори, че се поставя стълба върху стената. Не можеше вече да се съмнява… Една ужасна мисъл я обхвана.
Беше около един часа сутринта. Всичко почиваше наоколо. Шпионите на инквизицията, знаейки че двете жени на сутринта ще тръгнат за Рим с групата селяни, бяха избрали тази нощ, за да нанесат удара и да прибавят две нови жертви към дългия списък на ужасния съд.
Негодниците бяха съставили добре своя план. Единият трябваше да застане пред вътрешната врата на стаичката. Другият трябваше да проникне вътре през прозореца откъм верандата. Така двете жени щяха ла бъдат изненадани във време на съня им и вързани преди да повикат за помощ.
За да разбере какво става, Луала се наведе предпазливо през прозореца.
Тя щеше да изпусне вик на ужас, но се въздържа. Един от шпионите се изкачваше върху покрива на верандата, посредством една стълба, която бе прикрепил към стената. Позна, че този човек бе Франциско.
Шпионинът, чието внимание бе заето с безшумното изкачване, не забеляза главата на старата просякиня на прозореца.
— Ние сме загубени! — извика младото момиче.
Внезапно един гърмеж се разнесе навън. Един глух вик последва и Франциско полетя в празното пространство, а в двора на кръчмата се повдигна голям шум.
Анунциата, уплашена, се притисна до старата просякиня…
В този момент собственикът на хана се развика, разгневен, че го смущават в съня му.
— Ей! Какво е това? — попита той грубо.
— Нищо — отговори един глас отдолу. — Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел!
— Това е Горо! Познах гласа на Горо — въздъхна Анунциата, съвземайки се.
3. Луиджи и огледалото
Изтекоха много седмици от момента, когато Горо бе напуснал будоара на дожесата, за да отиде в Тулон.
Наближаваше времето, когато Венеция щеше да отпразнува своя весел карнавал, където бедните се забавляваха също като богатите, където старите се приравняваха с младите.
Карнавалът и празникът на Св. Марко бяха двата най-големи, двата най-хубави празника на Венеция. През тия дни мнозина пръскаха за няколко часа парите, събрани много седмици, а може би и месеци.
Най-големи волности, развратни сцени и други безсрамия биваха търпени. Организираха се народни кавалкади. Великолепният площад Сан Марко се превръщаше в голяма празнична зала, където всички класи на обществото се забавляваха. Виждаха се просяци, дегизирани като патриции и сенатори, които пък се маскираха като хора от народа.
В тая седмица работните домакини даваха на своите съпрузи, братя или приятели превъзходни карнавални костюми, шити и работени при светлината на лампата през дългите декемврийски и януарски вечери.
Една вечер, малко след Коледа, един слуга съобщи на великия капитан, който се разхождаше край
