своите полицаи в голямата чакалня на палата на дожовете, че шпионинът Антонио е избягал в този момент от съда на инквизицията и иска да говори със Силвио Зиани.
— Антонио е сам? — запита великият капитан учуден и влезе в специалната стая, която се намираше до чакалнята. — Кажете му да дойде! — заповяда той.
Щом шпионинът влезе в стаята, поклони се пред могъщия Силвио Зиани, после застана близо до вратата и заочаква своя началник да му постави въпроси.
— Представи ли се вече на Съвета на тримата? — го запита Зиани.
— Пристигнах във Венеция преди един час, господарю! Първо ви търсих навсякъде из палата и като не ви намерих, отидох в залата на съда, мислейки, че там ще ви срещна.
— Сам ли се връщаш?
— Да, сам, господарю!
— Какво стана с другаря ти Франциско?
— Той е мъртъв, господарю!
— Как?… Говори! Какво се е случило? Ти дълго време отсъствува.
— Почти три месеца, господарю!
— Накъсо, успя ли, да или не?
— Отчасти, господарю!
— Какво искаш да кажеш?
— Ние трябваше да преследваме две лица и да ги заловим…
— Старата просякиня и момичето!
— Само една е паднала в нашите ръце.
— Само едната? Коя е тя? — попита трескаво Зиани.
— Старата просякиня, господарю!
— А младата, красивата синьората?
— Тя ми избяга по един необясним начин!
— Къде остави старата?
— В палата на дожовете, господарю!
— Добре. Тя ще признае, ще бъде принудена да признае къде е скрила тази, която я е придружавала.
— Страхувам се, господарю, че старата просякиня не знае какво е станало с красивата синьората!
— Това е чудно! Разкажи ми подробно какво се е случило!
— Когато по ваша заповед Франциско и аз напуснахме Венеция — отговори Антонио, — за да дирим следите на двете бегълки, ние преминахме много премеждия, господарю. Скитахме се и тук и там, без да можем да открием някаква диря, от която да започнем преследването.
— Не се ли осведомихте първо в Гвидека? — попита Зиани.
— Ние загубихме там точно три дни, господарю! Не намерихме на острова никаква следа от двете жени. Те не са стъпвали никога там. Вярвам, че негърът нарочно е посочил лъжлива следа!
— Искаш да кажеш, че той не е желал да се остави да бъде надминат от един конкурент!
— Мисля, че негърът е един негодник, господарю — отговори енергично Антонио, — който ни е излъгал, както и вас.
— Как? — извика капитанът изненадан. — И кое те кара да вярваш това?
— Негърът във Венеция ли е господарю?
— Не. Той замина преди няколко седмици!
— И върна ли се?
— Защо са всичките тия въпроси, Антонио?
— След като изгубихме три дни в Гвидека, господарю — подзе шпионинът, — ние побързахме да потърсим другаде бегълките, които имаха преднина пред нас. Отправихме се бързо на континента. След няколко дни достигнахме Ферара. Там ние се разделихме.
— Не намерихте ли някоя следа във Ферара?
— Нищо, господарю! Ние, обаче, претърсихме издъно градините, църквите, ханищата — всичко бе напразно! Франциско тръгна за Равена, а аз за Болоня. Бяхме си определили среща във Форли след осем дни. Не намерихме нищо. Но Франциско бе имал по-голям успех. Успял да узнае в Равена, че една стара просякиня, придружена от една чудно красива синьората, тръгнала по пътя за Рим!
— Те значи винаги са вървели близо до морето?
— От Форли — подзе Антонио, — без да се бавим тръгнахме за Римини. Но въпреки нашата бързина, ние стигнахме твърде късно в този град. Те вече го бяха напуснали. Трябваше отново да се разделим, за да намерим следите им. Отправих се към Урбано. Франциско остана по крайбрежието и тръгна за Песаро. Този път бяхме си определили за среща малкото градче Перьола. Узнах, че бегълките се бяха отправили към Перуджия. Измених пътя, пратих човек до Франциско да го предупреди за тази промяна.
— И достигна ли ги най-сетне? — попита Силвио Зиани.
— Да, в Перуджия, господарю! Но те познаха Франциско в момента, когато ние двамата се срещнахме.
— После?
— Останахме в съседство с манастира, за да не ги загубим от очите си.
Но старата просякиня бе по-хитра от нас. Когато наблюдавахме цяла седмица денем и нощем входа на манастира, ние останахме учудени, че жените стоят толкова дълго. В действителност те вече бяха тръгнали и се намираха далеч от пътя!
— Как сте могли да допуснете подобно нещо? — попита Зиани.
— Отначало бях слисан, но после намерих обяснението на мистерията! От манастира водел един подземен тунел, дълъг около километър, към една гора, разположена на пътя за Сполет.
— Кой ви даде това сведение?
— Един прислужник. Ние бяхме изумени и страшно ядосани. Веднага тръгнахме по следите им, по направление към Сполет… Но всичко бе напразно! Когато стигнахме в този град, узнахме, че те са тръгнали преди осем дни за Терни!
— Тогава вие сте взели пътя за Рим?
— За Рим, да, господарю! И това решение беше добро, защото се намерихме точно на пътя.
— Разказвай!
— През всички села, където минахме, всички въодушевено разказваха за добрините и благодеянията на някой си граф Санта Рока!
— Санта Рока? — попита внезапно великият капитан. — Не беше ли по това време той в Рим?
— Познавате този граф, господарю?
— Чувах да се говори много за него!
— Той е баснословно богат!
— И ти мислиш, че присъствието на този модерен Крез в свещения град е привлякло Луала и Анунциата.
— Така си въобразих, господарю. Старата и хитра просякиня е чула да се говори за богатия и благодетелен сеньор. Тя е решила да използува случая и да му поиска милостиня. Водела е със себе си едно красиво момиче, с което е можела да го съблазни и да го предразположи! Така си мислех, господарю!
— Е! Намери ли я в Рим?
— Да, на Корзо, тъкмо в момента, когато се показваше екипажът на граф Санта Рока!
— Видя ли самия граф?
— Твърде бегло, господарю. Той премина много бързо край нас. Една римлянка от висшето общество беше седнала до него в колата.
— Франциско беше ли с тебе, когато си забелязал старата просякиня и младата синьората на Корзо?
— Ние бяхме заедно. Веднага се запътихме към двете бегълки, за да ги хванем, по за нещастие те ни забелязаха и използуваха обстоятелството, че тълпата беше твърде гъста около нас, за да ни избягнат.
— Намерихте ли техните следи?
— Ние смятахме, че те още не бяха напуснали Рим и се заловихме да претърсваме кварталите край
