владетелката, му отговори, че господарката й не може да го приеме в този момент, но той може да се представи към полунощ.
Горо беше точен. Единадесет часа бе ударил от кулата Сан Марко, когато той отново се появи в палата. Едва бяха минали няколко минути от неговото пристигане, когато камериерката го въведе в салона на дожесата.
Стаята бе празна. Миризмата на силен парфюм я изпълваше. Една бледа светлина я къпеше в нежния си блясък.
За пръв път от много дни насам Горо се намираше всред фотьойли и меки килими.
Отоманките оказваха върху него едно непреодолимо привличане. Той се отпусна върху техните меки възглавнички и в това положение заочаква дожесата.
После той се забрави. Очите му се затвориха. Горо заспа.
В този момент дожесата отмахна завесата, която отделяше салона от нейния будоар.
Не виждайки никого, тя обгърна стаята с учуден поглед. Изведнъж забеляза едно свито тяло върху кадифените възглавнички…
Приближи се. Гневно изражение се изписа върху лицето й. Отиде в съседната стая и се завърна, държейки в ръка един богато украсен бич, за да накаже неразумния негър, който се бе осмелил да седне там, където само бележитите гости, които приемаше дожесата, имаха право да седнат.
При шумоленето на роклята на неговата господарка, Горо трепна и се събуди.
С невероятна пъргавина той се смъкна от възглавничките върху мекия килим и мигновено застана на колене, почти пълзящ с кръстосани ръце върху гърдите, пред разгневената дожеса. Малко по малко той издигна очи към гордата съпруга на дожа, която го гледаше заплашително с бич в ръката.
— Милост Величество! — промърмори негърът, които бе разбрал вината си. — Нека Нейно Величество да прости на Горо — подзе той. — Проклетите възглавнички съблазниха бедния негър, който е на върха на умората!
— Великият капитан има право — отговори тя сухо, — ти си един безчестник, един неразумен! Черните роби при своите господари нямат друго право, освен да ги слушат на колене!
— Горо знае — отговори негърът. — Християните имат грижата да накарат езичниците да не забравят местата, които са им отредени, Величество! Горо е донесъл на благородните си господари резултата от неговата мисия — добави той. — Горо е изтощен от умора!
— Последвай ме — заповяда дожесата, като се отправи към будоара си.
Негърът я последва, загрижен и нервиран едновременно. При вида на бича изглеждаше той си припомни своето робско положение.
— Ти си бил в Рим? — каза му дожесата, хвърляйки му изпитателен поглед със сините си очи.
Горо примигна.
— В Рим ли? Кой казва това? — попита той.
— Никой не би го твърдил, ако Антонио, споделяйки съдбата на Франциско, би паднал в твоята клопка. Спомням си добре твоите думи, негре. Ти смяташе тия двама шпиони като приятели.
— Горо не разбира какво иска да каже Нейно Величество — отговори робът. — Горо не е виждал нито Антонио, нито Франциско!
— Как смееш да отричаш, негре! — каза дожесата нетърпеливо. — Антонио те е познал?
— Антонио лъже, Величество!
— Ти значи твърдиш, че не си стрелял върху Франциско, че не си бил в хана, че не си отвлякъл Анунциата със себе си?
Негърът поклати енергично глава.
— Всичко това е лъжа! — отговори той! — Горо ще даде на Нейно Величество доказателство, че не е бил в Рим!
— Тогава ти си изпратил няколко от твоите сънародници?
— Съвсем не! Горо няма никакви връзки със себеподобните си! Той не се унижава да има връзка с хора, които стоят по-долу от него!… Величество — добави той, — негърът беше в Тулон!
— Ти не си друго освен едни непоправим разбойник!
— Ако Нейно Величество — отговори Горо — не желае да вярва на предания си роб, нека го изгони! Негърът не ще приеме нито една квартина преди да е доказал на Нейно Величество, че…
Негърът погледна живо наоколо като че ли се страхуваше да не бъде подслушван, после се домъкна близо до дожесата:
— … й носи поздрави от Марино Маринели.
При тия думи Катерина не можа да сдържи едно потрепване.
— Говори! — каза тя трескаво. — Отговори ми! Видя ли го?
— Уви! — завайка се негърът. — Всичко е загубено. Горо ходи, докато падна от умора; той направи своите дрехи на парцали и резултатът от всички негови усилия. Това е скръбно, Величество, много скръбно!
Дожесата все повече се встрастяваше. Горо видя какъв пламък светна в очите й и разбра какво ставаше в нейното сърце.
— Ще те обезщетя за твоите страдания — заяви тя. — Обещавам ти. Но отговори ми! Марино жив ли е?
— Не, Горо не може нищо да иска, нищо да приема. Той е честен, нека Нейно Величество да го вярва, вместо да дава вяра на този проклет Антонио, който твърди, че робът е бил в Рим, и който е лъжец и негодник.
— Дай ми доказателство, че си видял Маринели в Тулон и аз ще те възнаградя щедро!
— Не, Величество, Горо не го е намерил!
— Мъртъв ли е той? Заклевам те, обясни ми! Негърът сви рамене.
— Горо не знае какво да отговори на Нейно Величество — отвърна той.
— Ти подлагаш търпението ми на изпитание! — извика дожесата. — Знаеш ли, че имам средство да ти изтръгна признание насила, щом злоупотребяваш с моята добрина.
— Да принудят Горо да признае? — каза негърът със спокойствие. — Нека Нейно Величество ме подложи на мъки, ако й харесва. Горо не ще признае, освен лъжи! Той й се заклева, че Марино Маринели обича така страстно Нейно Величество, както тя обича незаконнородения.
— Говори ли му? — попита нетърпеливо дожесата.
— Нека Нейно Величество — отговори негърът все със същото спокойствие — се закълне на Горо пред разпятието, пред емблемата на нейната вяра, че обича Марино Маринели, че не ще издаде на никого това, което нейният роб ще й довери!
— Заклевам ти се! — каза дожесата, поставяйки ръка върху голямото златно разпятие, поставено на нейната маса.
— Да, Марино живее! — каза тогава Горо с тържествен глас.
— Той живее!…
— И неговото голямо желание е да види пак Нейно Величество и да й посвети живота си! — подзе Горо.
Дожесата затрепери от страст.
— Говори! — викна тя. — Къде е той? Къде го срещна?
— Робът пази неговата тайна — отговори Горо, — но какво важи това за Нейно Величество, ако тя знае, че Марино Маринели й изпраща поздрав, след което ще последва една тайна важна мисия!
— Обещавам ти хиляда зекини! Говори!
Горо подпря главата си до долната част на роклята на Катерина.
— Какво ще помисли Нейно Величество — каза той, — ако Маринели се появи внезапно тук, във Венеция, и падне в нейните крака?
Дожесата хвърли към негъра един поглед, едновременно въпросителен и пълен със страст. Тя почувствува, че последният бе казал твърде много, за да бъде искрен.
— Е добре — каза тя, — ще го поздравя е „добре дошъл“!
— Нека Нейно Величество се пази — каза негърът. — Нека тя бъде разумна и внимателна!
— Ти значи си сигурен — започна тя трескаво, — съвсем сигурен, че аз ще го видя тук, в моя будоар?
