Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

Горо избухна в своя саркастичен смях и направи утвърдителен знак с глава.

В този момент дожесата изведнъж се изправи и тръгна към масата си, за да вземе звънеца, който се намираше там…

— Достатъчно! — каза тя, — зная достатъчно!

— Какво ще прави Нейно Величество? — запита негърът със стиснати зъби и заставайки между дожесата и масата.

— Желае ли да обесят нейния роб или да го сложат на колелото? О, ако Нейно Величество предаде негъра на страшния съд, тя ще получи отплата за своята неблагоприятна постъпка, понеже той ще се признае, ще започне една борба с нея и може би ще бъде победител.

— О, Боже, какво неблагоразумие! — произнесе дожесата разгневена.

— Нейно Величество — започна той с преклонена глава, — сигурно само се шегува и поставя своя верен роб на изпитание. Горо знае да чете в човешкото сърце! Нека тя вярва на Горо, както на самата себе си, на пратеника на Нейно Величество и на хубавия Марино!

— И да помисли за хилядата зекини! — добави дожесата усмихвайки се.

— Нейно Величество показва обикновената си щедрост — каза Горо с ласкателство и видимо щастлив от обрата на настроението й.

Катерина пристъпи към масата си, но вместо да хване звънеца, тя отвори едно чекмедже и извади множество малки кожени кесийки, пълни със злато.

— Вземи тази награда, негре — каза тя подавайки му скъпите кесийки.

Горо ги грабна с алчен жест.

— Нейно Величество — започна той доверително, — спомня ли си за едно предсказание, едно мрачно предсказание, съобщено някога от нейния благороден съпруг.

— Какво знаеш за това предсказание? — попита дожесата с изненада.

— Горо знае всичко. Нейно Величество спомня ли си? Катерина си спомни, че бе взела бележка.

— Дожът спомня ли си го още?

— Не зная. Ние не сме говорили отдавна.

— Какво би станало, ако Нейно Величество отново заговори утре с дожа случайно?…

— Ти си един негодник! Кажи ми открито какво искаш! Още не те разбирам.

— Пергаментът, Величество, един пергамент трябва на Горо — отговори негърът.

Дожесата отвори едно друго чекмедже на масата, порови известно време, после извади един лист, върху който някога бе записала думите на астролога.

— Нека Нейно Величество да благоволи да прочете този документ гласно — каза Горо, — понеже негърът не може да чете.

Катерина започна да чете:

— „Тайната на мъжа, която притиска твоето сърце, има за причина кръвта, но не само твоята собствена кръв, но…“

— Не е това — прекъсна я Горо. — Коя е другата фраза?

— Първа „къща“ е тази на щастието и богатството…

— Не е и това, Величество — прекъсна я пак Горо. — Желая да чуя хороскопа!

— „Влез, преди карнавала, в полунощ…“ — зачете отново Катерина.

— Това е фамозното предсказание — каза Горо, смеейки се. — Това е истина!

Дожесата започна:

— „Влез преди карнавала, в полунощ, в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг при тебе. Влез, носейки в ръка една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад теб това, което те очаква в «къщата» на твоя живот.“

Катерина замълча.

— Това не е всичко, Величество — прекъсна я Горо. — Има още: „Ако ти видиш зад тебе баща си и брата си, значи земята ще попие твоята кръв!“

— Какво искаш да кажеш, негре? — извика дожесата, гледайки втренчено роба. — Ти си един демон, излязъл от ада!

— Нека Нейно Величество си спомни за това предсказание. Може би утре… Летният палат на дожа се намира на остров Гвидека. Той е празен, съвършено пуст през дните, които предшествуват карнавала… Може би утре дожът, съобразявайки се с предсказанието на астролога, ще посети този палат!

— И ти мислиш — каза дожесата с глас, задавен от смях, че… че неговият брат ще се появи пред него? Негърът вдигна рамене.

— Възможно е, Величество — каза той. — Тази страшна мистерия стои още неразгадана. Ако палатът е напълно празен, ако според предписанията на астролога няма никакъв слуга, никакъв полицай наоколо, тогава може би Марино Маринели ще се отзове…

— Сега разбирам твоите думи, негре! — каза дожесата. Настъпи кратко мълчание.

— Следната нощ! — въздъхна Катерина. — Значи Марино е толкова близко до Венеция. Може би той е пристигнал с тебе! Говори, негре, отговори ми, наистина ли е дошъл с тебе. Премахни безпокойствието ми. Бих умряла от страх.

— Нека Нейно Величество постъпва разумно — каза негърът. — Добре е събитията да станат през карнавала, милостива господарке, защото през друго време биха изглеждали фантастични. Да, той ще се появи сам на площада Сан Марко, благодарение на закрилата на маските… Маринели ще се приближи до Нейно Величество… Той ще й изпрати едно тайно второ послание, преди да пристигне!

— Върви, негре — каза дожесата с доверие. — Следната нощ дожът ще отиде на остров Гвидека, сам, с изключение на гребците, които ще отведат неговата лодка.

— Ще тръгне ли? — запита Горо.

— Да, върви! Предполагам, че ти имаш и други бързи мисии за изпълнение. Върви! Ще очаквам другите ти послания.

Горо направи дълбок поклон пред дожесата, после излезе от будоара.

Той мина през тихите и мрачни коридори и достигна, без да бъде видян, до Пиацета.

Беше студено. От време на време някой гондолиер с бързи крачки пресичаше пустия площад.

Негърът слезе по стъпалата на кея, качи се на една гондола и се отдалечи по тъмните води.

На следната вечер, шамбеланът на дожа получи заповед да държи готова за единадесет часа една от големите официални гондоли. Луиджи Гримани проектирал да направи една екскурзия до Гвидека.

Една подобна заповед не би предизвикала изненада, ако бе дадена през лятото. Всички аристократи на Венеция имаха вили на този остров и обикновено прекарваха там през време на големите горещини. Дожът също си бе построил един великолепен летен дворец, който през студения сезон оставаше затворен.

Но остров Гвадека не бе само летовище на богатите. Множество рибари и лодкари живееха там. На страна от палатите на богатите се издигаха малките колиби на работниците, техните складове, магазини, а също така и една църква.

Жените на острова бяха разработили също и градини и бяха издълбали един басейн за прибежище на корабите.

Островът, дълъг и тесен, бе като Венеция, пресечен от многобройни канали, а самият той бе отдалечен от града с големия канал Гвидека.

Палатът на дожа се издигаше точно до средата на този канал и съвсем близо до Рио дел Понте Лунго, който го пресичаше.

Нощта, която Горо бе определил на дожесата за фамозното предсказание, бе вече настъпила. Студен вятър духаше в открито море. Морето бе развълнувано и вълните се разбиваха в бреговете на острова.

Внезапно една гондола се появи и се задвижи надлъж покрай брега. Един човек, наведен и прилепен към стените на лодката си, разглеждаше грижливо брега и устията на каналите. Той не видя нищо подозрително наоколо. Никаква държавна галера, никаква лодка от арсенала не се намираше в Рио дел Понте.

Гондолата продължи около острова и изглеждаше, че иска да го заобиколи. Тъмнината пречеше да се различат чертите на мистериозния чужденец. В действителност, той не бе някой друг, освен Горо, негърът!