падане на нощта, за да наглежда затворниците.
Когато достигна горната част на стълбата, главният инквизитор се спря да си отдъхне и да привикне на лошия въздух, който го обкръжаваше, после продължи да се изкачва.
Щом пристигна в ужасиите коридори, той се оправи в тъмнината, благодарение на фенерчето си, което хвърляше сноп светлина, и тръгна към определената стая на съдиите. Ключовете на всички стаи имаха други еднакви и инквизиторите можеха да проникнат по собствено желание в килиите, без да се обръщат към пазача.
Великият инквизитор взе тоя, с които се отваряше вратата на Луала…
Светлината на фенерчето му прониза мрака и пръсна бледа светлина в килията. При шума, произведен от завъртането на ключа в ключалката, старата просякиня скочи от леглото си. Заслепена от светлината, отправена срещу лицето й, отначало тя не можа да различи чертите на влезлия, но позна веднага, че посетителят не е нейният тъмничар.
— Стани — заповяда великият инквизитор.
— Охо! — каза тя. — Познавам този глас. Какво търси Виторио Карманиола, главният инквизитор? Какво е дошъл да търси в оловните стаи? Пази се — добави тя — да не се задушиш, преди да те е достигнало наказанието, което те очаква!
— Кой ти позволява да ме наричаш с това име? — прекъсна я главният инквизитор като се стремеше да остане в сянка зад фенерчето си.
— Отричаш ли, че си Виторио Карманиола? — каза тя. — Познах те добре, маскирани старче, чиято съвест е претрупана с тайни престъпления и чудовищни злодеяния!
— Какво означават тия дръзки думи, жено? — запита великият инквизитор малко смутен. — Осмеляваш ли се още веднъж да произнесеш ужасните обвинения? Ще те изслушам спокойно. Обмисли важността на това, което ще кажеш!
Един оживен и остър разговор се започна между инквизитора и затворничката.
— Защо идеш да ме смущаваш? — го прекъсна тя смело и гордо.
— За да те запитам — отговори Карманиола — искаш ли да запазиш живота си. Оставям те господарка на твоята собствена съдба!
— Кажи ми на каква цена ще ми оставиш живота — прекъсна го тя. — Тогава ще се реша.
— Ти трябва да ми разкриеш всички твои тайни!
— Ти не ще изтръгнеш от мен друго освен лъжи — започна тя разгорещено. — Не, часът още не е дошъл. Моите разкрития не са за тебе, а за народа. Вие ще потреперите всички, вие ще бъдете вкаменени в ужас, ти и твоите кървави помощници!
— Упорствуваш ли в твоето решение? — каза студено главният инквизитор.
— Ти идеш да го чуеш отново — подзе тя. — Луала е една слаба жена, но тя ще съумее да удържи това, което е обещала.
— Ти забравяш, клетнице, че си в моя власт!
— Твоята власт ли? Аз я презирам!
— Никога твоят глас не ще достигне до ушите на народа! Твоята упоритост ще те отведе до смъртта!
— Чудовище, аз съм още по-сигурна, че ще загина, ако разкрия моите тайни!
— Стаите на истината…
— Спомни си за Людовико Марчело! Мизернико, сатана, и престани с твоите заплашвания!
Старата просякиня произнесе това име с една отчаяна енергия. Великият инквизитор едва успя да сдържи вълнението си, което му причини този спомен.
— Жено! Коя си ти, най-сетне? — попита глухо той.
— Спомни си за Людовико Марчело! — повтори Луала.
— Защо?… — промълви той. — Това име?… Не го зная!
— Забравил си клети, Виторио Карманиола, престъплението, което извърши на четиринадесетгодишна възраст? Ще те накарам да си припомниш както и наказанието, което те очаква!
— Какво искаш да кажеш? Разкрий ми тази загадка!
— Не е дошло още времето! Знай само, че кървавото петно, опетнило съвестта ти, ще се измие само с твоята кръв. Проклинам те, да, проклинам те с цялата си омраза, теб и последния ти час, когато ще пълзиш като подъл злодей, който мисли, че може да се отърве от смъртта или страшните мъки! Да, ти ще ги изпиташ на свой ред, стократно ще изплатиш мъките, на които си подлагал безброй невинни.
— Ще ти изтръгна езика, дяволска вещице — извика великият инквизитор, едва владеещ се от гняв, — ако не признаеш това, което претендираш, че знаеш.
— Забавлявам се като те гледам как си обхванат от страх и неспособен да прикриеш безпокойството си — отговори тя. — Прати палача в килията ми! Нека се приближи до мен с нажеженото желязо и да ми изгори езика! Не ще кажа нищо преди да настъпи времето! Безпокойство, несигурност те гризят, зная го, виждам го и за това се радвам!
Великият инквизитор бе победен.
— Ще направиш по-добре да мълчиш! — каза той с плах глас и скръцна със зъби.
После изведнъж се обърна към вратата и я отвори.
— Мисли за Людовико Марчело! — извика отново просякинята, когато той се отдалечи по коридора…
7. Синьото домино
Марино Маринели потърси с очи всред маскираната тълпа мистериозното синьо домино, което му бе пошепнало на ухото няколко думи, които така го развълнуваха. Бе сигурен, че едно второ лице знаеше неговото присъствие на карнавала и бе го познало.
При тази мисъл Марино изпита едно чувство на несигурност, на голяма опасност…
Трябваше на всяка цена да намери синьото домино.
Кръстоносецът се запровира между маските, следейки на всички страни, когато един гърбав просяк, облечен в стара сенаторска мантия, се доближи до него и го бутна за ръката.
— Горо! — извика Марино изненадан. — Какви новини ми носиш?
— Важни новини! — отговори Горо с нисък глас. — Дожът и великият капитан са забелязали сеньора. Те не знаят кой се крие под маската ма кръстоносеца, но вече са обхванати от подозрения. Те наричат сеньор мистериозния чужденец и натовариха негъра да го следи.
— Дожесата се върна при палата — каза Марино замислен.
— Тя се разхожда с дожа — отговори негърът. — О, тя е хитра, но сеньор й негърът са по-хитри от нея.
— Зададе ли ти въпроси за мене? — попита Марино.
— За да не се усъмнят дожът и нейния брат в нея, тя също даде заповед на негъра да узнае кой е сеньора! Така тя разпръсна подозренията на дожа и му предложи ръка. Тя се съобразява с всички негови желания, надявайки се да го направи своя играчка.
— А Силвио Зиани?
— Великият капитан очаква връщането на своя роб.
— Извърши ловко задачата си, Горо! Но, кажи ми установи ли кое е синьото домино?
— Това е една сеньора! Негърът мисли, че е сеньора Анунциата!
— Как? — извика Марино изненадан. — Какво говориш?
— Кой друг, сеньор, може да знае кой се крие под маската на кръстоносеца?
— Може би имаш право, Горо. Желая да я намеря.
— Тя е наблизо — каза негърът.
— Но защо подозираш, че това домино е Анунциата? Как е могла да дойде тук, във Венеция?
— Негърът не знае, сеньор. Това само предполага.
— Ако не намерим синьото домино — каза Марино, — на всяка цена ти трябва да разговаряш с Луала, за да разбереш знае ли убежището на Анунциата.
— Само тя може да го каже — отвърна Горо. — Може би младото момиче е последвало тайно
