Кръстоносецът хвърли бърз поглед към страната, откъдето дойдоха думите, но не забеляза никого. Синьото домино вече бе се скрило в маскираната тълпа.
— Наблюдават ни, Катерина — каза тогава Марино, заинтригуван много от избягалата маска и изпълнен от нетърпение да я намери. — Позволи ми да ти кажа сбогом за днес!
— Ще те видя ли отново утре в палата? — попита тя.
— Да — отвърна Марино, стискайки ръката на дожесата в своята, — утре и през следващите дни.
Те се разделиха и се отдалечиха всеки на своята страна. Марино се смеси с тълпата. Катерина намери своята почетна дама, която още я чакаше до стъпалата на палата.
През това време кръстоносецът разглеждаше напразно маските, които се трупаха около него.
— Ще го намеря на всяка цена! — си казваше той. — Ще му изтръгна тайната! Ще го принудя да ми разкрие убежището на Анунциата!
Дожесата се приближи до колоните на палата, когато забеляза стария просяк със сенаторската мантия.
Тя му направи знак да я последва, после се изкачи по мраморните стъпала, придружена от почетната дама.
Като стигна до дожа и великия капитан, каза им с трескав глас:
— Извинете ме. Знаете ли кой е този мистериозен чужденец, който ме накара да пресека с него площада Сан Марко?… Не го ли познавате? Тогава тичай и се осведоми веднага — продължи тя, обръщайки се към просяка. — Кажи ни кой се крие под хубавата маска на кавалера кръстоносец!
— Ние вече дадохме тази заповед на негъра — каза Силвио Зиани, отговаряйки на сестра си.
— Луиджи, подайте ми ръката си — каза дожесата на своя съпруг, докато просякът се смеси с тълпата.
6. Оловните стаи на Венеция
Луала бе, по заповед на инквизиторите, повлечена към оловните стаи, за да умре от същите мъки, както хиляди други нещастници.
Нейната първа дума, пристигайки на ужасното място, бе едно проклятие, после тя избухна в саркастичен смях.
Чувствуваше се достатъчно силна, за да възтържествува над ужасните мъки, на които я бяха подложили. Тя се бе подготвила отдавна за злокобния ден, когато нейните палачи щяха да я отведат насилствено под оловните покриви. Тя бе привикнала да понася всякакви температури в собствената си колиба с ниския и нездрав таван.
Когато прислужникът на инквизицията изведе вън от черната стая вързаната Луала, той извика. Един втори прислужник дойде и покри главата на затворницата с чер плат. Това се правеше, щото тия, които биваха отвеждани в оловните стаи, да не знаят пътя и да не могат да избягат.
Двамата слуги повлякоха старата просякиня през лошо осветените галерии, нанасяйки й удари. Те преминаха Моста на въздишките и проникнаха в задната част на палата на дожовете, после се изкачиха по една тясна стълба с безчислени стъпала.
Бедната старица се задъхваше, но нейните двама палачи я принуждаваха, волю-неволю, да се изкачва все по-високо и по-високо.
Ставаше все по-трудно за дишане. Топлината, която царуваше вечно под оловните покриви, не можеше да се опише. Тия места никога не се проветряваха. Гъст и тежък въздух ги изпълваше. През цялата година, зиме и лете, той оставаше горещ, задушен и неподновен.
Тайните тирани на Венеция подлагаха жертвите си на най-жестоки наказания.
Когато двамата прислужници и старата просякиня достигнаха до върха на стълбата, намериха от двете страни на дългите коридори, добре заключени и надзиравани оловните стаи.
Една непоносима топлина цареше в тях.
Ужасните стаи бяха с малки размери. Покривът бе толкова ниско, че човек с висок ръст не би могъл да стои прав. Почти всички стаи тогава бяха заети. Обаче, те бързо се опразваха и се заемаха от други човешки същества, След няколко дни или няколко седмици затворените в тях нещастници умираха и биваха заместени от други, обречени на смърт.
Лете бе невъзможно да се бутне с пръст оловният покрив. Той гореше като огън.
Луала бе отведена в стаи, чиито размери бяха едва десет стъпки дължина и пет стъпки височина.
Мебелировката се състоеше от едно легло от морски водорасли, един стол, една маса, една пията, една стомна и едно разпятие.
Слугите снеха от старата просякиня черния воал, който покриваше главата и, и повикаха ключаря. Последният дойде да приеме новата затворничка и да напълни стомната с вода.
Тримата мъже след като свършиха работата си, се отдалечиха бързо.
Луала остана сама в тъмната стая, където едва проникваше дневната светлина през едно малко прозорче, грижливо замрежено с решетки.
Луала се отпусна върху леглото и се приготви да спи. Тя бе уморена и бе привикнала да се лишава от удобства в колибата си, която със своята бедност й изглеждаше приятна.
Тя трябваше да си почине, обаче, чуваше непрекъснато оплакванията на другите затворници, които произвеждаха голям шум.
Когато един млъкнеше, друг започваше.
Това бе една ужасна смесица от отчаяни викове, безнадеждни оплаквания, която никой не можеше да чуе отвън. Това бе един земен ад, който превъзхождаше по ужасите си представите на народа за царството на дявола и наказанията, на които биват подлагани грешниците.
Водата, която се донасяше на затворниците, биваше хладка, когато им я донасяха. Достатъчно беше, обаче, да престои само няколко минути в стаята, за да стане топла.
Първите дни повечето от затворниците не се докосваха до ястията, които им носеха; топлината стягаше гърлата им и убиваше всичкия им апетит.
Техният живот не бе друго освен ужасна агония, която завършваше с освободителна смърт.
Старата Луала, напротив, учуди своя тъмничар с извънредната си упоритост. Тя ядеше лакомо лошото си ястие, което й се поднасяше, и пиеше жадно топлата вода от стомната. Пазачът не можа да разбере как едно така слабо и изтощено тяло като това на бедната просякиня може да крие такава сила.
Нещо повече. Тя превъзхождаше страданията. Не обръщаше никакво внимание на стенанията, които се разнасяха от съседните килии; беше свикнала с тях и спокойно спеше.
Всеки ден тъмничарят нравеше рапорт до инквизиторите, в който съобщаваше за смъртта на някой от тия затворници, които трябваше да загинат в оловните стаи. Той им съобщи и изненадата, която бе предизвикала у него тази просякиня, способна да понася съвсем леко ужаса на своя затвор:
Подобен случай не беше отбелязван. Великият инквизитор пожела сам да се убеди в чудото и реши да се изкачи една вечер при старата жена.
Любопитството не бе единствената причина за неговата постъпка. Мистериозните обвинения, произнесени от Луала, още смущаваха духа му… въпреки че с нейната смърт щеше да й бъде отнета възможността да направи пред народа някакви разкрития.
Произнесеното проклятие от бедната жена измъчваше непрестанно съвестта на този човек, който бе закоравял в убийства, който през целия си живот хладнокръвно бе раздавал най-ужасната смърт и когото плененият дож справедливо бе нарекъл човек с каменно сърце.
Миналото на стареца бе покрито с мрачна мистерия. А сега старата просякиня не само знаеше всички тайни на държавата, но и тия на самите инквизитори.
Той пожела да изследва душата на тая жена, която се смяташе за магьосница, и се изкачи една вечер сам, без никакъв придружител в оловните стаи.
Бе взел със себе си малко джобно фенерче, изработено от сребро, и осветяваше с него пътя си.
Стражата рядко стоеше в затвора под оловните покриви. Тя идеше два пъти на ден, сутрин и при
