нашето погубване? Той е добър, честен и великодушен човек. Неговото злато е чисто от всякакви примеси и тежи добре. То е така ново, като че ли той го е излял! Той събира хора за своя служба.
— Събира хора ли? Откъде? — попита Марко.
— От Брандоло и Анкона — отговори Карло. — Той не е скъперник като републиката. Неговите заплати на ангажираните са истински келепир!
— Но — каза Марко малко поуспокоен — нали той има договор с дявола?
— Какво ги интересува това войниците? Спомняш ли си за генерал Фаратри? Е добре, й той бе сключил договор с дявола. Неговите войски не бяха ли затънали в богатства?
— Шт, Карло! Не оставяй да те чуе никой, че питаеш почит към незаконно родения, понеже последният ти час ще удари скоро…
За момент Марко млъкна и се замисли.
— Все пак — подзе той внезапно — всеки трябва да се грижи за интереса си. Погледни долу веселите сътрапезници, които пият кипърско вино: Мило, адмирала, великия капитан и двама офицери. Те тънат в злато и почести, докато ние, бедняците…
Карло щеше да отговори на своя другар, когато последният, с внезапен жест го хвана за ръката.
— Нека света Богородица да ни закриля! — извика той внезапно. — Погледни там!
Той посочи с пръст един предмет, който се движеше върху повърхността на водата.
— Ангелите да ни помагат! — извика той уплашен.
— Какво видя?
— Една лодка, Карло — каза Марко. — Една лодка, в която има един гребец с чудно лице!
— Тъмнината те е заблудила, бедни ми Марко! Виждаш призраци.
— Пази се, моля ти се Карло — каза Марко. — Не ни излагай на опасност!
— Охо! — отговори Карло, спокоен. — Сега забелязах лодката. Свръхестественото същество в нея не е нищо друго, освен един негър, облечен в черна дреха и бял панталон.
— Как, негър ли? — попита Марко недоверчиво. — Да, видях го и аз. Хей, стой! Кой си ти?
Един смях отговори на вика на войника. Видяха как гребецът вдигна и заби греблата във водата със силен тласък.
— Приятел! — викна най-сетне последният. — Аз съм негърът на великия капитан!
Офицерите, които бяха чули вика на Карло, станаха от масата и се доближиха до оградата, за да разгледат морето.
— Това е той! — каза Силвио Зиани. — Това е Горо, който ми носи някоя новина… Какво ли означава твоето идване? — го запита той, когато негърът беше вече на борда.
Горо се разсмя.
— Нека великият капитан да се сърди! — каза той. — Горо е искал също да си играе една малка шега.
— Какво? Как се осмеляваш да ми говориш така? — попита го строго Зиани, който бе заел мястото си до масата, отстрана на адмирал Мило.
— Сега е карнавал, велики капитане. Всички се забавляват. Горо се смеси с маските, заблуди се в една красива блондинка и не можа да намери пътя си!
— Може да ти се вярва — каза Зиани, — тъй като не съм те виждал днес. Знаеш ли какво заслужава твоето забавяне?
— Не велики капитане — отвърна негърът. — Горо би искал да получи двете хиляди зекини, да, голямото богатство, две хиляди зекини!
При тия думи очите на негъра светнаха със странен блясък, а ръката му правеше движения, като че ли брои пари.
При вида на тази мимика на Горо адмирал Мило не можа да сдържи смеха си.
— Прави ми впечатление на голям хитрец — каза той на Силвио Зиани.
— О, той е един изпечен каналия, както всички негри от Тунис, благородни Мило — отговори великият капитан. — Той е един негодник, достоен за всякакви низости.
Горо се засмя.
— Великият капитан — каза той — разкри всички престъпления на негъра, преди Горо да е помислил да ги извърши. Обаче, Горо от ден на ден става все по-честен.
— Хайде — запита старият адмирал, развеселен от разкаянието на негъра, — ще ни разкажеш ли твоята история за двете хиляди зекини.
Горо вдигна рамене и отговори:
— Горо мисли, благородни сеньор, че наградата не би била толкова голяма, ако някой може да я заслужи!
— Безумецо! — извика Зиани, разгневен от бавния разказ на негъра. — Ти се осмеляваш да намекваш, че обещанията на Съвета на тримата са лъжливи. Тази награда ще възнагради усилията на някой смел и съобразителен човек!
— Великият капитан има право — каза негърът. — Но той трябва да знае, че работата е по-мъчна, отколкото изглежда!
— Да не си въобразяваш, че гъските ще падат печени в устата ти? Ако тази награда то бъде вече дадена, ти може да смениш господаря си или отечеството си, както вече си правил. Но си спомням сега, че ти някога беше роб на незаконно родения. Ти си го срещнал във Венеция. Той без съмнение не подозира, че ти си постъпил на моя служба и че асперираш за двете хиляди зекини! Тъкмо е бил моментът да го заловиш! Отговори негоднико! Струва ми се, че първата ти грижа в деня, когато се появиш в палата ми, беше да ми съобщиш за смъртта на този каторжник? Какво означават всички тия противоречия?
— Велики капитане, Горо е съобщил това, което знае. Когато е узнал, че Маринели е още жив, той бе смаян. Не можеше да повярва на ушите си!
— Ти знаеш добре местата, където се крие във Венеция — прекъсна го великият капитан. — Твоята длъжност е да намериш дирята му. Страхуваш ли се от този човек?
— Не се страхувам, велики капитане — каза негърът. — Двете хиляди зекини са достатъчни да направят Горо смел и разумен, но… хубавото момиче! До последната нощ очите на Горо не виждаха друго освен нея. Само на сутринта мисълта за златото дойде на ума му и той започна своите издирвания.
— Без да узнае нещо особено — добави великият капитан.
— Какво мисли сеньор за Горо: че негърът въпреки неуспеха си ще претендира за наградата.
— В този костюм ли правиш издирванията? — запита Зиани.
— Великият капитан знае — отговори Горо, — че негърът е беден, за да се костюмира. Благородникът Тадео Моро му даде една изтъркана сенаторска мантия, дожесата му подари една маска, а шапката…
Негърът се прекъсна.
— Е, защо се колебаеш? — попита Мило, комуто разказа на негъра доставяше удоволствие. — Каква е историята с шапката?
— Хм! — започна негърът със затруднение. — Това е лошото. Отдавна вече Горо чувстваше непреодолимо желание… Той се съзнаваше.
— О, разбрах те, обеснико — извика Зиани. — Ти си харесал шапката и си я откраднал!
— На Риалто, велики капитане! — отговори Горо с откровеност. — Но Горо се кълне, че този продавач, от когото я взе, я е откраднал пръв!
— И поради това мислиш, че постъпката ти може да се извини?
— Горо не познава добре законите и обичайте на християните — подзе негърът, — но сега мисля, че по-добре беше да не бе откраднал тази шапка.
— Охо, ти се разкайваш? — попита адмиралът, смеейки се.
— Горо мисли да я върне на продавача!
— Когато я взе, продавачът не те ли хвана за яката?
— Той имаше такова намерение,… но Горо му извика, че я взема да я опита и когато оня не го поглеждаше, Горо изчезна! Ах, но какъв хубав просяк стана от Горо! Той вдъхва уважение! Великият капитан може да го свидетелствува. Маската прави Горо съвсем неузнаваем.
Всички момичета го мислят за богат търговец на пъпеши на площад Сан Марко и ако Маринели също бе видял Горо, без съмнение би правил всевъзможни предположения, преди да познае Горо под неговата
