— И — добави Себастиано — да вземем още тази нощ хубавата награда. Дявол да го вземе! Ако всеки ден залавяме по един такъв незаконнороден, скоро ще забогатеем!
— Ние не сме го заловили още! — каза ниско Пиетро, който не се въодушевяваше така лесно, както другаря си.
В този момент лодката спря на Пиацета. Двамата мъже я привързаха към една желязна халка, забита в камъка, напуснаха гондолата и се изкачиха по хлъзгавите стъпала, покрити с мъх.
В този късен час маските бяха по-малобройни на площада. Двамата полицаи можеха да наблюдават своето черно домино.
Последното изглеждаше много весело и склонно към шеги. Едва се бе размесило с маските и започна да се закача с две хубави венецианки, цялото предрешаване на които се състоеше от една малка маска от черно кадифе.
Пиетро и Себастиано извадиха от джобовете си своите маски, поставиха ги и после тръгнаха след черното домино, което не им обръщаше внимание и продължаваше да разсмива момичетата.
Внезапно двамата гондолиери застанаха между доминото и двете венецианки с такава настървеност, като че ли бяха ревнивите любовници на хубавите девойки.
Една остра свада се започна.
— Ах! Любовниците! — извика буйно черното домино, което се чувстваше докачено в неговото невинно удоволствие. — Махнете се от пътя ми или зло ще ви сполети.
— Площадът да не е само за тебе? Всеки е свободен да иде, където си иска! — извика Пиетро и заблъска черното домино.
— Какво искате? — викна последният. — Защо сте дошли да се карате с мен без никаква причина?
— Кой си ти самият? — каза Себастиано, като застана отстрани на черното домино.
— О, Свети Марко, ще ме накарате да ви набия!
— Охо! — процеди Пиетро между зъбите си. — Животното започва да хапе.
При тия думи той го удари.
— Този път не ще се отървеш така лесно, както мислиш! — извика Себастиано и стисна едната ръка на черното домино, докато Пиетро го хвана за гърлото.
— Проклети разбойници!… Назад! Какво искате от мен? — викна отчаяно черното домино, опитвайки се да се отърве от двамата полицаи. — На помощ, на помощ!
Уплашени двете момичета избягаха.
Виковете на нещастника, когото Пиетро бе стиснал силно за гърлото, се задавиха.
— Да го отведем — каза Себастиано, — да го отведем веднага. Часът на мистериите и тайните авантюри вече е ударил. Ние трябва да влезем в палата, преструвайки се, че се бием на смях!
Черното домино чу само последните думи.
— Имайте милост! — произнесе той, замаян от нанесените му още юмручни удари. — Какво искате от мен? Вие сте полицаи, познах ви. Света Богородице, аз не съм този за когото ме вземате!
— Всички така казват — отговори Себастиано, блъскайки насила към палата на дожовете нещастника, който се съпротивляваше.
— Оставете ме, оставете ме! Какво ще правя в палата? Аз съм гондолиера Агостино!
— На кого разправяш! — викна Пиетро. — Ти тръгна с него, но се върна сам с гондолата му!
— Аз съм Агостино, един беден лодкар, оставете ме!
— Хайде, стига си дрънкал, приятелю — отговори грубо Себастиано. — Това ще видим горе пред Висшия съвет.
— Аз съм загубен човек! — произнесе нещастникът.
— Охо! — каза Пиетро, като насила блъскаше по стълбите черното домино, водейки го към черната стая. — Ако си невинен, защо ще се страхуваш?
Щом двамата полицаи съобщиха на слугата на инквизицията за залавянето, веднага бяха отведени пред съдиите.
И двамата поздравиха със страхопочитание страшните си господари.
— Какво ще ни докладвате? — запита дои Виторио.
— Ние ви водим тази маска, благородни господари. Вярваме, че това е незаконнороденият — отговори Пиетро. — Видяхме го като даде на просяка от Риалто една златна монета и му забрани да пее.
— Имайте милост, господари! — каза тогава черното домино. — Аз нищо не зная от това. Полицаите са направили грешка. Заповядайте да ме освободят и ще кажа всичко!
По знак на великия инквизитор, Пиетро и Себастиано оставиха нещастния Агостино и се оттеглиха. Гондолиерът, освободен от техните ръце, падна на колене и смъкна бързо маската си.
— Кой си ти? Защо си се дегизирал така? — запита дон Виторио. — Твоите обвинители настояват, че си дал една златна монета на просяка от Риалто.
— Това не съм аз, благородни господари, заклевам ви се, не съм аз! Имайте милост, аз съм гондолиерът Агостино!
При тия думи Пиетро и неговия другар се спогледаха учудени.
— Познавате ли го? — ги попита великият инквизитор.
— Не можахме да го познаем в този му костюм — заяви Себастиано.
— Защо си се дегизирал така? — запита председателят на съда.
— Това бе една чудна работа, господари! — отговори човекът и стана. — Не съм извършил никакво престъпление. Света Богородица и всички светци да ми бъдат свидетели.
— Вие вярвате, че сте заловили каторжника и пирата Маринели — каза великият инквизитор, обръщайки се към двамата полицаи. — Трябва да дадете сега сметка за вашето заблуждение! Вървете си!
Пиетро и Себастиано тръгнаха с наведени глави.
Приятната перспектива за двете хиляди зекини внезапно им бе изтръгната по чудовищен начин.
Сбогом замъци в Испания и приятни сънища.
Щом те напуснаха черната стая, великият инквизитор зададе на черното домино следния въпрос:
— Разкажи ми защо си се дегизирал така и си направил да те смятат за бандита, когото търсим?
— Чуйте, благородни господа — отвърна човекът. — Оставете ми да ви кажа цялата истина. Аз се разхождах с гондолата си близо до моста на Риалто, когато изведнъж, преди два часа, видях да тичат по кея, слизайки от моста един панталон и едно черно домино.
— Беше ли забелязал последния преди да дойде до тебе? Видя ли го да дава златна монета на певеца от моста? — прекъсна го трескаво съдията.
— Не, господари — заяви обвиняемият. — Не съм го видял да прави това, но вярвам, че той е много богат, защото не се скъпи с парите.
Тримата инквизитори размениха погледи.
— Продължавай! — заповяда дои Виторио.
Агостино продължи разказа си.
— Двете маски — каза той — изтичаха към мене, с викове ме накараха да дойда до брега, качиха се в гондолата и ми заповядаха да почна да греба, колкото мога по-бързо към Сан Николо. Стори ми се, че преследват някого. Помислих, че се касае за някоя карнавална шега. Но сега узнах каква глупост съм извършил. Ах! Как бях глупав да загубя така двете хиляди зекини!
— Вярваш ли, че черното домино е бил незаконнороденият? — попита великият инквизитор.
— Това беше той, господари — извика Агостино. — Сигурен съм. Сега разбрах всичко.
Гондолиерът изглеждаше обхванат от отчаяние и кършеше ръцете си.
— Това не бе никой друг, освен Маринели! — добави той.
— Позна ли чертите на незаконно родения?
— О, ясно го познах. Кой не познава Марино Маринели, който някога бе така популярен и който сега е паднал до стъпалото на пират, както вие съобщавате! Щом видях лицето му, веднага си казах, че съм го виждал някъде, но тогава не можах да си спомня.
— Какво означава твоята дегизировка? Защо си се облякъл така? — запита съдията.
— По пътя — заяви човекът — панталонът ми помогна в гребането, а черното домино ми предложи за таксата една двойна сума от тази, която му бях поискал. После той изведнъж ме попита, колко струват
