Дон Марко стана и отиде в преддверието, за да предупреди слугата. Главният инквизитор продължи разпитването на тъмничаря.
— Ходи ли тази вечер в килията на старата просякиня? — попита той, макар да знаеше, че ще получи утвърдителен отговор.
— Тая вечер, в обикновения час отнесох на всеки затворник храната и водата, на която има право. Намерих Луала така здрава и така бодра, както беше и сутринта. Както обикновено тя изпи съдържанието на стомната на един дъх. „Напълнете я отново“ ми каза тя. „Водата така ми допада. Миналата нощ усещах болки, но всичко вече ми мина.“ Вярвайте ми, господари, ние ще възтържествуваме, ако я лишим от водата. Да забравим да й дадем вода два-три дни и ще я намерим мъртва като другите.
— Ако тази жена се опълчва още срещу страдания, ти имаш право да употребиш този метод — отговори великият инквизитор. — Върви и след няколко дни се върни с твоя доклад.
Думите на инквизитора трябваше да се разбират така: „Ние не ти даваме пряка заповед, но желаем, за няколко дни да лишиш Луала от нейната вода. Ти ще заплатиш с живота си, ако не ни донесеш скоро известие за нейната смърт.“
Тъмничарят разбра мистериозния намек, който му бе отправен. Това не бе първата заповед от този род, която той получаваше.
Той се поклони и излезе от страшната стая.
Отровителят Иларио Турно не закъсня да се появи. На свой ред той бе твърде учуден, че го викат отново при Съвета на тримата; не мислеше вече за просякинята и очакваше нова заповед.
— Ти ни обеща, когато те натоварихме с мисията — каза главният инквизитор, — да премахнеш старата вещица без шум. Ти ни каза, че само няколко капки от тази безцветна течност, която наричаш аква тофана са достатъчни, размесени с водата, за да убият няколко души.
— Направих, както ви казах, господарю! — отвърна отровителят. — И всичко извърших с голяма сръчност.
— Може да се предполага — каза дон Томасо, намесвайки се в разговора, — че Иларио Турно се е измамил.
— Как? — попита последният изненадан. — Друга затворничката ли е загинала от отровата?
— Не! Никой не е умрял — отговори инквизиторът. — Ти трябва да си налял във водата някаква безвредна течност, може би си сбъркал стъкленицата?
— Не съм извършил никаква грешка, господари! — отговори отровителят. — Тази просякиня жива ли е още?
— Да — отговори съдията, — и даже се чувствува много добре.
— Това е невъзможно, господари — подзе Турно. — Аз сам налях отровата в стомната. Приготвих сместа. Можах да видя със собствените си очи, как старата жена изпи отровената вода.
— Пазиш ли още тази смъртоносна течност? — запита инквизиторът недоверчиво.
— Господари — отговори отровителят, — аз пазя въпросната стъкленица в джоба на дрехата си.
При тия думи Турно извади стъкленицата и я показа на съдиите.
— Вижте — каза той — и бъдете свидетели, че съм налял във водата на старата просякиня три четвърти от съдържанието на тази стъкленица.
— Ние сме само хора и обладаваме всички човешки слабости — каза главният инквизитор, — като често забравяме много неща. Покажете пред нас отровното качество на тази течност!
— Съществува само един начин да ви дам доказателство — отговори отровителят. — Ще налея в устата на някое животно, което ще избера измежду по-силните, остатъка от отровата, намираща се в стъкленицата. Ще видите какво ще бъде действието!
— Ние само искаме да разпръснем съмненията си — отговори главният инквизитор с благ тон. — Почва да ни обхваща съмнението, че тази стара жена е закриляна от някаква зла сила, която я пази в задушната атмосфера!
Иларио Турно излезе, за да се върне след малко с едно едро и здраво куче. — Това вярно животно — каза той, — което пазя при себе си от години, ще послужи за този опит, който ще ви убеди. Забелязахте, че първо оставих стъкленицата на масата ви.
При тия думи отровителят повика при себе си животното, хвана стъкленицата в ръка, отвори с другата устата на кучето и му наля насила отровата. След няколко мига животното се строполи тежко и захърка, давайки признаци на голямо страдание, и скоро умря.
При това зрелище съдиите изказаха дълбоката си изненада, че виждат старата жена още жива. Тази нейна устойчивост им бе необяснима.
На Съветът на тримата бе останало само едно средство да се отърве от нея. Това средство бе ужасно и представляваше бавни мъки: смърт от жажда. Заповедта бе вече дадена.
14. Гондолиерът
Полицейският офицер, придружен от стотина полицаи, бе пристигнал на остров Сан Николо при пълно мълчание.
Благодарение на гъстата тъмнина, те можаха да изпълнят заповедта на Съвета на тримата, без да възбудят вниманието на рибарите. Островът бе обграден от всички страни; на брега към Венеция — от войници, а към морето — от наблюдателни кораби.
Агостино, Пиетро и Себастиано бяха пристигнали няколко минути преди полицаите и спряха на същото място, където панталонът и Маринели, преоблечен като гондолиер, бяха слезли.
— Те нямат на брега на острова никаква лодка на свое разположение — каза Агостино ниско на другарите си. — Погледнете наоколо, забелязвате ли някаква лодка?
— Не. Ти имаш право — отговори Себастиано. — Той не може да ни избяга от този бряг!
— И от другия не може! — добави Пиетро, показвайки с пръст дюните, които бяха пред тях. — Страшната буря е образувала непреодолима бариера около острова…
— Елате, последвайте ме — каза Агостино. — Ние ще го намерим!
— Сигурно е отишъл във вилата на майка си, която се намира срещу къщата на покойния рибар Фарсети — каза Пиетро.
— При когото ти бе работник, нали? — каза Себастиано. Пиетро се престори, че не е чул въпроса.
— Да се отправим първо там — каза той. — Чудно, ние сме първите, които тръгват по тази следа.
— Да не губим време — настоя Агостино. — Сега вече го държим! Ах, какъв празник ще бъде за нас, когато го уловим!
— Чакай първо да го заловим. Празникът ще дойде след това, както казва Пиетро — рече Себастиано. — Шт! Не вдигайте шум. Той не подозира още нашето пристигане!
— Защо говориш така? Не виждам нищо! — казаха едновременно Пиетро и Агостино.
Себастиано го хвана за мишците.
— Шт, ви казвам. Нито дума. Не виждате ли под онова маслиново дърво, наляво, сред храстите?
— Света Богородице… това е той! — отговори на свой ред Агостино.
— Кой е той, по дяволите? — попита Пиетро.
— Шт, по-тихо! — каза Себастиано.
— Това е панталонът! Същия панталон, който го придружаваше в бягството му — каза Агостино, обзет от радост. — Следователно Маринели не трябва да е далеч!
— Обзалагам главата си, че е поставен на пост! — каза Себастиано.
— Тогава ние не трябва да се разправяме с него — добави Пиетро студено.
— Чакайте, чакайте! — каза Агостино — Внимание! Трябва да узнаем от него скривалището на Маринели. Той ще ни го открие, понеже не ни познава. Аз сам ще отида при него.
— Агостино има право — рече Себастиано ниско. — Ще използваме хитрост срещу него.
— Добре — каза Пиетро. — Ако успеем да го заблудим, лесно ще се справим със задачата си. Върви и ако те заплашва някаква опасност, повикай ни!
Агостино бе горд, че ще може да покаже смелостта си. Зарадван, че вече почти са спечелили обещаната награда, той напусна двамата си другари и като заобиколи, за да прикрие присъствието на последните, се отправи спокойно към маслиненото дръвче.
