Войникът Марко бе избран. Един офицер му предаде заповедта на Силвио. Никакво възпротивяване, никакво роптаене не бе показано от този човек, който заради симпатията си към Маринели не на драго сърце прие заповедта на капитана.
Силвио Зиани слезе в лодката, докато гондолиерът, един здравеняк с красива и представителна фигура, седеше прав срещу ударите на вълните и сваляше шапката си, като да се разхлади.
Щом и Марко зае място в лодката, той хвана греблата от адмиралския кораб.
Морето бе така силно развълнувано, че сам капитанът, човек преминал много изпитания и физически несгоди, чувствуваше, че смелостта му отслабва. После той погледна към направлението, където гондолиерът претендираше, че е забелязал лодката, докато войникът седна върху една малка пейка на задната страна на лодката.
— Вие вече отидохте доста навътре в морето? — попита Силвио Зиани, хвърляйки към гондолиера недоверчив поглед.
Лодката, действително под напора на силните мишци на гребеца, бе оставила далеч зад себе си адмиралския кораб.
— Трябва, господарю! — отговори просто човекът. — Корабът е разпънал всичките си платна и ние ще можем да го пресрещнем само в открито море.
— Сигурен ли сте, че ще го достигнем? — каза Зиани, който се разкая, че бе така доверчив към гондолиера.
— Трябва да го достигнем, господарю! — отговори енергично гребецът. — Мислете за моите две хиляди зекини!
В този момент великият капитан помисли, че е слушал вече този глас, който му говореше. С изпитателен поглед той заразглежда лицето на гондолиера.
Неговите хубави кестеняви коси, навити на къдри, се спущаха по челото му и страните. Неговото лице бе фино, твърде фино за лице на гондолиер… Кой знае? Може би му устройваха клопка? Но от какво имаше да се страхува Зиани, който бе придружен от един войник?
Докато великият капитан се бе отдал на тези размишления, гондолиерът се бореше без почивка с грамадните вълни, които се издигаха в открито море, и употребяваше всички сили, за да достигне до подозрителния кораб, на който се забелязваше все по-ясно синият фенер.
Той даде доказателство за голямата си опитност и изумителната сръчност — успя да достигне точката, където предполагаше, че лодката и корабът ще могат да се срещнат. Тази работа, доста трудна за спокойно море, бе ненадминато геройство по това време. Капки пот блестяха по лицето на смелия лодкар…
Лодката се приближаваше все повече към кораба. Вече можеха да различат корпуса по мачтите. Всичко във външния вид на кораба даваше Да се открие едно италианско произведение.
Гребецът изглеждаше, както и Зиани, че не знае името и качеството на мистериозния кораб, понеже много пъти се обръща, за да го наблюдава.
Силвио Зиани и войникът очакваха с безпокойство момента, когато ще дадат строга заповед за спиране.
Близо до носа, на едната страна, висеше здрава въжена стълба, която достигаше до повърхността на водата. Това се практикуваше във всички кораби с големи размери по това време.
Лодкарят изглеждаше, че гледа внимателно тази стълба, после с една необикновена сръчност и пъргавина той подкара лодката съвсем близо до кораба.
В този момент един вик се понесе, надвишаващ шума на вълните.
— Стой! — извика заповеднически великият капитан, махайки с ръка. — В името на закона, стой!
Корабът продължи пътя си, цепейки вълните и въздуха, като величествен бял орел…
С един скок гондолиерът се изправи върху седалището си, вдигна греблата върху пейките и хвана въжената стълба.
Силвио се учудваше на сръчността на този скромен герой в морето…, когато внезапно, за голяма изненада на великия капитан, човекът стъпи на стълбата и здраво държейки се, отблъсна лодката с един силен удар на крака си.
В един момент Зиани и войникът чуха да се разнася над вълните тревожният оръдеен сигнал, изстрелян от адмиралския кораб. Тримата шпиони бяха пристигнали там и направили доклада си…
— Адско изчадие! — изрева Силвио Зиани побеснял. — Хвани греблата! — викна той на войника, който бе обхванат от ужас. Дай ми пушката си.
Но човекът изглеждаше обхванат от неописуем страх. Той стискаше оръжието до себе си, с вкочанени ръце, като парализиран.
— Дай ми пушката си бързо! — му викна още веднъж великият капитан, на върха на гнева си. — Полудял ли си? Този човек ще ни избяга… Дай пушката си или ще те ударя!
— О, Боже! — прошепна войникът. — Този гондолиер, това лице… Ах, аз вече съм го виждал.
Гордият началник на полицаите от Венеция бе изигран. Лодката малко по малко оставаше назад от кораба.
Гондолиерът стоеше още увиснал на въжената стълба. Той сигурно се бе заплел във въжето, като полагаше усилия да се освободи.
Великият капитан заслепен от ярост издигна юмрука си и удари войника по главата. Нещастникът се залюля от силата на удара и остави да му изтръгнат оръжието.
Вече беше време. Мистериозният гондолиер се бе разплел от въжетата и се изкачваше по стълбата.
Внезапно, в момента когато достигаше до оградата, видя нещо неочаквано… Синьото домино! Той се намираше отсега нататък във властта на тайнствената маска.
Един гърмеж се разнесе. Силвио Зиани бе изпразнил оръжието си. Един задавен вик отговори на гърмежа. Гондолиерът, улучен от куршума, се повали върху мостика на кораба пред краката на синьото домино.
Тя даде заповед на кормчията:
— Към Брандоло! — викна тя.
— Какво искате да правите, сеньорита? — запита Марино обезпокоен.
— Искам да ви отведа на кораба ви, граф Санта Рока — отговори тя просто. — Призори ще можете да тръгнете на път за скалистия остров.
15. Умряла от жажда или спасена
Пазачът ясно бе разбрал заповедта, която кървавият съд му бе дал по отношение на старата просякиня. Той бе сигурен, че последният не ще се спре пред никакво средство, за да премахне пленницата.
Нито съдиите, нито аптекарят, нито пазачът можеха да си обяснят, как старата жена е погълнала, без да умре страшната отрова, която и бяха дали. Случаят бе единствен в аналите на оловните стаи и в спомените на Иларио Турно, отровителя.
Тъмничарят бе почти готов да вярва, че старата, която бе винаги здрава и не се оплакваше от нищо, е сключила договор с дявола. Мистерията, която обкръжаваше тази жена, повече втълпяваше тази идея в мозъка му. В килията й той вече влизаше с известно безпокойство и едно неприятно чувство. Струваше му се всеки път, че ще го сполети нещо. Обаче той успя да превъзмогне глупавия си страх и се показа решителен да изпълни заповедите на инквизицията и да не й носи повече вода. Така тя нямаше да закъснее да загине от палещата горещина, която цареше под оловните покриви.
Тъмничарят взе това безмилостно решение в същия ден, когато новината за бягството на Марино бе проникнала в палата на дожовете и бе предизвикала неописуемо вълнение.
Надвечер, човекът споходи, както обикновено оловните стаи, носейки на всеки затворник мизерната храна и топлата му вода. Само просякинята не получи стомната си. Пазачът я бе лишил от водата й.
— Къде си оставил водата? Водата ми, водата ми! — му извика тя, умираща от жажда, и се отправи срещу този човек, който всяка вечер й носеше вода, с която утоляваше за момент жаждата си.
— Търпение! Търпение! — промърмори той, отстъпвайки назад, като че ли се страхуваше от затворничката.
После напусна килията и затвори вратата грижливо с ключа.
