гондолиерските ми дрехи и поиска да ги купи. Предложи ми две зекини и ми даде костюма си, освен това. И аз, глупакът, не открих нищо. Мислех, че се касае за една маскарадна шега.
— Не беше ли чел нашата прокламация? — каза инквизиторът със заплашителен тон. — Знаеш ли, че ти ни вдъхваш недоверие?
— Уви, да, благородни сеньори — продължи човекът, — бях я чел и трябваше… Но аз го изтървах и загубих двете хиляди зекини. През целия си живот няма да забравя това! За да се накажа, ще се откажа от карнавала и ще се въздържам цели осем дни. Това ще ми бъде достатъчно!
— Продължавай, продължавай разказа си! — каза великият инквизитор важно. — Може би твоята вина да може да се поправи.
— Ние разменихме дрехите си, без да обърнем внимание, че една друга лодка ни следи. Оставих панталона и гондолиера да слязат на острова и се върнах към Пиацета, за да се позабавлявам и аз. Но забавлението ми не излезе така, както смятах…
— Можеш ли да твърдиш, че гондолиерът е още на острова? — запита главният съдия.
— Потвърждавам — отговори Агостино енергично, — че гондолиерът е още на остров Сан Николо.
— Забеляза ли някоя гондола или лодка наоколо?
— Не, сеньор — отговори лодкарят. — Не забелязах нищо подозрително на брега на острова!
— Е добре, ти ще имаш време да спечелиш двете хиляди зекини. Върни се незабавно на острова и потърси мистериозния гондолиер.
— Сам ли, сеньор? — каза Агостино изненадан. — Гондолиерът има един другар и…
— Вземи със себе си двамата шпиони, които те доведоха в съда. Ще тръгнете веднага и ще претърсите целия остров. Ако този човек е наистина незаконнороденият, той не ще може…
— О, не се съмнявайте, благородни господари — прекъсна го Агостино. — Никакво съмнение не е възможно. Това е той!
— И ние сме убедени в това! Незаконнороденият не може да напусне острова така скоро. Той сигурно се е скрил. Ние ще ви помогнем, на теб и на двамата шпиони. Ще обкръжим незабавно целия бряг с полицаи.
Агостино възприе този план с въодушевление, изглеждаше, че бе забравил грубостите на двамата шпиони. Той обаче попита:
— Трябва ли да разделям с полицаите двете хиляди зекини?
— Не, те ще бъдат само за теб, Пиетро и Себастиано.
— Ах, каква хубава работа, господари! — извика Агостино, обзет от радост. — Ще тичам. Трябва да го уловим! Ще претърсим всички храсталаци, ще прегледаме всички колиби. Щом като бреговете на острова ще бъдат тайно окупирани, той не ще може да ни избяга.
— Толкова по-добре — допълни инквизиторът. — Откъм страната на морето се намират на стража закотвени кораби Негодникът ще бъде заловен.
— Чувствам, че ще успея, благородни господари. Той не ще открие, че съм станал негов неприятел. Ще му извикам, че ида да си взема облеклото и да му върна неговото. Агостино се измами първия път, но това вече няма да се повтори.
— Побързай! — каза дон Виторио. — Вземи с тебе Пиетро и Себастиано. Другите полицаи ще ви последват след няколко минути.
Агостино поздрави радостно тримата инквизитори и отиде в преддверието, където намери Пиетро и Себастиано, които се бяха отчаяли от неуспеха си.
Но когато гондолиерът ги покани да го последват и им обясни решението на съвета, те отново се обнадеждиха. Пиетро изрази желание веднага да започне преследването, а Себастиано хвана ръката на Агостино, за да му поиска прошка. Тримата излязоха от палата на дожовете, слязоха по стъпалата на кея, качиха се в една гондола и забързаха за острова, забулен в нощната тъмнина.
През това време великият инквизитор заповяда да му доведат един офицер на полицаите, с изпитана вече вярност.
Офицерът влезе. Дон Виторио го натовари да застане начело на полицаите и незабавно да тръгне към острова.
След тръгването на офицера, великият инквизитор накара да повикат тъмничаря от оловните стаи.
Той бе изненадан, че последният още не бе направил никакво съобщение на Съвета на тримата. Неговата длъжност беше да уведомява незабавно съдиите щом намери труп в някоя килия. Великият инквизитор знаеше, че някои от затворниците трябва да е умрял и бе учуден, че пазачът още не е съобщил това.
Главният инквизитор и неговите помощници очакваха смъртта на старата просякиня.
След няколко минути тъмничарят бе въведен в черната стая. Той бе неспокоен и развълнуван. Изглежда се опасяваше да не го сполети някое наказание от страна на съда.
Великият инквизитор мълча няколко минути, като че ли очакваше тъмничаря да започне доклада си. Но последният се поклони и застана безмълвен, без да разбира защо е повикан внезапно пред съда.
Дои Виторио започна разпита.
— Нямаш ли нещо да ни съобщиш, пазачо?
— Не, господарю. Не зная нищо…
— Всичко в ред ли е горе в оловните стаи?
Надзирателят прояви признаци на голямо безпокойство. Той започна да трепери под погледите на инквизиторите, устремени върху него.
— Всичко е в ред, господарю! — отговори той със задавен глас.
— Не прие ли някое посещение миналата нощ?
— Извинете, господарю, това на главния надзирател.
— Направи ли ти някои забележки?
— Той прегледа храната и водата. Разгледа с особено внимание стомната на старата просякиня — каза тъмничарят, който разбра вече защо бе повикан пред съдиите.
— Какво ще ни докладваш за старата просякиня? — попита великият инквизитор.
— Нищо особено, освен това, че тя прекара превъзходно нощта и че сутринта се нахвърли върху храната с голям апетит.
Тази новина бе така неочаквана, така невероятна, че инквизиторите, които се стремяха да прикрият мислите си от тъмничаря, останаха изумени. Главният инквизитор стана.
— Направи подробен доклад! — заповяда той.
— Старата просякиня е здрава като скала, господари — отговори тъмничарят, който бе станал по- спокоен и по-смел. — Тя ще живее по-дълго време от всички ония, които са затворени в оловните стаи и от нас всички ни, може би. Изглежда, че силите й се увеличават от ден на ден.
— Разговаря ли тя с теб?
— Не, господарю. Не говоря никога със затворници. Миналата вечер отнесох на просякинята нейната дървена чиния, напълнена със супа, след като надзирателят грижливо я прегледа. После и отнесох водата. Луала, която бе изяла съдържанието на чинията си, се спусна към водата, която и подадох. През това време главният надзирател седеше до вратата на килията и можа да констатира, че дадох на затворничката стомната, която ми беше връчил сам, и тя я изпразни на един дъх.
Главният инквизитор изглеждаше съвсем смутен.
— Това е нечувано! — промърмори Томасо.
— Предвиждам — каза високо Марко, — че ние трябва да държим тази престъпница още дълги години за сметка на републиката. Смятам, че ние не трябва да проявяваме такава снизходителност.
— Моят уважаем брат има право — каза великият инквизитор. — Тази просякиня вече е осъдена на смърт и ние я изпратихме в оловните стаи по милост.
Тя не ще умре така, господари — подзе тъмничарят. — Не ще може да се изтръгне животът й, освен ако й се отнеме първо водата!
— Това е наистина неразбираемо — каза Томасо.
— Иларио се е измамил?
— Той трябва да отговаря пред съда! — извика дон Марко.
— Имайте добрината да дадете тази заповед, уважаеми брате — каза главният инквизитор.
