прикривайки така оттеглянето на Маринели.
Обаче венецианците смятаха това оттегляне за поражение и се помислиха за победители. Триумфални викове се разнесоха от неприятелската ескадра, докато флотата на Санта Рока се прибираше в своето пристанище.
20. Първата следа
Като устроиха засадата на Горо, Сазим и Хасан мислеха, че лесно ще го отстранят и ще заемат мястото му на кораба, пътуващ за Анкона.
Но техните престъпни сметки не се сбъднаха.
Служителят на Маринели, блъснат във водата от Сазим, изпусна силен и зловещ вик.
В същия момент морякът, който беше на пост на кораба си, излезе от своята дрямка и отърча към оградата.
Двамата негри, изненадани от това, се уплашиха. Тяхната смелост за миг изчезна и отстъпи място на подлия им страх. Хасан дръпна назад Сазим, който бе останал вън от скривалището си и му пошепна с глас, треперещ от страх:
— Да бягаме, да бягаме! Морякът се безпокои и търси откъде идва този вик. Ние сме загубени, ако ни открие. Лошо направихме. Защо не забихме камите си в тялото на този проклет Горо?
Двамата роби изпълзяха между касите и разните стоки, където се бяха скрили, после избягаха безшумно, посрамени като лисици, които бяха крали пилета, промъкнаха се край къщите на пристанището и изчезнаха скоро в дрезгавината на настъпващото утро.
Какво бе станало с Горо? Беше ли се удавил, както неговите подли нападатели можеха да предполагат?
Негърът бе паднал в дълбока кал, където рискуваше да потъне бавно и да умре от най-ужасната смърт. Обаче той бе успял с едно почти свръхчовешко усилие да улови една греда, забита в кея, и да остане вън от опасност.
В този момент морякът се появи над оградата.
— Хей! — му извика Горо. — Един прът или едно въже! Бързо или негърът ще се удави.
Нещастникът, изтощен от толкова усилия, чувстваше силите му да отпадат. Влагата бе направила хлъзгава гредата, която бе обгърнал с отмалелите си ръце. Горо бе добър плувец, но краката му потъваха все повече в лепкавата кал. Чувствуваше, че вече ще загине, когато неговият спасител му хвърли освободителното въже. Той го улови и напрягайки всичките си сили, се изкачи по него с пъргавината на котка.
Морякът го посрещна, смеейки се на злополучното му приключение.
Горо, дирейки напразно с поглед двамата си неприятели, мина върху моста и разказа какво му се бе случило на офицерите и моряците. Моряците, от които негърът прикри истинската причина за нещастието, му се смяха от все сърце и побързаха да дадат на негъра други дрехи, за да съблече своите, които бяха кални и мокри.
След малко корабът вдигна котва, излезе от пристанището и се впусна в открито море.
След едно кратко и благополучно плуване корабът пристигна в Анкона.
Горо се сбогува с капитана и екипажа, после тръгна пеш за Рим.
Познаваше пътя, дългия път, който трябваше да измине, понеже вече бе минал веднъж по него. Вървеше през целия ден, а вечер си почиваше от умората в някоя кръчма или в горите.
Беше си съставил план и беше решил да го съблюдава точно. Една добра черта имаше Горо — никога да не се отклонява от взетото решение и да го осъществява въпреки всички препятствия.
Той знаеше, че сеньорита Боргез, жестоко ревнуваща Анунциата, бе отвела съперницата си в някое усамотено убежище. Бе решил да разясни тази мистерия на всяка цена и да занесе на Маринели, на остров Санта Рока, резултата от откритията си.
Но Горо беше един беден роб, непознат в Рим.
Как щеше да се осмели да проникне в палата Боргез? Слугите на входа на разкошното жилище, лакеите, верни на своите господари и строги към чужденците с бедна външност, можеха да го изгонят, да го предадат на полицията…
Той прибягна към хитрост. Щом пристигна в Рим, отиде при един търговец на дрехи, купи си нова червена дреха, украсена със златни ивици, шапка с блестяща бродерия и един чифт нови сандали.
Така пременен се представи в палата Боргез, радостен за добрата си идея да осъществи поговорката: „Расото прави монаха“.
Той влезе гордо в големия вестибюл, където го посрещна един лакей, който се показа изненадан от неговата самоувереност.
Един диалог полусериозен, полукомичен, се започна между двамата. Единият изпълняваше дълга си и се гневеше на упорството и неуважението, което негърът проявяваше към длъжността му; Горо от своя страна не оставяше подигравателното си държание.
— Горо търси красивата и благородна сеньора Мадлена Боргез — каза най-сетне той с твърд глас. — Нека известят на сеньоритата!
— Но кажете ми най-после кой сте? — извика слугата, отчаян от шегите и подигравките на своя събеседник.
— Добре, господин лакей — отговори Горо със спокойствие. — Негърът е роб на граф Санта Рока. Не сте ли негов приятел?
При тия думи слугата измени държанието си. Гневът му изчезна. Изглеждаше смаян… Спомняше си за мистериозния граф, за неговото посещение в палата Боргез. Богатият гост бе дал на него и приятелите му така щедро пари за почерпка, че още пазеше за него признателен спомен.
Той заговори с по-мек тон и упрекна негъра, че не му бе казал това по-рано.
— Робът — подзе Горо — иска да говори с благородната сеньорита Боргез по заповед на своя господар. Слугата го помоли да го последва.
— Елате — каза той. — Не зная дали сеньората е разположена да ви приеме, но аз ще ви известя веднага.
Негърът направи иронична забележка, че бързо са станали добри приятели, после се изкачи по стълбата и последва слугата.
Горо учудено оглеждаше наоколо. Великолепните мраморни стъпала, покрити със скъп килим, оградата на стълбата, украсена с много фини ваятелски работи, надминаваха лукса и красотата на дожовия палат.
Стигнал на върха на стълбата, Горо бе въведен в един вестибюл, където слугата го помоли да почака няколко минути.
— Ще известя за вашето посещение — каза последният — на негово превъзходителство, великия шамбелан.
Изглеждаше, че престижът на граф Санта Рока в палата Боргез стоеше още така високо, както в първия момент, и това се отразяваше по някакъв начин върху неговия беден роб.
Действително след кратко очакване, Горо бе въведен почти без церемонии при красивата римлянка.
Мадлена се бе изтегнала небрежно върху мек диван. Цялата й фигура издаваше приятна грация, почти ориенталска и съблазнителна. Тя отвърна с малък жест с ръка на поклона на негъра.
— Ти ли си личния роб на граф Санта Рока? — попита тя своя черен посетител.
— Да, височество — отговори с уважение последният. — Горо е нещо повече: от дълги години той е довереник на графа.
На Мадлена се стори твърде забавно, че Маринели бе дал доверието си на един негър.
— Какво чудно предпочитание! — каза тя с подигравателен тон. — Хората от твоята раса не се ползват с добро име.
— Всички не са такива — отговори Горо със спокойствие. — Има негри, които вършат това, което им е угодно или пиянстват цял ден, но има и изключения, Горо е честен й верен служител и Маринели го познава и го цени.
