— Изкусен ласкател! — извика тя. — На какви ли низости не си способен, за да станеш приятен на твоите господари! Дай ми някакви доказателства за твоето неразумно твърдение. Може би тогава ще ти повярвам.
Горо протестира, че се съмняват във верността му, защити се, че не е измамник и не питае никакви безчестни намерения, после пожела да й даде доказателства.
Принцесата изпита едно страшно чувство при чуването на тия думи. После тя се овладя. Отказа да повярва, че Катерина, владетелката на Венеция, може да я мрази така.
— Мислиш ли — каза тя на негъра, — че хвърляш едно тежко престъпление върху дожесата, че можеш да изкупиш смелостта на твоето обвинение с най-жестоко наказание.
Горо чувстваше, че вече много е напреднал. Не го напусна невъзмутимото си спокойствие нито за момент и заяви с твърд глас на принцесата, че поема отговорността за всичко казано.
— Единствената цел на негъра — добави той — е да убеди Нейно Величество, която още остава недоверчива. Той вече е видял много страни, много хора. Той вече е бил наказван, бит, унижаван от господарите си, на които е служил честно. Такава е често отплатата към честния безпомощен роб, Нейно Величество отказва да го вярва. Повдига рамене, когато той й прави искрено признание и когато поставя живота си в опасност. Неблагодарността е нещо, което негърът е свикнал да посреща без докачение. Горо знае това от опит… Нека Нейно Величество да чуе искрения и прост разказ на черния слуга. Нека узнае, че дожесата го е подкупила, за да дойде и я убие. Горо е приел мисията и парите. Той е дошъл в Рим…, за да разкрие всичко на Нейно Величество и да я пази от домогванията на лукавата Катерина.
Мадлена хвърли към негъра изпитателен поглед. Струваше й се, че открива, под това усърдие и искрена преданост куп лъжи и лукави мисли.
— Разбрах те, виждам целта ти! — каза тя с ледена усмивка. — Ти се стараеш да се покажеш достоен за подаръка, който ще ти направя.
Черният, верен на ролята си, се показа нечувствителен към този израз на недоверие и увери още веднъж принцесата в голямото си желание да й служи. После той ловко се върна на темата си, като изложи внезапно истинската цел на посещението си.
— Ах! — каза той с колеблив глас — докато сеньора Анунциата не бъде намерена, нещастният граф ще се мъчи. Една следа само, една следа е достатъчна…
— Сеньората е загубена завинаги за твоя господар, графа! — отговори твърдо Мадлена. — Тя е взела расото. Тя вече няма право да обича, нито да бъде обичана от някого.
Мадлена щеше да разкрие страшната тайна, която забулваше нещастието на Анунциата Фарсети. Горо вече знае повече, отколкото би могъл да желае. Той прие всичко като отплата за страданията и хитростите си. Най-сетне имаше първата следа, която щеше да му позволи да намери нещастната сеньорита.
Той обаче се престори, че посреща с безразличие това важно съобщение.
— Дългът на негъра — каза той — е да премълчи пред графа тази новина и да го накара да забрави малко по малко тъгата си. Горо е изпълнил мисията си, той ще предаде на графа това, което иска да знае. Ще му докладвам, че благородната дама, грациозната принцеса Боргез е добре в палата си в Рим, че се радва на добро здраве.
Тогава Горо помоли Мадлена да го освободи да си отиде; той бързаше да избяга и да предвари момента, когато принцесата, узнавайки хитростта му, можеше да накара да го арестуват…
Мадлена остана в будоара си замислена, нерешителна.
Нейните подозрения се увеличаваха. Срамът и страхът вълнуваха душата й. Тя разбираше, че робът я бе изиграл, че скритата цел на мисията му бе да я следи, да изтръгне тайната й. Чувствуваше, че над нея надвисва страшна заплаха. Дожесата я мразеше до смърт и можеше да даде поръчка на Горо да я убие…
Тази ужасна мисъл я накара да потрепери. После, като че ли обзета от една внезапна идея, тя позвъни на шамбелана си. Последният бързо дотърча да получи заповедите на своята господарка.
— Накарайте да проследят — каза тя — колкото е възможно по-тайно, негъра, който току-що напусна палата. Проследете делото му. Накарайте да го арестуват безшумно.
Благородникът направи един почтителен реверанс и напусна будоара, за да предаде получените заповеди.
21. Лъвът на Адриатика
Вечерта настъпи. Сенките на нощта като че ли покриха с един воал на забрава ожесточените сражения, които се бяха разиграли в спокойните води на Санта Рока.
Галерите на Марино бяха хвърлили котва в пристанището. Върху техните палуби, напоени с кръв, отрупани с платна, въжета и разни останки, нищо не се движеше.
Вън от канала на залива неприятелските кораби бавно маневрираха, заемайки нови позиции за през нощта. Техните продълговати форми, почти призрачни се очертаваха около острова в една широка концентрична линия.
Маринели и Фалие бяха слезли от корабите и отидоха при д’Артенай. Те поздравиха френския офицер и неговите смели артилеристи за енергията и смелостта, която бяха показали по време на сражението.
Но и двамата бяха загрижени и обезпокоени. Санта Рока и неговите смели другари едва се бяха отървали от гибел. Флотата, отначало победоносна, бе принудена да отстъпи, пред многобройните кораби, за да избегне унищожението. Един обръч от желязо и огън се бе образувал около малкия остров.
Защо Марино се бе отказал да последва съвета на д’Артенай? Той съжаляваше горчиво за решението си да заповяда на Оргосо да не се намесва.
Адмиралът на Маринели не бе посмял да наруши заповедта на своя началник. Той се бе ограничил да кръстосва в открито море, без никаква цел, без никакъв план. И сега рискуваше да бъде забелязан от неприятелските наблюдатели, да бъде смазан от превъзхождащите го по брой и сила и да даде на безсилния Маринели зрелището на едно второ поражение, окончателно за Санта Рока.
Отдадени на тия мъчителни размишления, Маринели и Фалие се разхождаха по дължината на брега, проверявайки поставените тук-там постове за предпазване от една нощна атака.
Внезапно срещнаха отново д’Артенай, който идеше да даде последните си инструкции на хората от батареите и да се прибере в жилището на граф Санта Рока.
Френският благородник протегна ръка, за да му засвидетелства своето доверие и симпатия. Маринели го прегърна, като че ли тия ужасни часове на тъга и несигурност скоро щяха да се заменят с триумфа на мъничкото царство и неговите благородни господари.
После тримата се отправиха към крепостта, откъдето тъкмо излизаха нисшите офицери.
На върха на кулата, в стаята на картите, един важен разговор се започна между тримата мъже.
— Не можах да спечеля победата — каза Марино с твърд глас, — но аз още пазя моята пламенност и моята смелост от първия час… Ние ще имаме своя реванш и ще победим — добави той, подкрепен от д’Артенай. — Сега ще се посъвещаваме!… Моето мнение е щом се съмне да подновим нападението. Ще привлечем неприятелските кораби под огъня на нашите батареи и флотата ни ще действа срещу флага им.
— Този план е превъзходен — каза Фалие. — Но трябва да устроим една тройна офанзива, като действаме задружно с Оргосо. Как ще можем да му предадем тази заповед? Зрителните сигнали, с които си служихме досега, не могат да предадат новите заповеди освен предварително условените съобщения. Невъзможно е да го уведомим с тия примитивни апарати за часа и точното място на сражението.
— Още повече — добави д’Артенай, — че островът е блокиран от всички страни. Никаква шалупа не може да се опита да премине венецианските линии и да отнесе на нашия приятел заповедите.
— Трябва на всяка цена да достигнем до Оргосо! — подзе Маринели с глас, който издаваше безгранична смелост. — Ако никой от нашите хора не е достатъчно ловък да премине неприятелските редове, ще отида аз самият да намеря моя верен адмирал и да му предам заповедите си!
При тия думи Фалие и д’Артенай се развикаха, молейки Маринели да не се поддава на своята буйност и да не предприема тази отчаяна постъпка.
— Не произнасяйте тези думи за отчаяност, мои приятели — отговори Маринели, чиито очи бяха блеснали с буен пламък. — Моето решение е взето; ще отида сам, преминавайки неприятелските редове, до
