Двамата мъже се появиха на върха на стълбата. Единият беше адмирал Мило, а другият… Джакопо Граси, бившият другар по съдба на Маринели, горделивият комендант на неговата флота, когото бе изгонил от своето общежитие за пиратско дело.
При вида на предателя, Маринели почувствува сърцето си да бие до пръсване в гърдите му. Той стисна юмруци; очите му пламнаха от гняв. После изведнъж си спомни за опасното положение, в което се намираше, слезе две стъпала по-ниско и се скри съвсем зад стената на кораба.
Граси познаваше организацията на остров Санта Рока, неговата защита, флотата му, в най-малки подробности знаеше също слабите точки на острова. Отсега нататък адмирал Мило, осведомен за разположението на силите на островитяните на Санта Рока, за мястото, където се намираше Оргосо, можеше да излезе победител от ожесточения и неравен двубой.
Цялото дело на Марино би било разрушено и унищожено завинаги. Неговите постройки, неговата флота, съкровището му биха попаднали в ръцете на омразния тиранин, неговия безсърдечен брат. Отмъщението му би било само празни думи, над които инквизиторите ще се надсмиват.
Маринели, измъчван от тази мисъл, си представяше цялата опасност. Кипеше от ярост…, а смъртта го заплашваше от всички страни: двамата благородници се намираха близо до стълбата и можеха с един бегъл поглед да забележат върховния вожд на Санта Рока. Вълните, леко разпенени, се блъскаха във въжената стълба и отнемаха на нещастния Марино всяка надежда за бягство.
Защо Мило придружаваше Граси върху моста? Дали предателят случайно бе излязъл?
Маринели може да чуе следния диалог между тях:
— Снощи битката беше твърде уморителна, адмирале. Утре ни очаква обаче успех. Отпочинете си, моля ви!
— А Вие — запита адмиралът, — неуморим ли сте? Не ви ли трябва почивка?
— Не мога, адмирале — отговори Граси с мрачен тон. — Чувствам се твърде неспокоен, неспособен да заспя. Върнете се във вашата кабина, сеньор. Що се касае за мене, ще се разходя по моста и ще подишам пресния морски въздух.
При тия думи адмирал Мило се сбогува, после добави с нисък глас, в момента, когато се отдалечаваше:
— Имам честната ви дума, сеньор, че не ще напуснете моя борд преди сутринта.
— Не се страхувайте, адмирале. Имам интерес да удържа думата си. Ще ви служа за водач. Отпочинете си няколко часа и очаквайте денят, да освети вашия триумф, превземането на острова и пленяването на неговите жители.
Мило отправи лек поздрав към предателя, после влезе в кабината си.
Джакопо Граси остана няколко минути сам върху моста, после отиде към задната част на кораба, където се разхождаше часовоят.
— Граси трябва да загине. Той трябва да изкупи със смърт предателството си! — закле се Маринели.
Той искаше да скочи върху моста, да се спусне върху подлия благородник и да го удуши, но размисли и разбра необходимостта да бъде благоразумен. Неговата главна цел беше не да наказва предателя, а да се сдобие с прочутото знаме, което се развяваше върху средната мачта.
Положението на Маринели ставаше все по-критично. Граси, който бе започнал да се разхожда, мина близо край Марино. Един поглед, хвърлен случайно през борда, можеше да открие мистериозния моряк.
Фалие бе още далеч в морето. Един дълъг час щеше да измине до неговото завръщане.
Марино взе едно отчаяно решение. Той извади камата си от пояса, изкачи се по въжените стъпала и разгледа моста с бърз поглед.
Забеляза, че Джакопо Граси се бе спрял в задната част на кораба и разговаряше на нисък глас с часовоя. Бе сам срещу двамата противници.
Бе въоръжен само с една кама, някоя случайност можеше да го погуби безвъзвратно.
Реши да отиде срещу смъртта, да измами открито бдителността на часовоя, поставен близо до кормилото.
След като пресметна на около петдесет крачки разстоянието, което отделяше мачтата от задната част, той премина оградата, наведе се да не бъде забелязан и стигна до мачтата, движейки се наведен.
Не само че бе успял да измами бдителността на двама венецианци, но също бе можал да се укрие, благодарение на един куп платна и въжета на това място на моста, откъдето можеше да постави в движение въжетата, които придържаха знамето.
Една макара изскърца. Този шум обърна внимание на Граси и на войника. Второ изскърцване се чу; вече знамето бе смъкнато на десетина метра, но повторният шум се стори подозрителен на Граси.
Маринели, предчувствайки опасността, която се приближаваше, побърза в работата си и в миг прочутото знаме бе в неговите крака. Той си послужи с камата, за да пресече връзките, които придържаха знамето, обви го около себе си и го превърза на кръста си.
В този момент Граси се приближи до мачтата, за да си даде сметка за чудната маневра… Но едва бе надникнал над въжетата, за да види по-добре чертите на човека, който бе дошъл да снеме знамето, непознатият моряк излезе бързо от скривалището си и се отправи към него с вдигната кама.
Граси отстъпи ужасен и пребледнял. Отначало помисли, че пред него е пиян човек или вулгарен престъпник. После позна Маринели, своя бивш господар и приятел, който си бе позволил да го съди.
Граси се приготви да се предпази от противника си, изваждайки камата си и готов да продаде скъпо живота си.
— Дошъл съм навреме, за да бъда свидетел на твоето предателство — извика Маринели, обхванат от гняв и омраза. — Трепери! Последният ти час е ударил. Божието наказание скоро ще те постигне, след това на твоя господар, който подло си излъгал.
В този момент Граси, който бе уловил Марино за ръката, повика пазача. Но неговите думи заглъхнаха в страшно хъркане…
— Ето, умри! — извика Марино, забивайки камата си в гърдите му.
При тия думи Марино го блъсна силно към оградата и го наклони към морето.
— Кой сте вие! Откъде сте дошли? — попита часовоят Марино, заплашвайки го със сабята си.
— Това е Марино Маринели… — извика тогава Граси в предсмъртно хъркане.
Марино го блъсна в морето…
През това време войникът бе отърчал към задната част на кораба, за да удари звънеца и разбуди целия екипаж. Марино го последва, искайки да го задържи, но нямаше вече време.
Войникът бе ударил звънеца и веднага се чу шумът на войниците, които скачаха от своите хамаци, офицерите, които вземаха сабите си и биенето на големия звънец в долното помещение.
Марино бе загубен. Смъртта му предлагаше два изхода: или ужасните мъки, на които щяха да го подложат неприятелите му, или смъртта във водите, далеч от всякакви палачи.
За момент го обзе лудата мисъл да се сражава със своите неприятели, да започне една борба сам срещу адмирал Мило, но после се отказа от този безумен проект и помисли за морето.
Далечният спомен за Бенито Мадреселва, неговият другар по верига в Тулон, потънал след своята смърт във водния гроб, без молитва, без съжаление, възкръсна в неговата памет. Този край му изглеждаше по-спокоен и по-поетичен от позорните мъки, които му готвеше неговият омразен брат и съучастниците му.
Решението бе взето. В момента, когато разбудените моряци се показаха на моста, Маринели се хвърли в развълнуваното море.
22. Брат Бернардо
Горо, напускайки будоара на принцеса Боргез, се почувствува щастлив, че се е отървал от ноктите на всемогъщата дона. Той предвиждаше, че като размисли по-добре, тя ще изпрати хората си да го преследват.
С голяма бързина негърът се отдалечи от палата.
След няколко минути бързо вървене, той се обърна обратно и видя много слуги да излизат от палата и да търсят следите му.
