Никакъв шум не се чуваше край камбанарията. Монахините се бяха прибрали в своите малки стаички.
Сигурен в тази констатация, той произнесе с ясен глас името на Анунциата, но никой не отговори на зова му. Негърът вървеше от врата на врата, задавайки същия въпрос. Усилията му отидоха напразно.
Така той достигна до другия край на галерията и влезе в един пресечен коридор, край който имаше дълга редица затворени врати.
Пристъпи пипнешком в гъстата тъмнина, после изведнъж се спря. Един неясен шум достигна до ушите му. Някой бе изпуснал задавено охкане в една от съседните килии. Той подири за момент откъде идеше това мистериозно охкане, после приближи устните си до една от ключалките и произнесе ясно името на Анунциата.
— Анунциата Фарсети в тази килия ли е? — запита той.
Един слаб глас му отговори, въздишащ и тъжен:
— Кой ме вика?
— Горо, негърът — отговори черният, зарадван.
Страх и гняв бяха изписани по лицата на присъстващите. Беше ли това от родолюбие? Беше ли от страх пред неминуемото наказание? В техните души имаше различни чувства. Те очакваха нетърпеливо едно потвърждение на лаконичната новина. Събрали се бяха за решителния разговор.
— Казват, че един от вашите кораби е влязъл тази сутрин в пристанището, благородни Сима — каза Бордоно.
— Вие сигурно сте узнали нови подробности по аферата Санта Рока — добави Малатеста. — Моля ви, изведете ни от нашето неведение!
Фоскари настоя на свой ред да узнае сведенията, така че Сима, накаран да говори, им изложи това, което знаеше.
— Моят кораб — каза той — е минавал в открито море край Санта Рока, пътувайки за Венеция, когато е станал свидетел на морското сражение, завързало се близо до острова. Гъст дим забулвал хоризонта. Непрестанното ехтене на оръжейните гърмежи заглушавало шума на вълните.
— Вашият кораб, без съмнение, е взел участие в сражението? — каза Бордоне.
— Не — отговори Сима. — Неговото слабо въоръжение от четири топовни гърла и тежкият му товар биха го осъдили на сигурна гибел. Но докладът на капитана е от голяма важност. Този честен служител потвърди, че е забелязал през дима славното морско знаме, лъва на Адриатика, да се развява върху една от крепостите на острова!
При тия думи тримата патриции се развикаха, казвайки, че подобно нещо е невъзможно.
— Не — викаха те. — Капитанът се е измамил от някое фалшиво наблюдение. Защо ни смущава с неговите видения?
— Целият екипаж потвърди доклада на своя капитан — отговори Сима, продължавайки своя разказ. — В момента, когато търговският кораб, възвивайки борда, започнал да се отдалечава от опасното място, един войник от арсенала, ранен, достигнал до тях, плувайки с всичките си сили. Моряците извадили от водата нещастника, издигнали го на палубата и го наобиколили да го разпитват. Той им разказал, че бил свидетел на унищожаването на венецианската флота, че, адмирал Мило и Силвио Зиани били паднали под ударите на островитяните.
— Къде е този войник? Явил ли се е пред Съвета на тримата? — попитаха в един глас тримата сенатори.
Управителят им отговори, че човекът е починал през време на пътуването на кораба и че сам той, Сима, е предал на Съвета казаното от войника.
Енрико Бордоне изглеждаше съкрушен от тази новина.
— Как? — повтори той. — Венеция, царицата на моретата, победена, хвърлена в калта от един пират.
Малатеста изглеждаше по-оптимист.
— Нашата флота е значителна — каза той — и не може да бъде разбита по никакъв начин. Тя може за момент да направи лоша маневра, но крайният успех ще й остане сигурен.
Фоскари избухна в проклятия срещу нещастника, автор на това тъжно известие:
— Добре, че е умрял негодникът — каза той. — Но заклевам ви се, че ако бях го видял, щях да му изтегля езика, вързан с въже.
След като бяха излели всички проклятия и омраза срещу незаконнородения, гнева си срещу Венеция, която бе станала жертва на алчността си, продавайки кораби на Марино, Сима им каза, че се очаква след малко пристигането на една държавна галера.
— Да побързаме към Маламоко! — каза Фоскари, горящ от нетърпение. — Фаропазачът ще ни сигнализира приближаването на кораба и ние ще можем първи да узнаем точните подробности по сражението, да побързаме!
Бордоне и Малатеста подкрепиха своя приятел. Тримата се готвеха да напуснат управителя, когато последният ги задържа и мъдро отбеляза:
— Вашият опит ще бъде напразен. Новините ще бъдат докладвани направо на инквизиторите и вие ще се задоволите с това, което те решат да ви кажат.
Но сенаторите не държаха сметка за това предупреждение. Те се сбогуваха със Сима, отправиха се към гондолите си и тръгнаха за Маламоко при настъпването на нощта.
Пътувайки, срещнаха друга гондола, в която се намираше Тадео Моро, управителят на Сан Марко.
Уважаемият благородник ги поздрави, но не им съобщи нищо и продължи пътя си мрачен и мълчалив.
Пристигайки в Маламоко, тримата сенатори узнаха, че галерата, с която бе дошъл Тадео Моро, бе — хвърлила котва близо до пристанището и че дванадесет други единици, жалки останки на една от най- хубавите дивизии на флотата бяха се прибрали бързо в работилниците на арсенала, намиращи се недалеч от пристанището.
Благородниците поискаха да видят мистериозния кораб и да се осведомят от екипажа за претърпяното поражение, но множество офицери, предвиждайки тяхното намерение, им заповядаха да се оттеглят.
— Достъпът до галерите — казаха те — е забранен за всички без изключение.
Тримата сенатори се видяха принудени да се поклонят пред върховното решение и да се завърнат, без да са узнали нещо.
През това време мълчаливият управител на Сан Марко, подканящ гребците на гондолата, бе стигнал бързо до големия канал, после на Пиацета.
Лодката изви покрай стъпалата на кея, Тадео Моро пъргаво скочи на земята и се отправи към палата на дожовете с горди и бързи крачки, загърнат в своята пурпурна мантия.
Той поиска да бъде отведен при Великия съвет.
Тая вечер висшите съдии бяха нарушили традиционните си навици. Дон Виторио, измъчван от предчувствието, може би основателно, за един неуспех, бе повикал двамата си помощници преди обикновения час.
Те се бяха събрали на заседание, за да разискват върху важното съобщение на управителя Сима и да вземат необходимите мерки за запазване на тайната. Никой във Венеция още не знаеше за поражението, но инквизиторите не желаеха и да научат. Обаче те не смееха да вярват още в автентичността на сведенията, предадени от Сима. Липсваше им сериозно потвърждение на лаконичната новина.
Така че Тадео Моро веднага бе въведен при тримата ръководители на Венеция.
Управителят влезе с бавни и тежки стъпки и се поклони пред съда. По лицето му, обикновено студено и гордо, се четеше скръб. Той хвърли наоколо изпитателен поглед, за да се увери, че е сам, после започна:
— Благородни сеньори, ида да ви съобщя за нещастието, което ще хвърли в скръб целия народ.
При тия думи, произнесени с леден тон, дон Виторио не можа да сдържи едно потреперване.
Той запита управителя, дали на показанията на моряците от кораба на Сима може да се вярва, дали
