Той кривна в първата уличка, която срещна, и се закри до вратата на една стара къща. Когато опасността бе преминала и слугите, претърпели неуспех, се бяха завърнали, той започна да се смее и продължи пътя си със спокойни крачки до кръчмата.
Стигайки там, той щеше да съчини един нов план, едно средство за използване на следата, дадена от Мадлена.
Щом стигна в кръчмата, той си поръча разкошен обяд, настани се на сянка под градинските дървета и започна да размишлява.
Внезапно видя да идва по пътя един монах, едър и дебел, който влезе в кръчмата, седна под верандата и си поръча кана вино, което започна да пие на малки глътки, като че ли желаеше да вкуси всяка капка. Поръча си втора каничка вино, като че ли да разсее самотата си.
Горо предусети желанието му и отиде да седне до него.
— Добрият капуцин желае, да разговаря малко — си каза той. — Ще му доставя случай да упражни своето проповедничество.
— Негърът поздравява светия човек! — каза Горо учтиво, като влезе под верандата.
Монахът промълви една къса молитва за честния негър, на когото гледаше като езичник.
Когато Горо седна, монахът му хвърли поглед, пълен със съчувствие.
— Нямаш ли господар? — го запита монахът.
— Робът има господар, добър — отговори Горо, преструвайки се на тъжен, — но сеньор е далеч. Той изпрати негъра във вечния град и негърът е забъркан и притеснен.
Монахът запита Горо дали е покръстен. Последният, когото Съветът на тримата бе принудил да приеме християнството в момента на неговото влизане в палата на дожовете, се престори на незнаещ и направи с глава отрицателен знак.
Малко по малко Горо можа да използва разположението на монаха, за да събере желаните сведения.
Той заговори отначало за мисията, с която неговият господар го бе изпратил при принцеса Боргез, за усилията на последната да го убеди да постъпи като брат прислужник в един манастир, чието име му бе изхвръкнало от ума.
— Благородната принцеса е искала, без съмнение да ви говори — каза монахът — за ордена Санта Клара, на когото прави всичките си подаръци.
— Негърът забеляза близо до вратата Анжелика един голям манастир, с беден изглед и недалече от него малка църква.
— Това е точно манастира на кларистките и църквата Санта Мария дел Розарои, синко! — допълни монахът.
Горо не можеше да сдържи радостта си, че най-сетне бе узнал убежището на Анунциата.
— Негърът ще послуша съвета на добрия отец — каза Горо, очите на когото тържествено светнаха. — Той ще се покръсти и ще възхвалява Бог с усърдие.
Монахът повярва, че ще може да спаси една заблудена душа. Той стана и поиска да го отведе веднага в това свято място.
Горо се трогна от добрината на монаха и прие предложението му с благодарност.
Светият човек бе доволен от компанията на негъра и благодареше, че бе имал такава приятна среща.
Той не подозираше каква цел бе имал неговият черен събеседник, който привидно се показваше смирен и набожен.
Горо бе решил да си послужи с монаха, използвайки слабостите му.
— Две кани вино от най-хубавото! — извика той на кръчмаря.
Човекът изпълни заповедта и донесе бързо поръчаните кани с вино.
— За здравето на уважаемия отец — каза негърът, чукайки чашата си о тази на монаха.
Набожният човек се поддаваше все повече на влиянието на виното и не мислеше вече за проповедта, която искаше да държи на Горо.
Последният, познавайки по очите на монаха, че вече достатъчно е пил, за да стане негова играчка, започна да го разпитва. Той го пита за името му, към кой манастир принадлежи, къде се намира този манастир. Така узна, че монахът се наричаше брат Бернардо и че манастирът му се намира близо до хана.
— Уважаемият отец говореше за един друг манастир, намиращ се близо до вратата Анжелика? — каза негърът. — Този манастир за монаси ли е?
Брат Бернардо направи отрицателен знак и заговори:
— Не, синко. Това мирно убежище приютява само монахини.
— Не отива ли някога там някой монах? — запита Горо настойчиво.
— Понякога почуква на вратата някой монах, предава някоя къса поръчка и се връща. Бил съм там по заповед на моя уважаем игумен. Ах! Добрите сестри познават добре брат Бернардо. Моят игумен е роднина на игуменката на този манастир и ме натоварва да му нося често писма или някоя поръчка за нея.
Така в разговор изминаха множество часове. Сенките на нощта се сгъстяваха върху околното поле.
Монахът сметна, че е дошло вече време да се прибере в манастира. Прие с благодарност да го придружи Горо.
Негърът лукаво забеляза, че още не бе изпразнил каната си.
Брат Бернардо, който бе пил много, за да утоли жаждата си, погълна остатъка от виното, не искайки да го остави загубено. После се усмихна самодоволно, като че ли питието му бе доставило голямо удоволствие.
През това време здрачът бе настъпил, покривайки с тъмните си сенки дърветата и храстите. Двамата мъже станаха най-сетне, платиха поръчаното и излязоха от кръчмата.
Полето бе мрачно и пусто. Птичките бяха започнали своите весели нощни песни и освежителната роса блестеше по цветята и листата на храстите.
Монахът и негърът тръгнаха през полето и се отправиха към малка гора, която трябваше да пресекат, за да стигнат до манастира.
Техният вървеж бе несигурен. Горо бе пил умерено и се държеше сериозно. Монахът, поддал се на изкушенията на виното, трудно вървеше.
Той се залюляваше ту наляво, ту надясно, избухваше понякога в силен смях, после се спираше, за да изтрие потта от челото си.
Накрая той хвана под ръка другаря си и двамата продължиха пътя си, наближавайки свещената сграда.
Внезапно Горо забеляза, че монахът хвърли поглед към една морава сред гората, близо до пътеката. Той предвиди желанието на монаха и му предложи:
— Уважаемият отец е уморен, нали? Не желае ли да си почине на меката трева? Ние ще стигнем скоро до манастира.
Религиозният човек се съгласи със задоволство, оплаквайки се от голямата горещина и се изтегна върху тревата. По съвета на негъра той съблече расото си, за да си направи нещо като легло.
През това време негърът се изтегна на свой ред и наблюдаваше най-малките му жестове. Видя го, че скоро затвори клепачите си, заспа дълбок съм и захърка шумно.
Тогава Горо се усмихна тържествуващо. Планът, който бе съчинил в кръчмата, пиейки весело с другаря си, бе реализиран. Бе успял да опие последния, да не съзнава постъпките си. Сега щеше да извлече от новия си познат ползата, на която разчиташе.
Желаеше ли да го ограби подло, възползвайки се от неговата слабост? Не, негърът нямаше лоши намерения. Планът му се състоеше от една проста хитрост, която щеше да му помогне в мисията, с която се бе нагърбил от любов към Марино.
Горо знаеше, че достъпът в манастира на монахините е забранен за всеки друг човек, още повече за един негър.
И така той бе решил да проникне при кларистките и да се убеди със собствените си очи, дали Анунциата е затворена там.
Искаше да открадне на монаха расото за няколко часа, да го облече и да се представи в този вид в
